През 2021 г. България отбеляза най-ниските нива на участие на гражданите си в изборния процес в демократичната си история. Проблемът, както вече доста години, беше мимоходом споменат и после бързо удавен в шумотевицата кой и с кого ще управлява, а този път и в особено дълбоките води на „Промяната“.
Забравихме, че някога имаше институционални усилия за насърчаване на гласуването. Те изминаха дългия път от информационните кампании, през томболите, та чак до въвеждане на задължителност през 2016 г., като дори и тази задължителност вече никой не помни. Сега ниската избирателна активност е просто като мимолетна дъвка в публичното пространство. Когато е предмет на някакво говорене, се коментира най-често с доста покровителствен тон, чрез някакво съжаление или разочарование от гражданите за неизпълнения им дълг – като че не заслужават каквото имат, и най-вече като че заслужават, каквото получават. По-рядко проблемът се тълкува като сигнал за спадащо доверие, който при добро желание партиите биха могли да отчетат. Но най-рядко се коментира най-дълбокият ефект на ниската избирателна активност – ниската представителност на върховната законодателна институция. Сякаш е срамно да се припомня, че според конституционния дизайн на съвременната ни държава политическите субекти, излъчени в Народното събрание, следва да са представители на българското общество.
Да си спомним за представителството
Това припомняне е критично важно: когато се говори за олигархията и това в какви икономически интереси са оплетени политиците; когато се критикуват политиците дали са спазили обещанията си към избирателите; когато се коментира какви политики отсъстват; когато се обсъжда неспирния спад на избирателна активност, и в ред други случаи най-малкото общо кратно е колко и най-вече кои хора са делегирали власт, за да бъдат защитавани интересите им. Защото, случва се в медиите да се прокраднат анализи, показващи все по-устойчивата тенденция грубо само един от всеки трима да има свои избраници в парламента, но още по-важно е друго – кои граждани са и не са представени? Кои са тези „по-малко“, чиито интереси ще бъдат представени и защитавани и кои са тези „повече“, за които може и да не чуем? Какво следва от тази разлика?
Този текст е скромен опит за отговор, касаещ парламентарните избори в последните седем години: 2014 – 2021 г., като са пропуснати тези от юли т.г. Интересувам се от това, което условно наричам „реално представителство“: ако населението с право на глас е 100% и имаме 100% избирателна активност, и ако например жените съставляват 52% от населението, то значи следва да имат и 52% от представителството – но какъв процент от представителството имат всъщност? И накрая, непредставени наричам както тези, които не са гласували, така и тези, които са гласували, но избраниците им не са преминали бариерата. Други методологически бележки излагам в края.
Всеобщ спад, но с големи разлики
Тази първа графика показва процентния спад в реалното представителство на групите. Например, ако хората от областните центрове са 38% от населението и следва при 100% избирателна активност 38% от представителството да е тяхно, но реално през 2014 г. са имали 16% от представителството, а през 2021 г. – 12%, значи това е спад от 21% в реалното представителство (разликата от 16 до 12%).
Спадът е практически всеобщ, като средно е с 28%. Значимо е обаче при кого и с колко. Ярки изключения за фактическа липса на спад в представителството са София и възрастните хора. С най-малък спад пък, съответно и най-устойчиви в представителството си във времето въпреки промените, са висшистите и работещите. Обратно, драматичен е сривът при селата, незаетите, тези с турско самосъзнание, младите хора и тези с основно и по-ниско образование.
Парламентът – в София и все повече на София
При всеобщ спад на представителството устойчивостта на столицата трябва да идва за сметка на някого, и това са изключително селата – те бележат спад в представителство си почти наполовина.
Като цяло за последните седем години представителството на населените места, които не са столицата, все повече се доближава до представителството на столицата. Тази динамика може да се проследи чрез характерните черти на партийния вот. ГЕРБ имат значимо влияние в областните центрове, но то намалява. Драстичният спад е там, където е и драстичното свиване на електорати – ДПС и особено БСП, що се касае до най-малките населени места. Политическата игра в Народното събрание все повече се диктува от нови и настояващи на космополитността си партии, които са със слаби или никакви структури по места и разчитат много повече на медиите, социалните мрежи и маркетинга, за да привличат избиратели.
Образователният ценз е тук
Сред висшистите спадът на реалното представителство е със 7% (от 16 на 15%). Същевременно сред хората със средно образование спадът е с 28%, докато сред тези с основно и по-ниско образование е още по-голям – почти 60%. С други думи, докато представителството на висшистите е почти непроменено, а това на тези със средно образование е спаднало с почти една трета, това на хората с основно и по-ниско образование се е сринало с почти две трети.
Видимо политиката в страната все повече отчуждава хората с по-ниско образование. Често машинното гласуване беше коментирано като бариера, но дори и то да играе някаква роля, не може самостоятелно да обясни толкова стръмни спадове. Неизбежно е също да си припомним идеите за налагане на образователен ценз за гласуване – те сякаш поотмряха и може би това е защото са все по-малко необходими.
