През миналия месец Съединените щати депортираха Фридрих Карл Бергер, бивш надзирател в нацистки концентрационен лагер. Решението бе приветствано като триумф на правосъдието. Коментирайки случая, изпълняващият длъжността главен прокурор Монти Уилкинсън похвали усилията на правоприлагащите органи, участващи в процеса, които според него утвърждават, че Америка не е „безопасно убежище за тези, които са участвали в нацистките престъпления“.
Само че това съвсем не е така.
САЩ, разбира се, изиграват ключова роля в разгрома на нацистка Германия. Над 400 000 американци губят живота си в сблъсъка. Но тази история има и мрачен послепис, започнал след края на Втората световна война.
Америка се превръща в убежище за хиляди нацисти и нацистки колаборационисти, служили в концентрационните лагери, отрядите на смъртта и подразделенията на СС. В САЩ бягат дори някои лидери на съюзни на Третия райх правителства. Властите в САЩ не само ги приютяват – в някой случаи ги приветстват и защитават от правосъдието. Отдавна е дошло време това да бъде признато.
Освен очевидните етични съображения за историческа честност, има и обществени такива. САЩ се намират насред разгорещен национален дебат, подхранван от желанието за расова справедливост. Но как бихме могли да се надяваме да признаем последиците от съществували преди векове институции като робството и законите Джим Кроу, щом не можем да сме честни за приласкаването на извършителите на Холокоста, за който все още има живи свидетели и жертви? Не можем да правим равносметка за 1619-та, ако не можем да преминем дори 1945-та.
Един от редките случаи, в които американските власти признават, че са работили с нацисти, е операция “Кламер”, чрез която около 120 ракетни инженери от Третия райх като Вернер фон Браун са привлечени да работят за НАСА. Техният труд се отплаща и позволява на САЩ да кацнат на Луната. В течение на този процес Браун и някои от колегите му се превръщат в суперзвезди, възхвалявани от медиите и върховете на властта.
По време на войната хора като фон Браун обаче съвсем не са били неосъзнаващи какво се случва научни труженици, затънали в лабораторната и работа. Те осигуряват на Хитлер ракетите, с които Райхът обстрелва гражданското население в Лондон и другаде. Ракети, които са произвеждани с робски труд от концентрационните лагери. Съществуват потресаващи свидетелства за спокойното присъствие на Браун в тези адски фабрики, където затворниците са били пребивани зверски, а труповете са се увеличавали всекидневно. (Според историка от Смитсониън Майкъл Нюфилд, фон Браун е споменавал робския труд само заобиколно и никога не се доближил до пълно поемане на отговорност).
Операция “Кламер” тактически се представя като еднократен случай на сключване на сделка с дявола. Да, тези мъже са били нацисти, но САЩ са имали космическа надпревара за печелене. (Обединеното кралство и СССР също прибират учени от Третия райх, често под дулото на оръжие). Само че дори да приемем тези морално съмнителни компромиси, операция “Кламер” представлява само частица от виновниците за Холокоста и лакеите на Хитлер, които Америка е приютила.
Украинският колаборационист Ярослав Стецко например не е имал склонност към астрофизика – неговите умения са се проявявали в организирането на кланета на евреи. На 30 юни 1941 г., когато Германия разгръща инвазията си на територията на Украйна, Стецко приветства нацистите и прокламира създаването на украинска държава, която “ще в тясно сътрудничество с Националсоциалистическа Велика Германия под ръководството на Адолф Хитлер”. По време на войната членове на неговата групировка – Организацията на украинските националисти (ОУН) избиват хиляди евреи.
В края на войната Стецко – който ентусиазирано пише за нуждата да бъдат възприети германските методи на геноцид за изтребление на евреите в Украйна – офейква за Америка, където в продължение на десетилетия управлява ОУН в изгнание и общува с най-високопоставените кръгове във Вашингтон. Роналд Рейгън и Джордж Х.У. Буш възхваляват Стецко като убеден антикомунистически борец за свобода. Той умира през 1986 г.
Борбата с комунизма е част от причината Стецко и хиляди други да бъдат приветствани от западните правителства. Докато Втората световна война бързо се трансформира в Студената война, западните разузнавателни служби разпознават потенциала на това да си отглеждат антисъветски групировки, които да отслабват контрола на Кремъл над Източна Европа. В резултат на това онези, които са воювали срещу Москва, се превръщат в полезни активи. Някои от най-организираните и фанатични от тези активи се оказват фашисти и антисемити, чиито виждания – и военен опит – включват прочистването на евреи и други етноси.
