Всеки 1 декември светът отбелязва Международния ден за борба със СПИН, обявен от СЗО през 1988 г. 33 години по-късно и почти 40 г. след първото откриване на вируса на ХИВ през 1983 г., така и не е изработена ваксина, способна да се противопостави на болестта, въпреки вложените огромни усилия и ресурси.
В същото време за по-малко от година, благодарение на безпрецедентна научна, бизнес и правителствена мобилизация, беше получен имуноген за справяне със страшния SARS-CoV-2 – патогенът, отговорен за Ковид-19.
Защо се получава така? Какво отличава единия вирус от другия?
„Те са напълно различни, вирусът на ХИВ е много по-сложен от SARS-CoV-2“, обяснява д-р Беатрис Моте. Тя е изследователка в научния институт IrsiCaixa и във Фондацията „Lluita”, специализирани за борбата със СПИН в испанската автономна област Каталуня, като също така работи и в инфекциозната болница Germans Trias i Pujol.
„Всъщност стратегията, използвана за ваксините срещу Ковид – да се генерират антитела срещу шиповидния протеин на коронавируса – е същата, която бе приложена при първия кандидат за ваксина срещу ХИВ в края на 80-те години на миналия век, оказал се обаче неуспешен”, добавя Беатрис Моте. Според нея в случая с Ковид всичко е „по-лесно благодарение на предишните познания за други коронавируси, като SARS или MERS“. Учените вече са разбрали, че 90% от хората, които се заразяват с коронавирус, се справят с инфекцията спонтанно, генерирайки антитела срещу шиповидния протеин. „Следователно разработването на ваксина срещу този протеин е било сравнително лесно“, казва Моте.
При ХИВ обаче е точно обратното. „99% от хората, които се заразяват, не контролират вируса спонтанно и генерират антитела, които са безполезни. Затова тръгваме от съвсем различно естество на вируса”, посочва същата изследователка. Един от основните капани на ХИВ е неговата голяма променливост. Сега много се говори за появяващи се все нови варианти на SARS-CoV-2, но неговата способност за мутация е смешна в сравнение с тази на ХИВ.
„Може да се каже, че при ХИВ практически всеки заразен индивид има различен вирус,” сочи Беатрис Моте. Тя пояснява: „Този вирус при един и същи човек само за ден генерира около 1000 различни мутации. Ето защо наличието на глобална ваксина наистина е много сложно. Вирусът има страхотен капацитет да заобиколи защитата.”
SARS-CoV-2 атакува клетките на дихателната система, причинявайки пневмония, докато ХИВ инфектира клетките на имунната система, като по този начин отслабва пациента. „Това ни отнема силата да се борим с него. Поведението му ни изтощава много по отношение на имунитета“, казва Моте.
„Проблемът с ХИВ са вирусните резервоари, които той образува в тялото, и те остават латентни“, казва Естер Геа-Майорки, доктор по вирусология и член на звеното за вирусна имунология в Оксфордския университет. „Знаем, че тези резервоари се създават много бързо след заразяване, но не знаем как да ги елиминираме,” добавя имуноложката.
Тя посочва: „Когато искате да намерите ваксина, опитвате да идентифицирате мишена срещу обща област на вируса. Проблемът възниква, когато той постоянно мутира. Това значително усложнява развитието на ефективен имуноген”.
Изследователката от Оскфордския университет отбелязва: „Много е важно при всяко заболяване да знаем каква е защитната корелация, тоест коя част от имунната система осигурява защита и помага за преборване на инфекцията. Но това е нещо, което не разбираме напълно при ХИВ“.
Има само 1% до 5% от хората, живеещи с ХИВ, които прогресират бавно до заболяването (т.нар. дългосрочни непрогресиращи) и които могат да поддържат стабилни нива на CD4 клетките без необходимост от ретровирусна терапия. Има и между 0,35% и 0,8% от заразените, които са в състояние да контролират инфекцията и да поддържат много нисък вирусен товар (те са известни като Elite Controllers). През последните години учените насочиха част от вниманието си към тях, за да намерят работеща ваксина. „Знаем много за хората от тази група „контрольори”, но все още имаме много друго, което да проучваме“, подчертава Геа-Майорки.
През 1983 г. з първи път е изолиран ХИВ-1, отговорен за глобалната пандемия. Три години по-късно – през 1986-а – е установен и ХИВ-2, вирус, който също прогресира към заболяването СПИН, макар и много по-бавно, и е ендемичен, въпреки че споделя генетична структура и вирусен цикъл с ХИВ-1. Докато при ХИВ-1 само приблизително 1% от засегнатите са способни сами да контролират вируса, при ХИВ-2 този показател нараства до 37%. Ето защо „изучаването на ХИВ-2 може да бъде от голям интерес, за да се разберат механизмите за контрол и да се види дали те могат да бъдат приложени към ХИВ“, обяснява Геа-Майорки.
Докато липсва ваксина, ретровирусите са най-доброто средство за борба с ХИВ. Благодарение на тях диагностициран човек може да има продължителност на живота, подобна на тази на здрав индивид. „Те имат отлично ниво на съвместимост. Когато правите комбинация от две или три лекарства, те третират вируса по такъв начин, че той да не може да генерира резистентност. Те се справят много добре “, казва Беатрис Моте.
Това ретровирусно лечение може да се прилага превантивно на хора с високорисково сексуално поведение. Предотвратява инфекцията при самия лекуван, а също така пречи за предаване на вируса. „Можете да правите секс без презерватив и няма да е заразно. В случай на жена, тя може да забременее без риск от предаване на вируса на плода. Нещо много важно е да се борим със стигмата, защото лекуваният човек може да има напълно нормален живот”, добавя Моте.
Освен намирането на ефективен имуноген, остават и много други предизвикателства. Сред тях е диагностицирането на всички заразени. До ¼ от тях живеят с ХИВ, без да знаят това. „И тези хора предават вируса“, обръща внимание Моте. „Друго голямо предизвикателство е късната диагноза. Между 30% и 40% от новите диагнози все още се поставят в късна фаза, когато заболяването е в по-напреднал стадий. Това ги прави с по-лоша прогноза, защото пациентите се възстановяват по-лошо имунологично. Оттук и скъсяването на живота им“, добавя изследовтелката.
Проблем е и достъпът до лечение. Не в „първия” свят, а предимно в бедните страни, в много от които все още около 20% от хората нямат такъв достъп.
Въпреки че ретровирусните действат много добре, те нямат нищо общо с ваксината. Ретровирусът е лекарство, което не убива вируса, а по-скоро предотвратява размножаването му. „Ваксината, от друга страна, има за цел да генерира имунен отговор чрез антитела и Т-клетки. Онова, което правят антителата, е да ни предпазят от заразяване. А в случай на заразяване, Т-клетките се опитват да елиминират заразените клетки”, обяснява Моте. Според нея „ретровирусното лечение е като инсулин за диабетик“ – не лекува болестта, а предпазва от вируса.
Когато ретровирусното лечение бъде спряно, е въпрос на дни, преди вирусът да се появи отново в кръвта и пак да започне да се възпроизвежда по главозамайващ начин. „Можете да се лекувате в продължение на 10 години и да държите вируса под контрол. Но седмица без лекарства е достатъчна, за да имате същото количество вирус, както преди 10 години. И той дори няма да е отслабен “, сочи още.
Появата на ретровирусите беше пълна революция – с тях пациентите спряха да умират от банални заболявания заради отслабената си от ХИВ имунна система. „Първите ретровирусни препарати бяха много токсични, въпреки че помогнаха много хора да останат живи. В края на 90-те години на миналия век на пациентите започна да се прилага комбинирана терапия с три лекарства и тогава смъртността започна да намалява драстично “, спомня си Моте.
За разлика от SARS-CoV-2, ХИВ се интегрира в генетичния материал и става латентен в клетки, които са „спящи” и не могат да бъдат открити от имунната система, тъй като външно те са абсолютно същите като незаразените клетки.
В продължение на почти десетилетие учените работят върху стратегии от типа „шок и ликвидиране”, които имат за цел да „хванат” тези клетки, които остават неразпознати. „Стремежът е да се идентифицират клетките, станали резервоар на ХИВ, така че имунната система да се съсредоточи там и да успее да го убие“, обяснява Естер Геа-Майорки. „Знаем вече, че колкото по-рано се приложи ретровирусна терапия, толкова по-вероятно е да има период на контрол над вируса, без приемане на лекарствата. Но след известно време без лекарствата вирусът се появява отново“, добавя вирусоложката.
700 000 души по света все още умират всяка година от СПИН. Това са предимно нелекувани пациенти. „Обикновено това става дума за хора, които не са имали достъп до лечение или са били диагностицирани много късно с вече много влошена имунна система“, посочва Беатрис Моте.aidhiv
About The Author