Промяната не е от младите
По възраст спадът сред зрелите хора (31-60) е с една пета (21%). Представителството на възрастните на 60 и повече години, както беше споменато, е практически непроменено. Наистина голям е спадът при младите хора (18-30) – наполовина (55%). Следователно при повечето възрасти спад в представителството няма или е сравнително малък, но това е за сметка на младите хора, при които е наполовина.
Този спад сред младите опровергава внушенията, започнали основно покрай протестните вълни, че възходът на „партиите на промяната“ – от Демократична България, през Продължаваме промяната до Има такъв народ – се дължи на поколенческо обновление. Противоречи и на представата, която „най-младият парламент“ създава със своята възраст и с представителите си на различни „професии на бъдещето“.
Без работа – без представителство
По трудов статус/заетост работещите бележат собствен спад от едва 11% в представителство си. За сметка на това при пенсионерите и особено при незаетите (безработни, но също и временно незаети по различни причини, както и обезсърчени от търсене на работа) се наблюдава съответно спад от почти 40% и от почти 50%. С други думи, има известен спад при представителството на работещите, но при пенсионерите той е с над една трета, а при незаетите е почти наполовина.
Интересно е разминаването между тенденциите на представителството на тези над 60 години и на пенсионерите – при първите се наблюдава стабилност, докато при вторите има рязък спад. Вероятно обяснение е покачването на възрастта за пенсиониране, съчетано с все повече работещи хора в пенсионна възраст.
Още по-интересен е фактът, че частта от населението, която е незаета, намалява, но представителството ѝ не само не остава стабилно, ами се срива наполовина. Това подсказва, че все по-голяма част от трайно незаетите са не само икономически, но все повече и политически изключени. Най-вероятно, от всички причини за незаетост, такъв извод касае изключително трайно обезсърчените от търсене на работа, както и хора с увреждания или с някаква болест.
Етническите малцинства извън сцената
Представителството сред определящите се като етнически българи е спаднало с една пета (-20%), което съвпада със спада при най-големите групи – работещите, областните центрове и 31-60-годишните. Спадът в представителството на определящите се като роми и като турци е съответно с една трета и наполовина.
Съдейки по останалите данни, спадът сред етническите българи е основно сред по-маргинализираните сред тях – незаети, с по-ниско образование и от по-малките населени места, а така също и сред по-младите.
Фрапантният спад на представителство на гражданите с турско етническо самосъзнание – ако се обясни преимуществено със спада на вота за ДПС – може да се счита за ефект (преднамерен или не толкова) на „Промяната“, в логиката на която корупционните практики на ДПС са в основата на „модела ГЕРБ“; неминуемо, по един или друг начин, това отчуждава избиратели, които основателно биха възразили срещу внушенията за тъждество между олигархията и „турскостта“, прокрадващи се между редовете на публичността. Но също толкова валидни обяснения за отчуждение от изборния процес би било и повишаването на влиянието на ултрадесните и антитурски дискурси в публичното пространство, както и емиграцията на български граждани с турско самосъзнание.
Още по-фрапантният спад в представителство на българските граждани с ромско самоопределение пък поставя под въпрос редовните обяснения, че купеният вот е основно сред ромите. Ако той е изобщо значим феномен, то би трябвало да води до повишаване на представителството, но вместо това процентът реално представителство е спаднал наполовина и е дори на ръба на изчезването. Тази година машинното гласуване беше въведено изключително с аргумента да се пресече купения вот, но ако той е „привилегия“ на ромите, то тенденцията в представителството им не го потвърждава – през 2017 г., когато машинно гласуване нямаше, реалното им представителство е колкото през ноември тази година. Но така или иначе представителството на ромите е толкова ниско, че всякакви твърдения за изборното им поведение са просто спекулации в добрия случай и расизъм – в реалистичния.
Неравенствата са политически проблем
Изглежда, че единият от трима български граждани, който е представен в парламента, е силно вероятно да е градски човек в зряла възраст, добре образован и работещ етнически българин. Същевременно силно впечатление прави, че колкото по-уязвима към изключване е дадена група по принцип, толкова по-стръмен е спадът на представителството ѝ за тези седем години. По-малко населено място, по-ниско образование, по-ниска възраст, някаква ситуация на икономическа неактивност, етническа малцинственост – всичко това, особено където се съчетават, са сигурни белези на двамата непредствени.
„Уязвимите“ тук не означава само малцинства. Доколкото либералната демокрация зависи и от защитата и представителството на малцинствата, то тогава у нас дори и това не е случаят, видимо от представителството на етническите малцинства. Какво би се случило, ако екзит половете засичаха адекватно половите и сексуални такива или пък доходи и жизнен стандарт? Това е въпрос отвъд допустимото в момента политическо въображение, но отговорът му със сигурност ще покаже, че огромни множества от хора, изключени икономически и социално, нямат представителство в Народното събрание.
