В категории:Икономика

Да овладеем неравенствата днес. Утре може да е късно

Нивото на неравенствата в Римската империя или в Индия през 18-ти век е било по-ниско от това в България през 2018-та година. С цялата условност на тези данни, нещата изглеждат притеснително и е време да вземем мерки – днес, докато спокоен дебат е все още възможен, преди утре разговорът да стане труден и да се диктува от улични бунтове

Ще го кажа възможно най-просто: налице е процес на ръст на доходите на всички обществени класи, но с различни темпове, поради което се генерират повече неравенства между самите класи. Част от общественият елит твърди, че неравенствата намаляват, защото доходите в България нарастват. Вярата в подобни твърдения е признак на неграмотност – както у водещи експерти, така и в политическия елит.

Икономика на неравенствата

Многократно в други анализи по темата сме виждали графиката с изследването SILC на Евростат за разликата в доходите на най-богатите и най-бедните (по-известно като S80/S20). Този път предлагам по-различен поглед върху проблемите на неравенствата и разпределението на доходите, съответно и на икономическия растеж.

В началото нека започнем от глобалното и да видим как се разпределя икономическият растеж в основните икономически играчи на планетата, които обхващат повече от 2/3 от световното население (Китай, Европа, Индия, Русия, САЩ и Канада).

Таблица 1: Дял от икономическия растеж в съответните доходни групи за периода 1980 – 2017 г.

Таблица 1 показва как се разпределя допълнително генерираната добавена стойност (или икономическия растеж) в съответните държави и континенти за периода от 1980 г. до 2017 г.

Най-бедните 50% от населението в Европа например, са успели да консолидират 14% от създадения икономически растеж за този период (Китай – 13%, Индия – 11%, Русия – 24%, САЩ и Канада – 12%). По отношение на най-бедната част от обществата не се наблюдава особена разлика с изключение на Русия, където по-високите стойности са основно за сметка на много ниската стойност в т.нар. „средна класа“ или другите 40% от населението. В Китай средната класа е успяла да придобие най-голям дял (43%) от икономическия растеж спрямо останалите държави (Европа – 38%, Индия – 23%, Русия – 7%, САЩ и Канада – 31%).

Без да преразказваме всички стойности на таблицата, могат да се изведат на преден план няколко по-важни заключения:

  • Най-бедни сред най-бедните 50% от обществата са хората в Индия (11%) и САЩ-Канада (12%);
  • Най-богатата средна класа е в Китай (43%) и Европа (38%), а най-бедната в Русия;
  • Над 40% от създадения икономически растеж след 1980 г. е придобит от топ 10% от най-богатите хора в съответните държави (Китай – 43%, Европа – 48%, Индия – 66%, Русия – 117%, САЩ и Канада – 57%);
  • Консолидацията на средства в Европа е по-стръмна, отколкото консолидацията на средства в Китай;

Може би най-важният извод всъщност е, че разпределението на растежа на глобално ниво като цяло е нехомогенно, което благоприятства развитието крайни политически реторики, негативни демографски процеси, миграционни вълни, асиметрия в информацията и т.н.

Къде е България?

Да погледнем към разпределението на националния доход в България за последните няколко десетилетия.

Графика 1: Дял от националния доход в топ 5% от най-богатите хора в България за периода 2000 – 2018 г.

(WIID[1])
Графика 1 показва какъв дял от националния доход е концентриран в ръцете на най-богатите 5% от обществото ни. Периодът на наблюдение обхваща 2000 – 2018 г., като е важно да се подчертае, че това са последните актуални данни, тъй като изследванията за нивото на неравенствата в отделните икономики се правят с доста голям лаг във времето. Видно от графиката, все по-голяма част от общия доход в икономиката на България се консолидира в ръцете на все по-малко хора. В началото на периода (2000 г.) едва 12% от дохода е принадлежал на топ 5% най-богатите българи, докато в края на периода (2018 г.) вече говорим за почти двойно нарастване – до 21,5%. И тъй като става въпрос за проценти, хубаво е да кажем какви стойности стоят зад тези проценти през годините.

Населението на България към 2000 г. е било 8,05 млн. души, което означава, че когато говорим за топ 5% от най-богатите българи, говорим за около 400 000 души. От друга страна, при БВП от около 25 млрд. лв. през 2000 г. по текущи цени, то 12% от националния доход (ако измерваме БВП според доходния подход), са точно 3 млрд. лв. През 2018 г. населението на България е 7,05 млн. души, което означава, че когато говорим днес за топ 5% от най-богатите българи, говорим за около 350 000 души. От друга страна, при БВП за 2018 г. от близо 108 млрд. лв. (по текущи цени), то 21,5% от националния доход са 23,2 млрд. лв. Получава се следното: общото равнище на националния доход на България нараства благодарение на сравнително устойчивите макроикономически показатели, но все по-голяма част (и като процент и като абсолютна сума) се консолидира в ръцете на все по-малко хора (благодарение и на отрицателния естествен прираст).

