Белязана от тежък живот, от раждането на пет деца, едно от които е починало съвсем малко, и от овдовяването си, 49-годишната афганистанка Шарбат Гула днес все пак може да се смята за щастливка. За разлика от много други жени в родината си, които днес, отново под властта на талибаните, са мачкани и заключвани по домовете си без право да работят или учат, на нея ѝ провървя да трогне със съдбата си италианския премиер Марио Драги. И да получи право на убежище в Италия.
Тя дължи късмета си само на чувствителното фотооко на големия американски фотограф Стийв Маккъри, който ѝ донася световна слава още през 1985 г.
Фотообективът му „хваща” тогава пронизващия зелен поглед на Шарбат, докато тя е още малко момиче, изгубено сред страданието и хаоса в бежански лагер за афганистанци в Пакистан. Това е времето, когато в родината ѝ муджахидините водят война с тогавашните съветски войски, пратени там да помагат на местната просъветска власт. Семейството ѝ бяга от този опасен сблъсък в съседен Пакистан.
Именно там я вижда и снима и Стийв Маккъри – автор на неизброими покъртителни и много хуманни кадри на хора с драматични съдби от различни части на света, но най-вече от Азия.
През 1985-та разтърсващият портрет на Шарбат, направен от американския фотограф, става корица на сп. „Нешънъл Джиографик”. И светът се влюбва в образа ѝ.
Години наред всички наричат този станал емблематичен портрет просто „Афганистанско момиче”. Защото и Маккъри не знае името ѝ. Не я е питал, не го е записвал.
Нищо не се знае за нея до 2002 г., когато любопитството на фотографа взема връх и той започва да я издирва. Маккъри отново заминава за онзи пакистански район, където я е снимал, и тръгва по следите на изгубеното време и някогашното малко момиче… След много усилия успява да я открие. Понеже са минали години, неизбежно променили лицето ѝ на вече зряла жена, установяването, че все пак това е същата личност преминава и през експертизата на ФБР – криминалист и специалист по разпознаването по ириса на окото от американското бюро потвърждават, че именно това е същото „афганистанско момиче”.
Маккъри научава и разказва пред света, че „неговата” Шарбат през всичките тези години постоянно е била в движение, бягайки от войни и драми – ту влиза, ту излиза от бежанските лагери в Пакистан. Била е омъжена още 16-годишна и е дала живот на пет деца, а едно от тях е загубила още като бебе. Заразила се е с хепатит С – същата болест, от която е починал и мъжът ѝ.
През 2016 г. Шарбат е арестувана в Пакистан по обвинение за подправяне на документи, опитвайки се да остане да живее в тази страна. Взели я „под крилото” си международни неправителствени организации ѝ уреждат среща с тогавашния афганистански президент Ашрф Гани, който ѝ обещава закрила, жилище и „достоен живот”, ако се завърне в родината си. И тя се завръща.
Но относителното ѝ спокойствие продължава само до август т. г., когато Афганистан отново преминава в ръцете на талибаните. За нашумялото по цял свят „афганистанско момиче” не може да има никаква сигурност в страна, контролирана от тях. Ето така се стига до оповестеното тази седмица решение на италианското правителство на Шарбат Гула и децата ѝ да бъде предоставено убежище в Италия, както и да бъде включена към правителствена програма за интегриране.
Що се отнася до талантливия американски фотограф, който така съдбовно се оказа свързан с днес вече 49-годишната афганистанка, той е роден във Филаделфия през 1950 г. Завършил е Пенсилванския университет, където е учил първо кинематография, но в крайна сметка взима диплома с отличие по театрално изкуство през 1974 г.
Успоредно със следването му се събужда и интересът към фотографията. Първоначално той започва да публикува свои любителски снимки в студентския вестник „The Daily Collegian”. И веднага привлича вниманието с изключително задълбочения си поглед към човешката природа. През 2001 г. негови творби са включени в международна изложба на художествената фотография, организирана от агенцията Leo Burnett в Лозана, Швейцария.
Маккъри обаче блести най-вече заради съчетанието на този свой художествен поглед с живата тръпка на събитийната фотожурналистика, което прави всички негови снимки изключително въздействащи от човешка гледна точка. Отразяваните от него войни и драми успяват да предадат и болезнения удар на глобалните сблъсъци върху съдбите на отделните хора.
Маккъри трупа опит като фоторепортер именно по време на безкрайния афганистански конфликт още от 80-те години на ХХ век насам. За да отразява ставащото най-автентично, той прекосява по онова време афганистанско-пакистанската граница, преоблечен в типични местни одежди, криейки фотофилмите си и техниката в гънките на дрехите.
Неговите снимки оттам стават популярни по цял свят и му печелят наградата „Робърт Капа” като най-добър фоторепортер.
Кариерата на Маккъри продължава из най-различни „горещи точки” по света – той отразява Ирано-иракската война, гражданските войни и конфликти в Ливан, Филипините, Камбоджа, първата война в Персийския залив, безкрайния сблъсък в Афганистан…
За „Нешънъл Джиографик” той става любим автор на невероятни снимки, които му носят много награди, но и голяма част от славата на списанието. Именно там се появява и легендарната корица с „афганистанското момиче”, като портретът на малката Шарбат е използван многократно и за плакати на Amnesty International.
Днес умореното ѝ от тежкия ѝ живот лице с изпълнен със страдание поглед е олицетворение на десетилетията ужас, на който „великите сили” и глобалните сблъсъци подлагат хората и в Афганистан, и из толкова много други „горещи точки” по света…
