Винаги съм смятал, че неформалните правила, като обичаите, митовете, табутата и нагласите, оказват влияние върху икономическите резултати и политическите решения на всяко общество. Това са неща, които се променят по-бавно от всяко друго нещо и устояват на изпитанията на времето. Това са т.нар. „скрити мотиви“, които дефинират не малка част от съвременният обществен избор извън теорията за рационалните очаквания и експертизата на експертите. Не считам този белег на консерватизъм у българина за недостатък и повече пъти съм му се възхищавал, отколкото присмивал.
Навлизането на дигиталните технологии във всяка област на живота ни през последното десетилетие обаче доведе до взрив на ценностни системи във всеки от нас. Цивилизационният ни часовник беше счупен. Демографският проблем се засили. Проблемът с неравенствата и бедността също се засили. Популизмът придоби нова и по-уродлива форма. Заплащането на труда си остана на ниско равнище в сравнителен план, независимо че България е страна-членка на ЕС вече 14 години.
Не трябваше да допускаме парите от еврофондовете да формират инфраструктурата на реформите у нас. Откакто влязохме в ЕС, забравихме да дефинираме сами приоритетите си и постоянно се съобразяваме с това какво ЕС ще финансира, и какво няма да финансира. Предназначението на тези пари никога не е било такова. Тяхната роля е допълваща. Не е за вярване колко пъти объркахме последователността на реформите от които имаме нужда, точно поради тази причина.
Идейният вакуум на политическите и бизнес елити се запълваше с предписване на готови рецепти, без да има анализ дали точно това е лекарството, от което се нуждае икономиката ни. Средствата от ЕС се изразходваха без ясна стратегия за постигането на важните за страната цели в областта на общественото благоденствие и подобряване на благосъстоянието на всички, а не на малцина. И заради това крайните резултати често бяха доста спорни. Истината е, че много проблеми останаха нерешени, но се появиха и нови такива.
На първо място, нека разгледаме демографския проблем. Продължителността на живота в България и преди пандемията от COVID-19, бе най-ниска в ЕС (75,1 г. при средно 81,3 г. за съюза). Средната продължителност на живота през 2020 г. намалява в повечето страни в ЕС, според данните на Евростат от месец април. Намалението е средно с ок. 0,6 – 0,8 пр. п. Най-голям е спадът в България, където продължителността на живота е намаляла с 1,5 пр. п. (от 75,1 г. до 73,6 г.). Това е двойно повече спрямо средноевропейското намаление и същевременно най-големият спад, който страната ни е регистрирала след Втората Световна Война по този индикатор. Казано най-просто, хората в България в момента живеят средно с около година и половина по-кратко спрямо преди една, две или три години.
Ако погледнем пък коефициентът на смъртност на 1000 души, то в България той е най-висок спрямо всички държави в ЕС: точно 15,5 промила за 2019 г. Втора след нас е Латвия, след това Литва, като Румъния и Унгария също могат да се причислят към групата държави с висока смъртност. Въпреки това, няма нито една друга страна със стойност над 15 промила в ЕС, освен България. Ако излезем от ЕС, дори в Сърбия коефициентът на смъртност е по-нисък (14,6), а в съседна Северна Македония той е значително по-нисък (9,8). С две думи, при равни други условия, смъртността на 1000 души в Северна Македония е с 35% по-ниска спрямо смъртността в България. Става въпрос 2019 г., така че ефектите от пандемията не играят роля.
Отрицателният демографски прираст у нас е около 52 000 души на годишна база. С толкова намаляваме средно през последното десетилетие – колкото е населението на цялата област Видин с всички градове и села в нея. Звучи зловещо, нали? Още по-зловещо става, ако разделим числото 52 000 на 12 месеца в годината, тогава получаваме по 4 333 души на месец. Това прави по 140 души на ден или по 6 души по-малко на всеки час. Прогнозите показват, че до 2050 населението на страната ще спадне под 5 млн. души. Демографският проблем е очевиден – но направи ли се нещо, за да бъде решен този проблем? Очевидно не.
Статистиките на Евростат излагат на показ и друг главен проблем на българската икономика – заплащането на труда. Според данните за средните разходи на труд за час през 2020 г., е средно за ЕС, разходите за труд са в размер на 28,5€ на час, а за Еврозоната – 32,3€ на час. В България те остават най-ниски, едва 6,5€ на час. Най-високите са в Дания (45,8€) и Белгия (41,1€).
Освен средните заплати, минималното заплащане у нас също остава най-ниското в ЕС. В съседна Сърбия, например, която не е страна-членка на ЕС, минималното заплащане на час е 1,98 евро, спрямо 1,87 евро на час в България. В Северна Македония минималното заплащане на час е 1,63 евро, което е само 0,24 евро цента по-малко, отколкото у нас. Конвергенцията е хубаво нещо и явно повечето наши съседни държави постигат сходен на нашия успех в това отношение. Разликата е в това, че те не са членки на ЕС. Това може да има две обяснение: 1) или тези страни правят мини икономическо чудо в трудовия си пазар или 2) България не се възползва от членството си по максимално ефективен начин, за да осигури на работещите достойното, заплащане за което профсъюзите в цяла Европа настояват.
Разбира се, по-бързото увеличение на производителността и заплатите би било чудесно. Но трябва да сме сигурни, че можем да разчитаме на това, за да повишим доходите на средната класа. Проблемът е не само макроикономически, но и структурен. Въпреки че повишаването на производителността и растежа са важни дългосрочни цели, тези процеси няма да доведат до широк растеж на доходите, освен ако не се провеждат политики, които свързват растежа на производителността и заплащането на по-голямата част от хората. Не е важно колко е растежът на икономиката, когато този растеж се разпределя изключително несправедливо и неравномерно. Ако сравните БВП на България с БВП на Сърбия и Северна Македония, ще видите, че стоим доста по-добре. Но когато стигнем до заплащането на хората и реалната конвергенция, ще откриете, че разлики почти няма, или ако има, те не са в наша полза. И тук стигаме последния проблем, който бих искал да засегна.
Нека поговорим за неравенствата. Полезността на работника зависи не само от неговата заплата, но и от заплатите на неговите колеги. Твърде високите неравенства в заплащането в една фирма, или в отрасъл, за една и съща работа, биха могли да доведат до по-малко усилия. Работниците могат да възприемат това като несправедливо и съответно да намалят производителността си. Тогава трябва да се запитаме: кое неравенството в заплащането е стимул за по-продуктивна работа, и кое не? Истината е, че солидарността на заплатите – равно заплащане за еднаква работа, може да повиши производителността. Проблемът е, че печалбата често се формира в резултат от провеждането на целенасочен социален дъмпинг в условията на все по-глобализиран пазар. И сега ще ви изненадам, като няма да цитирам Международната организация на труда или Европейската конфедерация на профсъюзите. Ще ви дам един цитат от Ньойския договор, който подписваме като победена страна на 27.11.1919 г. Въпреки че сме победени, там се декларира следното: „…достигането на такива доходи на работниците, които да бъдат достатъчни за техния сносен живот, според схващанията на своето време и в своята страна“ (чл.2, ал. 84).
Не трябва обаче да се забравя, че колкото повече намалява синдикалната плътност (членството в синдикати), толкова са по-високи неравенствата (отрицателна корелация). Това е така, защото колкото повече работната заплата по сектори и отрасли се определя от договорните взаимоотношения между работодатели и служители, толкова по-голяма е и стабилността на този показател с течение на времето. В момента освен спад в синдикалната плътност, се наблюдава и ръст на почасовата и самостоятелната заетост. Различни изследвания в тази област доказват, че ок. ¼ от ръста на неравенствата в отделните икономики се дължи именно на тези три тенденции. В България половината от националният доход е консолидиран в ръцете на по-малко от 20% от населението. Подобна концентрация на ресурси в ръцете на все по-малко и по-малко хора вреди и на икономическият растеж, тъй като подобна среда подкопава и конкурентоспособността. Проблемът няма само социален характер, но и икономически. Не случайно, всички индикатори, които измерват неравенствата, отреждат на България последно място в рамките на ЕС.
И понеже предстоят отново избори, искам да припомня, че неравенствата в доходите корелират положително с популизма и крайните идеологии (било то десни или леви). В периоди на по-високо неравенство в доходите (като в момента), популизмът в политическото говорене се засилва, а крайно левите и крайно десните партии придобиват повече сила. Това вероятно ще се случи и през това лято.
Тук искам да направя една ретроспекция, която ми се струва важна. Знаете ли до какво води гражданската война в Древен Рим между оптиматите и популарите? Докато първите се мъчили да запазят властта на олигархията в сената, а вторите прибягвали до гол популизъм, накрая всичко приключило с диктатура на Гай Юлий Цезар. И Плутарх, и Светоний свидетелстват, че години по-рано, след като по молба на роднини Луций Корнелий Сула е пощадил живота на младия Цезар, е изрекъл фразата „в този Цезар се крият много Мариевци“. В този дух, колко ли Мариевци се крият сред партиите у нас? Нека не забравяме, че и Хитлер, Ердоган, Орбан, Ленин, Мусолини, Асад, Кадафи, Франко и Путин са дошли на власт в период, когато популизмът е корелирал положително с нарастването на неравенствата. За мен това е индикатор за локализирането на диктатура или авторитарно управление в зародиш. Около 90% от революциите по света са свързани с този проблем. Рано или късно, Мариевците в българската политика ще се покажат. Важното е, когато го направят, да ги познаем!
Може би сте чували ли за „Ефектът Камерун“. На мач между Камерун и Бразилия, публиката е склонна да подкрепи по-малкият отбор, дори и да знае, че Бразилия ще победи. Хората винаги подкрепят аутсайдера и тайно се надяват да поднесе изненадата. В този смисъл, подкрепата за новите лица в политиката е логична и очаквана. Никой не го интересува дали това, което се говори е популизъм и какви са обществените неравенства. Всички искат да победят „лорд Волдемор“, но никой не си задава въпросът, какво ще се случи, когато Волдемор изчезне? В този смисъл, хората ще подкрепят Камерун, докато Камерун е в неизгодна позиция. В момента в който Камерун започне да побеждава и се превърне в Бразилия, тогава най-вероятно ще се появи нов отбор на мястото на Камерун. Такава е логиката на събитията откакто съществува политиката. Защото е много лесно да объркаш това, което Е, с онова, което ТРЯБВА ДА БЪДЕ. Особено ако това, което Е, е в твоя полза.
В заключение, политическата реторика в икономически план към днешна дата е сериозно осакатена, а това ще доведе до все по-ниска степен на консултация между основните политически играчи в бъдеще. Тъй като последиците от нехомогенното разпределение на икономическите ресурси и растеж, обикновено благоприятстват елитите за сметка на бедните и по-ниската средна класа, то икономическите шокове обикновено изострят основните конфликти на идентичността между отделните групи в доходен план.
Към момента липсват ясно начертани икономически пътища за постигането на социален консенсус по най-важните за страната ни проблеми, за да може нашето общество да избегне грешките, довели до войни и неуспешни икономически експерименти от средата и края на миналия век.
About The Author
