В категории:Икономика

Десет години след кризата изглежда, че не сме научили нищо

Твърденията, че финансовият сектор носи работни места и приходи, бяха изобличени като измама – а всички останали наследихме дълговете

Wikimedia Commons

Адития Чакраборти, Guardian

Август 2005 г. Хората, които управляват световната икономика, се събират в планините край Уайоминг. Долитат финансови министри и ръководители на централни банки. Пред така събралия се глобален елит, главният икономист на Международния валутен фонд Рагурам Раджан ще отправи най-сериозното предупреждение в живота си. Рагурам Раджан трябва да се опита да избегне катастрофа, но когато излиза от дома си този ден, казва на жена си: „Този разговор или ще ме затвърди, или ще изглеждам като глупак за всички”.

Тази среща на върха се е предполагало да представлява изпращане с фанфари на Алън Грийнспан, оттеглящ се след близо две десетилетия начало на Федералния резерв на САЩ. „Всички се надпреварвахме да обясняваме какъв страхотен централен банкер е бил той”, каза ми Раджан в интервю, което ще бъде излъчено по-късно този месец. Той разказва, че дори е започнал да подготвя презентация за „всички прекрасни неща, които са се случили” във финансите под управлението на Грийнспан. Само че колкото по-внимателно се вглеждал, толкова повече се плашел.

Управляващите нашите спестявания и пенсии получавали огромни суми, за да предприемат екстремни рискове и да търгуват с финансови инструменти толкова сложни, че малцина разбират опасностите, които носят. Най-малкото подхлъзване, помислил си Раджан, и ще настъпи катастрофа.

През 2005 г. обаче най-влиятелните икономисти в света не реагират на тези предупреждения с ужас, а с подигравателни реплики. „Това е мислене от каменната ера”, се казва на Раджан. Не друг, а бившият финансов министър на Бил Клинтън, Лари Съмърс, го осъжда като „лудит”. Не знае ли Раджан, че банковите кризи са нещо, останало в миналото?

Три години по-късно, на 15 септември 2008 г., Раджан се оказва прав, когато финансовият свят се срива. Банка Lehman Brothers фалира, а само три седмици по-късно председателят на Royal Bank of Scotland позвънява на британския канцлер на хазната Алистър Дарлинг, за да го предупреди, че до вечерта най-голямата банка в света ще остане без пари в брой.

Скрилият се на Даунинг Стрийт 10 министър-председател Гордън Браун беснее: „Всичко просто ще експлодира. Ако не можеш да купиш храна, гориво или лекарства за децата си, хората просто ще почнат да чупят витрините и да си помагат сами… ще настъпи анархия… ще трябва да мислим дали да въвеждаме полицейски час, дали да изкараме армията по улиците, как да възстановим реда?”

Онзи ноември кралицата посещава Лондонската школа по икономика и пита събралите се икономо-умници: „Защо никой не видя идването на кризата?” Те не ѝ казаха, че Раджан и няколко други видяха кризата – само че бяха подигравани, маргинализирани и принуждавани да мълчат. Един от хората, които правеха това, бе самият премиер Браун.

Години наред преди срива, икономисти, банкери и политици пламенно се съгласяваха, че светът се нуждае от повече финанси – навсякъде. Дългът може да замести заплатите. На бедните американци трябва да се пробутват високорискови ипотеки. Бързите кредити ще спасяват уволнените фабрични работници. Това бе финансова глобализация – игра, която бе безалтернативна за целия период от падането на Берлинската стена до падането на Lehman Brothers. Над две десетилетия консенсусът се превърна в ортодоксия, а ортодоксията се вкамени в догма. Съмняващите се – независимо дали Раджан в САЩ, Стив Кийн в Австралия или жалките остатъци от британската левица – бяха обявени за тъпаци. Те не заслужаваха министерски кресла, професури или служби в ръководството на големи институции.

Дълго преди днешните поляризирани политики и гневни агитки, властимащите бяха тези, които не можеха да търпят друго мнение. Резултатът бе първо финансов срив, после и политическа криза, в които в крайна сметка бе заченат екстремизмът на сегашното десетилетие.