Такива са вижданията, споделяни от Казис Шкирпа, който предвожда съюзният на нацистите Литовски активистки фронт, който изиграва водеща роля в избиването на литовските евреи. След войната Шкирпа се заселва в Съединените щати и работи за Библиотеката на Конгреса. След смъртта му публикуваните в медиите некролози го представят като жертва на нацистите.
Юузас Амбразевичюс Бразаитис, ръководител на колаборацинисткото марионетно правителство на Литва, който лично е подписал заповедта за създаването на първите лагери за евреи на територията на страната, също намира нов дом в Америка. Това се отнася и за Алберт Вас, унгарски поет-антисемит, сражавал се редом с нацистите. Същото прави и Фердинанд Дурчански, външен министър в съюзния на нацистите режим в Словакия, който депортира 68 000 евреи към лагерите на смъртта.
През 1959 г., когато правозащитната организация Anti-Defamation League изважда наяве миналото на Дурчански в опит да му попречи да получи имигрантска виза, Държавният департамент отговаря, че „членството или принадлежността към вече несъществуваща нацистка партия само по себе си не представлява основание за недопустимост”.
Това съвсем не е единствения случай, в който Запада активно защитава своите “активи”. През 1992 г. New York Times публикува материал за “ловеца на нацисти” Джон Лофтус, който описва ужасяващата кампания за етническо прочистване на 100 000 поляци по време на войната. Тази кампания е организирана от масовия убиец Микола Лебед – друг украински националист, които в продължение на десетилетия осигурява на ЦРУ разузнавателни данни за СССР, и в замяна на това получава защита. В националния архив на САЩ могат да се намерят разсекретени досиета на ЦРУ, които показват как агенцията е прикривала Лебед, следяла е медийното отразяване на неговия случай, и е оказва влияние върху федералните служби да не го разследват.
Съединените щати не са сами в тази практика. Великобритания, която губи 384 000 войници във Втората световна война, вербува хора като естонския колаборационист Алфонс Ребан, бивш офицер в 20-та гренадирска дивизия на Вафен СС. По време на службата си той е награден с Рицарски кръст, най-високата военна чест на нацистка Германия. След войната той има дълга кариера в британското разузнаване, където организира доставките на оръжия за антисъветски бунтовници в Прибалтика.
Канада също прибира нацисти и нацистки колаборационисти от различни националности, включително поне 2000 украински войници от Вафен СС. В канадския случай тези хора играят и допълнителна роля: участват в потискането на синдикалното движение в самата Канада. Източноевропейските “антикомунисти”, както нацистките колаборационисти неизменно се брандират, се превръщат в стачкоизменници, с което помагат за “сдържането на социализма” в новия си дом. Не е изненадващо, че няколко индустриални магната, които са имали най-много за губене от организирания труд, са имали основна роля в приютяването на тези личности в Канада.
Тези и хиляди други съучастници в Холокоста получават нещо много повече от безопасно убежище. Те получават своя шанс да осъществят “американската мечта”. През изминалите 70 години, докато жертвите им гният в ями, лишени дори от достойно погребение, те остаряха, отгледаха семейства, изградиха общности, църкви и училища. Те дори си имат паметници – в САЩ са издигнати мемориали на нацистки колаборационисти от Сърбия, Литва, Беларус, Украйна, Франция и Съветския съюз. Можете да ги откриете в Илинойс, Ню Джърси, Ню Йорк, Охайо и Уисконсин.
Много е показателно, че за три години години на твърде закъснели дебати за статуите на робовладелци и колонизатори, темата за паметниците на нацистки сътрудници в САЩ почти не е повдигана в медиите.
Точно това е причината, поради което в САЩ трябва да сложим край на успокояващия, но фалшив разказ, че живеем в в страна с нулева толерантност към нацистите. Депортирането на хора като Бергер (които заявява пред Washington Post, че обвиненията срещу него са “лъжи”, защото е бил на 19 години, когато му е било “наредено” да отиде в лагера) несъмнено е справедливо решение, но трябва да бъде направено още много.
Не само трябва да бъдат депортирани всякакви останали сред нас нацисти, но на първо място трябва да припознаем причините, поради което те изобщо са дошли тук.
Лев Голинкин e роден в източноукраинския град Харков и емигрира в САЩ още като дете през 1990 г. Негови статии на теми като Русия, кризата в Украйна и крайната десница са публикувани в The New York Times, Los Angeles Times, The Boston Globe, The Nation и Time. Автор на мемоарната книга “Раница, мечка и осем каси с водка”.
About The Author