В заключение на Графика 1, през 2000 г. около 400 000 души са притежавали 3 млрд. лв. от общия национален доход на България, а през 2018 г. около 350 000 души притежават 23,2 млрд. лв. от общия национален доход[2].

След като видяхме каква е динамиката на този процес в България за дълъг период от време, нека видим къде се намираме спрямо останалите страни-членки на ЕС (Графика 2).

Графика 2: Дял от националния общ доход в топ 5% от най-богатите хора в ЕС за 2018 г.

Идеята на Графика 2 е сходна с тази на Графика 1, но тук е направено сравнение на България спрямо останалите страни от ЕС за 2018 година. Видно от последните налични данни, България е единствената страна в ЕС, чийто дял от националния доход в топ 5% от най-богатите хора прехвърля психологическата граница от 20% (или 1/5 от БВП). Най-нисък е делът на националния доход в топ 5% от най-богатите хора в Словакия (10,9%), Словения (11,5%) и Естония (13,2%), които всъщност са по-близо като историческо и икономическо развитие до България, отколкото до силно развитите икономики от Западна Европа. Графика 2 е много показателна, защото реално тя показва колко по-богати са най-богатите спрямо останалите в тяхното общество, в рамките на една държава, с едни и същи цени, еднакви условия на живот или както в икономическа литература е известно – „при равни други условия“.

След като видяхме как стоят нещата относно вътрешното разпределение на доходите в България, а след това видяхме в сравнителен план къде стоим спрямо останалите страни от ЕС, нека отново погледнем по-глобално, но в същото време и ретроспективно на темата за неравенствата, като използваме глобалния механизъм за измерване на неравенствата – коефициентът „Джини“. Важно е да се каже, че той е по-комплексен показател за измерване на неравенствата, отколкото индекса S80/S20, поради сложната структура, от която е създаден. В него са включени редица показатели, които са групирани в отделни категории и подкатегории. В този смисъл, ако се търси генерален извод за една икономика по отношение на неравенствата, то коефициентът на Джини е по-удачен измерител. От друга страна, ако се търси конкретно измерване на неравенствата по отношение на доходите и тяхното разпределение в отделните обществени групи, то индекса S80/S20 е по-точният измерител.

Графика 3: Коефициент на Джини през вековете в избрани страни

Milanovic, Lindert, Williamson, (2007[3]) and Maddison (2004)

Графика 3 е интересна с това, че показва нивото на неравенствата в България през 2018 г. спрямо други държави в рамките на различни векове и исторически периоди (с цялата условност на отделните исторически периоди – подобно сравнение, ако не друго, е любопитно). Коефициентът „Джини“ е приет за универсален измерител на неравенствата, като тълкуването е в посока – колкото е по-висока неговата стойност, толкова е по-голямо нивото на неравенствата в рамките на едно национално стопанство. Видимо от данните на авторите, които са се занимавали да оценяват подобен тип „антични неравенства“, то може да се каже следното: през 14 г. сл. хр. нивото на неравенствата в Римската империя е било по-ниско от това в България през 2018 г. с цели 3,2 пр. п. В Индия през средата на 18-ти век и в Китай към края на 19-ти век също коефициентът на Джини е по-ниска стойност от тази в България през 2018 г. От другата страна са Нигерия през 2003 г. и Византийската империя през 1000 г., където нивото на неравенствата е било малко над това в България днес.

Подхождам с цялата условност на тези данни и напълно осъзнавам, че става въпрос за прекалено много обстоятелства, които трябва да се вземат предвид (като наличието на постоянни военни конфликти, робството и т.н.), но изследвайки само онази част от обществото, която е имала някакви нормални права за времето си, то резултатите са точно такива. Това не означава, че днес българите живеят по-зле спрямо гражданите на Римската империя, напротив, това означава, че разликата между нивата на доходите на най-богатите и всички останали в Древен Рим е била по-малка, спрямо България през 2018 г. Тук става въпрос за описване на процес на структурно изменение във възможностите на едни хора спрямо възможностите на други хора, а не за измерване на общото благосъстояние на един народ. Както и да го погледнем, все пак, Графика 3 изглежда много притеснително.

Не са малко изследванията в тази посока. Например, за да определят размера на римската икономика и разпределението на доходите, историците Валтер Шиедел и Стивън Фрисен сравняват древни книги и летописи, предишните научни оценки, които са на разположение, имперски едикти и закони, както и наличните библейски пасажи. Авторите изчисляват, че топ 1% от римското общество контролира 16% от богатството. За сравнение, топ 1% от американското общество контролира през 2018 г. малко над 33% от богатството в САЩ.