Когато преди изборите за президент на САЩ през 2008 г. Грийнспан бе попитан дали предпочита Джон МакКейн или Барак Обама, той отговори следното: „Благодарение на глобализацията, политическите решения в САЩ до голяма степен са подменени от глобалните пазарни сили… няма почти никаква разлика кой ще е следващия президент”. Избирателите се оплакваха, че всички политици изглеждат и звучат еднакво, но за бившият ръководител на щатската централна банка и неговите приятели от Уолстрийт, това представляваше голям плюс. И тази тенденция бе международна.

В един и същи ден през юни 2006 г. Браун и Дейвид Камерън изнесоха речи в Лондон, посветени на банкирането. Единият от лейбъристите, а другият от торите, но и двамата се обръщаха към Лондонското сити с едни и същи любовни термини. За Камерън финансовият център на Лондон представляваше „велика история за британския успех”. Браун пък вярваше, че „успехът на Лондон” демонстрира чудесата на „минималните регулации, конкурентната данъчна среда… отвореността към конкуренция и нови идеи”. В устата на Камерън последното прозвуча като „Ниски данъци, по-малко регулации… Отвореност. Иновации”. Те звучаха като двойка папагали в една и съща клетка.

Това бе почти смешно – ако човек не знае, че тази смешка ще завърши с това, че всеки мъж, жена и дете във Великобритания ще трябва да спонсорира спасяването на финансовия сектор с по 19 271 паунда под формата на кредити и държавни гаранции.

Браун и Камерън вярваха на обещанията, направени от финансистите: че ще донесат работни места, данъци и жизненоважно кредитиране. Никое от тези твърдения обаче не издържа на проверка. Дори по време на най-големия си бум в историята, финансовата индустрия не създаваше почти никаква нова заетост, както изтъква главният икономист на британската централна банка Анди Халдейн.

А данъците? Всички плащания на финансовия сектор към хазната между 2002 и 2008 г. бяха незабавно изтрити от предварителните разходи за спасяването на банките. Можете изобщо да забравите за кредитирането на фабрики и други продуктивни бизнеси. Професор Сукхдев Джохал от Университета Куин Мери изчислява, че тези бизнеси са получили малко над 6% от всички заеми. Това е нищо в сравнение с 33-те процента от кредитите, които банките са отпуснали на други финансови институции.

Икономическият мираж, предлаган от Ситито, накара политическата класа във Великобритания жизнерадостно да избута другите индустрии и региони встрани. Градове и селища, които бяха изкормени по времето на Маргарет Тачър, бяха поучавани от Тони Блеър как трябва да привличат финансови фирми и „високостойностни” услуги. Дори сред срива, Камерън обяви финансите за „национален интерес” и отиде да се перчи на среща на високо равнище в Брюксел, за да се опита да спаси индустрията от допълнителни регулации. Индустриалните градчета като Редкар обаче можеха спокойно да бъдат оставени да загиват.

Днешната политика и икономика не могат да избягат от дългата сянка, хвърляна от срива. Човек може да прокара права линия от Lehman до Доналд Тръмп, от Royal Bank of Scotland до остеритета и до Брекзит. Но каквито и гнили домати и заглавия в таблоиди да бъдат хвърляни по финансистите, те продължават да командват политическия ни център.

Финансовият сектор осигуряваше над половината дарения за Консервативната партия, когато Камерън спечели изборите през 2010 г. Един от всеки четирима консервативни депутати, избрани през 2015 г., идват от финансовата сфера – повече от всички, работили в училища, университети, здравеопазването, въоръжените сили и земеделието взети заедно.

Всички правителствени отчети за банкирането след срива са контролирани от банкери, а пък гуверньорът на централната банка Марк Карни възхвалява перспективата финансовата индустрия да стане 20 пъти по-голяма от БВП на страната.

Основната задача на нашето време е да изградим икономика, в която финансовият сектор е по-малък, служи на нуждите на другите индустрии и не е толкова лаком за бърза и висока възвръщаемост. Десет години след срива, все още не сме се захванали с това.

Оставете коментар