Затова „уязвимите“ значи и друго. Експертите и медиите имат склонността да разглеждат социално-икономическите неравенства единствено като беда на конкретни нещастници, които имат нужда от помощ, и свеждат дебата до това кой, как и дали изобщо да им окаже такава. Политиците рядко демонстрират политическа прозорливост (или елементарна грамотност), необходима, за да се види общественият, а не само социален проблем. Социално-икономическите неравенства са политически проблем и като такъв засягат всички.
Нищо от това не е изненада за запознатите, макар и от моето знание конкретни данни да не са публикувани и анализирани до момента (по същия начин, по който екзит половете не поставят неудобни въпроси). Народните представители във всяко следващо Народно събрание в последните седем години са представители не само на все по-малко граждани, но и на все по-тесни групи граждани с по-висок социално-икономически статус. Значи какъвто и смисъл да влага човек в „народни“, „представителите“ ни все повече му се изплъзват.
Интересите на по-уязвимите са непредставени, при това в общество, в което социално и икономически уязвими са практически две трети от хората. Това е ясен маркер за нараснал елитизъм в политиката – управление на и за по-образованите, по-заможните – по същество антидемократичен феномен и доктрина.
Същевременно все още се счита, че живеем в демокрация, значи тя, под повърхността, бива замествана от нещо друго. Това друго, освен че е нещо елитарно по същността си, може да бъде наречено меритокрация – власт на заслужилите. Виждаме меритокрацията във вида ѝ не само на определена ценност, а на дълбоко проникнала доктрина от дълги години – от идеите за образователен ценз за гласуване (фактически реализирани), през превръщането на социалното подпомагане в наказателен инструмент за несправящите се, до настояванията, че в управлението трябва да са не просто компетентни, а заслужили хора (по това къде са завършили, какво и колко хора са управлявали, мнозина преминаха през публични кастинги и конкурси за компетентност и почтеност). В публична среда, доминирана от такива образи и разкази, за изостаналите, за тези с трудности, дори за мнозинствата няма място по дефиниция. Някъде в такава среда се пръква и настояването, че резултатите от гласуването (и негласуването) са въпрос на заслуги – морален, а не политически въпрос.
При всичко това е основателно да се постави нахалното питане дали „Промяната“, която живеем за пореден път, не е промяна от и за конкретно елитно малцинство, вместо промяна за обществото и държавата в тяхната цялост, както се разказва. И следователно да се попита, ако днес дори не е тема, че едни не са представени и че техните интереси и нужди изобщо не са на дневен ред – и че това са всъщност едно много значимо множество от гражданите – то къде ще осъмнем утре?
„Промените“ са забравени и заживяхме в „Промяната“, но същностните политически тенденции не сочат към нищо позитивно.
Бележки
- Интересувам се не от това дали например жените са представени от жени или висшистите от висшисти, а каква част от жените или висшистите са представени чрез свои избраници (безотносително дали те са съответно жени или висшисти).
- Използвам данни от ЦИК, НСИ и екзит половете на Галъп Интернешънъл. Изчисленията са на база абсолютни стойности, така че обичайните разлики в изборното поведение на групите не влияят.
- Основателните критики, че избирателните списъци, извлечени от ГД ГРАО, не съответстват на реалния брой на населението и че това води до редица изкривявания както в измерената активност, така и в определянето на праговете, нямат отношение към изследването тук, защото за отправна точка служат екзит полове, отнесени към броя гласове, отчетени от ЦИК.
- Всички изчисления касаят само вота в България, тъй като екзит половете не засичат този от чужбина.
- Демографските данни, използвани за изчисление на представителството на вота от 2021 г., са от 2020 г. – последните актуални от НСИ. Това означава, че възможни изменения в структурата на населението, причинени от кризата с COVID-19, не могат да бъдат отчетени на този етап. Едно бъдещо и по-задълбочено изследване ще може да се ползва от лукса да борави с актуалните данни от новото преброяване на населението.
- В интервала 2014 – 2021 г. са пропуснати изборите от юли 2021 г. поради слабите разлики, които могат да се допуснат спрямо тези през април и през ноември. Периодът е избран както с оглед на собствения ми ограничен ресурс, така и поради това, че условно обхваща политическата обстановка в средата, края и след края на хегемонията на ГЕРБ (където краят бива обозначаван като „Промяната“), т.е. това е актуалният исторически период на значими политически размествания в България.
- Данните по пол не са показани, тъй като просто дублират средния общ спад.
- Първоначално смятах да покажа както вече обясненото “реално представителство”, така и промените в представителството вътре в групите – например колко процента от жените с право на глас са представени преди седем години и днес. В хода на работата обаче реших да го спестя на читателите, за да не натоварвам текста. Все пак графиките от тази перспектива са достъпни тук.