В крайна сметка, растежът на неравенствата в едно общество по никакъв начин не може да стимулира позитивното икономически и обществено развитие на една нация. Ако не вярвате на мен, то е добре да знаете, че нобелови лоуреати по икономика като Пол Кругман (2009) и Джоузеф Стиглиц (2012) доказват, че намалението на неравенствата съдейства ефективно за нарастването на икономическия растеж и повишаване на коефициента на раждаемост. Това се потвърждава и от МВФ от последните им няколко доклада. До подобни изводи стига и Тома Пикети (2014) като ценното при него е, че въпреки философските си предубеждения, той набляга на емпиричните данни и това прави анализа му практически неоспорим.

Например, във времето на следвоенния просперитет в САЩ икономистът Робърт Солоу предлага модела на „балансирания път на растежа“, в който делът на труда и капитала в националния доход остава постоянен – и следователно проблем с увеличаването на неравенството не съществува. В действителност обаче, делът на трудовото възнаграждение в националния доход на САЩ спада от 1970 до 2010 г. от 68% на 62% – или с близо трилион долара. В САЩ увеличението на неравенствата след 1980 г. до днес се разглежда като аномалия или отклонение от нормата за „индустриалното общество“.

Подобни процеси на отказ от ангажиране на държавата с проблемите на неравенствата и в България, оставиха хората с дълбоко усещане за историческа несправедливост в периода на демократични промени и преход към пазарна икономика. Именно от това усещане популистката реторика захрани своята политическа доктрина през изминалото десетилетие.

Подобно е и твърдението, до което стига Тома Пикети (2014). Той твърди, че рекапитализацията на печалбата нараства с по-високи темпове от производството на добавена стойност в развитите икономики[4]. В книгата си „Капиталът на 21ви век“, той е посветил на този проблем голяма част от основните си разсъждения. Липсата на реинвестиция пък от своя страна води до намаление на потенциалния БВП. Най-точно проблемът за липсата на рекапитализация на печалбата за сметка на по-ниска добавена стойност е представен в заключението:

„Неравенството r>g изразява, че богатството, което е натрупано в миналото расте по-бързо от производството и заплатите в настоящето. Това неравенство изразява основно логическо и фундаментално противоречие. Предприемачът неизбежно се превръща в рентиер, доминиращ все повече върху онази част от обществото, която не притежава нищо друго освен труда си. Веднъж натрупан, капиталът се рекапитализира по-бързо спрямо произвежданата продукция в реалната икономика. По този начин миналото поглъща бъдещето.“[5]

Доказателства за подобен тип процеси и у нас могат да се открият на много места: първо, в нарастващия брой на емигрантите всяка следваща година и второ – в ниския коефициент на раждаемост през последните години. Успоредно с този процес на външна емиграция, се наблюдава и процес по обезлюдяване на провинцията и вътрешна миграция към топ 5 най-големите градове. Налице е процес по консолидация на по-голямата част от младото население в малко на брой големи градове, което също оказва отрицателен ефект върху всички останали общини в България от гледна точка на тяхната демографска структура, коефициент на заместване, раждаемост, икономическо развитие, ръст на доходите и т.н.

Проблем има, както и решения

В заключение, много е важно, когато се говори за развитието на определени процеси, да се говори аргументирано, тъй като дигиталната ера ни предоставя толкова много възможности, че т.нар. „fake news” придобиват все по-голяма сила в опитите си да контролират общественото мнение.

Истината е, че проблем с неравенствата има. И този проблем не е само национален, той е европейски и глобален. Въпросът е какво можем да направим, за да подобрим тези вътрешни съотношения в рамките на националното ни стопанство? Подходящата икономическа политика, например, би редуцирала неравенствата в приемливи обществени норми.

Цел на всяко едно българско правителство би трябвало да бъде овладяване на растящите неравенства и ограничаването им в допустими граници. Коя граница е справедлива или не – въпрос на дебати. Но в едно няма съмнение – нуждаем се от този дебат, за да вземем мерки днес, ако не искаме утре да говорим много по-трудно в обстановка на улични бунтове, провокирани от всепоглъщащото усещане за несправедливост, в корена на което стоят именно големите икономически неравенства и популизма.

[1] По данни от последния доклад на WIID от декември 2019 г.
[2] Ако приемем, че БВП може да се измерва по различни начини, един от които е т.нар. „доходен подход“, където се сумират стойностите на всички доходи в една икономика – работна заплата, рента, лихва, печалба и т.н. Методологията за концентрацията на национален доход в определена обществена група, която WIID използва, е сходна.
[3]Measuring Ancient Inequality, October 2007  http://siteresources.worldbank.org/INTDECINEQ/Resources/AncientInequality.pdf
[4] Piketty, Th., Capital in the Twenty-First Century, Harvard University Press, 2014, p.398-399
[5] Цитатът е преведен от английски език.
"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар