Атанас Пеканов е икономист в Австрийския институт за икономически изследвания (WIFO) във Виена и лектор във Виенския университет по икономика и бизнес. През март става част и от новия Съвет за стратегическо развитие към държавния глава. В момента е и докторант по икономика във Виенския университет по икономика и бизнес (WU Wien), стипендиант на Българската Народна Банка и на Австрийската икономическа асоциация.
Г-н Пеканов, в средата на март беше обявен съставът на Съвета за стратегическо развитие, сформиран от държавния глава Румен Радев. Каква беше Вашата мотивация да се включите?
Скоро ще станат десет години откакто живея в чужбина. Оттогава светът претърпя значителни промени. България също, но не всичко върви в положителна посока. Имах късмета и щастието да срещна множество интересни и изключително мъдри личности и да науча много от тях на различните места, на които съм живял и работил. Иска ми се в България да се говори за реалните проблеми в малко повече дълбочина и за възможните политики, които да помогнат на мнозинството от хората и да гарантират благоденствието им. Наивният оптимизъм, че всичко ще стане по-добре от само себе си, няма да стигне – трябва да правим повече. Вярвам, че България може да се развива по-добре и ще се опитам да давам идеи и концепции как това да се случва.
Впрочем, често се говори по медиите, че икономическото ни представяне е добро, дават се някакви данни, но не се прави сравнение с другите страни от Източна Европа. Наскоро погледнах в детайл данните и ще видите, че почти всички от тях се справят по-добре с конвергенцията, т.е. откъсват се напред пред нас. А ние дори направихме доста компромиси, отказахме се от основни социални услуги и публични блага за гражданите, в името на икономическия просперитет.
Голяма част от хората изглеждат изгубили вяра в това, разочаровани от политици от всички цветове. Впрочем, президентът Радев е последният засега политик, на който беше гласувано наистина голямо доверие и то засега остава високо, но тепърва предстои да го защитава и оправдава…
Разбира се, няма лесни решения и нищо няма да се промени на магия. Изискват се истински и продължителни усилия. На първо място има нужда от повече грижа за хората, повече човещина. Нуждаем се от по-смели и прогресивни политики, които да помагат на обикновения човек. В крайна сметка младите и образовани хора на Запад не се страхуват да бъдат критични към статуквото, да искат повече от настоящето и да търсят решения за бъдещето. Къде искаме да е България след десет години? Катастрофална демография, не достатъчно бързо развиваща се икономика, изтичане на кадри, липса на стратегически инвестиции, подриване на социалните стандарти, ниски нива на доверие в институциите. Ще правим ли нещо за това или ще се носим по течението?
Вместо да се носим по течението, кои са големите въпроси, които според вас стоят пред България, Европа и света като цяло? Кои са истинските проблеми, пред които сме изправени и къде да потърсим решенията?
Има повсеместно, глобално брожение и недоволство, свързано с обещанията, че с труд и пот ще постигаме подобрение на живота си или поне на този на децата си. Това вече не изглежда толкова реалистично. Мнозинството от средната класа се убеди по болезнен начин, че тези обещания – работи здраво, бъди търпелив и ще забогатееш – не винаги сработват. Нуждаем се от други политики, за да имат хората шансове да се изкачат нагоре. На въпроса ви къде да търсим решения ще си позволя да кажа, че голяма част от икономическите виждания, които днес доминират, всъщност бяха повтаряни от поне десет години от левицата на Запад. Видяхме например, че политиките на остеритет обричат икономиката на дълги рецесии и висока безработица. Видяхме, че липсата на регулации във финансовия сектор може да има огромни и повсеместни последици за благосъстоянието на хората. Регулираните пазари и ограничената, но нужна държавна намеса, помагат на икономиката да се развива и гарантират по-високо благосъстояние. Подобна е ситуацията и на пазара на труда, където работодателите имат огромна власт, която могат да използват, за да задържат заплатите ниски и често това не може да бъде преодоляно без държавни намеси.
Не беше ли достатъчна голямата световна финансова криза, от която вече изминаха 10 години, за да осъзнаем по-бързо всичко това?
Годините след финансовата криза бяха години на пропуснати шансове за адресиране на редица световни проблеми, игнорирани вследствие на придържането към установените преди норми. Много от тези проблеми – негативите на свръхглобализацията, на мерките за икономии, на свръхконцентрацията на богатства и доходи, отдавна са проблематизирани. Техните решения често противоречат на досегашните догми на модела, често наричан “неолиберален”. Отчасти кризата беше големият провал на това неолиберално мислене, че само пазарните взаимоотношения са правилни и честни.
Затова и хората искат повече – повече от държавата и система, която ги защитава и им помага. Последното изследване на глобалните нагласи на Edelman Trust показа, че едва 20% процента от хората намират текущата икономическа и социална система за работеща в техните интереси. Още по-добре това е илюстрирано от скорошното допитване на OECD в 21 развити държави – мнозинството от хората в тях смятат, че не получават справедлива част от обществените услуги, а 68% от запитаните искат по-високи данъци за богатите. Зад това се крие недоволството от текущото икономическо и социално положение на хората.
В последните години и други водещи световни институции посочват тези проблеми.
Буквално преди две седмици присъствах на конференция на Френската централна банка, гост на която беше директорът на Международния валутен фонд Кристин Лагард. В своето изказване там, както и в последните публикации на МВФ, се говори за нуждата от преосмисляне на международното корпоративно облагане – приходите от което намаляват в последните три десетилетия. Това най-много ощетява развиващите се и догонващи икономики, които не разполагат с достатъчно средства, за да предоставят публични блага и да правят нужните инвестиции в бъдещето. Такива инвестиции ще ни трябват много, особено с оглед на дигитализацията, застаряването на населението, нуждата от финансиране на образованието. Ето един пример – австрийското правителство в началото на април представи нов данък от 5% процента върху рекламите на дигиталните концерни, които иначе не плащат почти никакви данъци. Приходите от този данък ще бъдат използвани за справяне с изпитанията, пред които ни поставят процесите на дигитализация.
Липсват ли на България стратегически цели и документи или по-скоро е проблем съдържанието на онези, които имаме към момента?
По малко и от двете. Има редица стратегически документи от предишни периоди. Не е моя работа да ги коментирам – някои от тях са били осмислен и логичен резултат на времето си, други са били чисто идеологически продукт. Но времената се промениха значително.
Идеологията „всеки за себе си“ очевидно не работи. 20 години свикнахме България до голяма степен да се развива по законите на джунглата. Вместо да ни пази, държавата или напълно отсъства, или се е превърнала в мащеха. Даваме ѝ малко, и очакваме още по-малко. Но сами не изглежда да се справяме по-добре. Това е философското обяснение на текущата ни ситуация.
Съществува обаче и практично обяснение, което е породено от един затворен, вечен кръг на недоверието и корупцията. Хората нямат доверие в държавата и управляващите, защото стават свидетели на постоянна, повсеместна злоупотреба с публични средства. Затова и борбата с корупцията и подобно поведение трябва да е безкомпромисна. В споменатото изследване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD) се вижда ясно какви сериозни изисквания и очаквания имат хората в развитите страни към това държавата да преразпределя повече, да прави повече за гражданите си, да намалява първичните неравенства, които отчасти се акумулират по несправедлив начин. Това е трудно да се поиска в България обаче, понеже хората не смятат, че държавата ще се възползва от техните средства по ефективен и честен начин. Така влизаме в порочния кръг – недоволство от текущата ситуация, но и недоволство срещу някаква по-решителна намеса на държавата. Затова трябва да се изгради доверие в институциите, докато търсим и друг модел на развитие, в който не само ниските ни данъци са единственото, с което можем да се похвалим. Тогава ще има и готовност да се заделят повече средства за институциите, които да ги използват за публични услуги.
В България сякаш все още ни е трудно да се отървем от идеологията, когато взимаме важни икономически решения.
Някои политики в България са изначално поставени на грешна идеологическа основа. В тях се крият идеологизираните представи за това как да се развива обществото. Например дълбоко консервативната идея, че трябва да накажеш някой чрез санкция, за да го накараш да работи повече или да следва дадени правила, да наложиш дисциплина. Между другото, философски не възприемам ордолибералния немски модел като модел на санкции и дисциплиниране. Правилата в ордолибералния модел не служат, за да наказваш гражданите си – те имат своята роля да създават сигурност за средата, в която индивидите работят и живеят, а социалната и икономическа сигурност имат разбира се положителни последици, тъй като засилват доверието.
Има и други подходи – да инвестираш в някого, но това трябва да върви и с обещанието, че той ще бъде възнаграден за своите усилия. Така разбирам и основните постулати от известната книга и теория на Аджемоглу и Робинсън за това как нациите успяват.
Ако ви разбирам правилно – говорим за подходящите стимули, вместо санкции?
Стимулите имат голямо значение и определят до голяма степен икономическите резултати. Нека да използваме метафора: ако си роден и живееш на първия етаж в хубав блок и знаеш, че дори да се трудиш неимоверно, да се образоваш и да полагаш усилия, в най-добрият случай ще успееш да си купиш апартамент на втория или третия етаж, докато други директно получават мезонета с голяма тераса и изглед над целия град, това няма как да стимулира хората да се трудят и полагат усилия. Затова и модерната икономика толкова говори за темите за социалната мобилност, за големите неравенства.
У нас, а и не само, хората често търсят проблемите и посочват за виновник онези под тях – извън блока, около кофите пред него…
Въпрос на възпитание и култура е да не обвиняваш най-бедните и слабите в едно общество за неговите проблеми. По-прагматично е да погледнеш какво правят неговите лидери.
Ето пример – както е известно, в повечето европейски държави по-бедните слоеве не плащат данъци. За тях важи необлагаем минимум, за да не се налага именно тези в най-тежко положение да трябва да закърпват държавния бюджет. В България вместо това, най-бедните трябват да запълнят бюджета, за да се остави на по-богатите слоеве да инвестират в икономиката и да имат пари за луксозна консумация. По-заможните хора като цяло консумират по-малък процент от доходите си, затова освобождаването им от данъци не винаги помага на икономиката. Потреблението на по-нискодоходните групи обаче спомага икономическия растеж – защото разходите за потребление на един са доходи за друг. Затова и участвах преди 2 години в инициативата за въвеждане на необлагаем минимум за най-ниските доходи – което между другото ще има позитивен ефект върху доходите на всички българи.
Засега управляващите отказват да мислят за подобни мерки. Толкова ли „невъзможен“ е друг път на развитие за страната ни?
Разбира се, че е възможен. Нали не смятате, че трябва да се задоволим вечно с ролята на последни в ЕС? Защо не реализираме нива на растеж, с който да се доближаваме по-бързо, да конвергираме по-успешно към богатите страни. А в същото време дори се отказваме да гарантираме по-високи социални права и повече грижа за своите граждани? Може би трябва да се замислим, че моделът на подриване на социалните и икономически стандарти на другите страни и предлагане на евтин труд не е особено перспективен. Вместо това трябва да се подготвим за бъдещето. Дори вицепремиерът Дончев наскоро призна, че до голяма част следваният до скоро икономически модел се изчерпва за България.
Бизнесът твърди, че докато производителността ни е ниска, това не може да се случи?
Ето една тема от вечните икономически теми – за производителността. Повишаването на производителността няма да се случи от само себе си. Хората не се раждат научени или със способностите да развиват продукти, които да са глобално конкурентноспособни. Лесно е да повтаряме, че просто трябва да произвеждаме повече и по-добре. Сякаш човекът е остров, независим от контекста и средата си. Нека не продължаваме да живеем в наивния свят, в който някой, на който дори не е предоставено качествено образование, за което в България инвестираме по-малко от всяка друга страна в Европа, утре от нищото, трябва да е конкурентен на глобалния пазар и да предостави нещо ново и невиждано. Светът не функционира така.
Догонващите икономики обикновено копират и адаптират вече развитите технологии, а това няма как да стане без инвестиции. Иска ми се да видя какви са политиките и какви ще са подходите, които да помагат за повишаване на производителността. Какви усилия полагат за това държавата и частният сектор? Разбира се, всяка политика трябва да е калибрирана и осмислена за дадената среда. Но някои от рецептите са известни. Най-прост пример давам с текущите и бъдещи преговори на България за следващия бюджет на ЕС. Ключова борба, на което и да е правителство, би трябвало да бъде увеличаване на ресурсите по програмата „Еразъм”, една от най-популярните програми на ЕС. Програмата дава възможност на студенти от страната да посетят чужбина за определен период и предоставя финансиране за това – което е особено важно за най-бедната страна в ЕС.
Доколко все още тонът в Европа и света се задава от случващото се в САЩ и какъв е този тон? От една страна на власт имаме Доналд Тръмп, но от друга – факт е голямата популярност на прогресивни леви политици от две различни поколения като Бърни Сандърс и Александриа Окасио-Кортес.
Няма да говоря за геополитика, а за неща с по-директно значение за живота ни. В момента се търсят решения за проблемите на капитализма. Ако четете книги на известни десни икономисти като Рагурам Раджан и Ангъс Дийтън, ще се убедите, че това се случва и от дясно, не само от ляво. Мултимилиардерът Рей Далио публикува наскоро интересно есе за това как американската мечта умира заради липсата на възможности, заради неработещият социален асансьор и големите неравенства.
Отварям една скоба. Едно от нещата, които липсват в България, е дискусията за позитивната свобода. Лесно е да говорим постоянно как някой ни ограничава да правим нещо и да се борим срещу това. Но къде е свободата да постигаме нещо? Има нужда от институции и политики, които помагат на хората да се реализират. Грешното разбиране за свобода играе важна роля тук. Винаги сме се фокусирали върху негативната свобода – да не би някой да ни ограничи в нещо. А какво да кажем за позитивната свобода – да имаш свободата да се развиваш? Ако не можеш да получиш висококачествено образование, да си мобилен и да просперираш, за каква свобода говорим? Остава ти свободата да избягаш на Запад.
Изследвания показват, че на Запад голяма част от младите са леви и по-радикални в критиката си – какъв знак е това, ако ви върна към въпроса за тона, задаван от американската политика.
Лявото крило на Демократическата партия в Щатите действително е един от знаците за движението на центристките сили наляво. Александриа Окасио-Кортес завладя медиите именно защото уверено говори за несправедливостите на нашето време – както най-горните подоходни групи, така и международните корпорации плащат изключително нисък относителен дял данъци. Тяхното измъкване и отказ да допринесат за обществото по достоен начин е кражба, за която плащат останалите граждани.
Ако корпорациите плащат по-малко данъци, това означава по-високи данъци върху труда. Изпитанията на идните десетилетия свързани с дигитализацията ще доведат до все по-голяма нужда от инвестиции в образование и политики за компенсация, които да осигурят плавно преминаване от работа към преквалификация и отново към нова работа. Не трябва да се страхуваме от тези развития, а да подходим разумно и рационално. В предложенията за по-високи данъци за най-богатите, без значение дали ги харесвате или не, има голяма доза икономическа логика. В тези послания се вижда и увереност, че много американци смятат, че САЩ трябва да се доближи до социалният модел на Европа. А ние в Европа трябва да се борим за него. Емануел Макрон също говори често за Европейския социален модел, след като с бунта си “жълтите жилетки” му напомниха да бъде по-близък до гражданите, а не “президент на елитите”.
А какво казва по въпроса икономическата наука в последните години?
Икономическата дисциплина днес много повече се занимава с различните видове пазарни провали и как те да бъдат коригирани. Много от политиките, станали известни като неолиберализъм, отдавна не са неоспоримо подкрепяни от стандартните икономически модели. Икономическата дисциплина днес всъщност обсъжда голяма част от реалните проблеми на обществото, а не се изчерпва с наивни идеологизми на абстрактната пазарна структура от 19-ти век. Работата на Пикети, Саец, Алън Крюгер, Дани Родрик и много други осветлява в детайли истинските икономически идеи на нашето време. Голяма част от т.нар. неолиберални политики създадоха тежки социални и икономически последици, които родиха възхода на популистите.
Тук ще вметна в кръга на шегата нещо съвсем друго. За да се борят всички тези проблеми, например избягването на данъци, ни трябва повече международна координация и решителни действия на международните институции. Много хора отрекоха институциите, като „неолиберални“, но вижте какви неща предлагат напоследък. Една забавна история – миналата седмица бях на лекция на известния философ Славой Жижек. След нея повечето хора отидоха да го питат нещо за Лакан и Хегел, но аз отправих съвсем друг въпрос – питах го какво мисли за международните институции и нуждата от мултилатерализъм (кооперация на глобално ниво), която президентът Тръмп често заплашва напоследък. Дори той каза, че глобалната координация може да бъде използвана за много добри цели.
Днес някои хора говорят, че делението вече не е между ляво и дясно, а между либерално и консервативно. Размиват ли се старите понятия или това е фалшив дебат?
Този дебат е едновременно фалшив и важен. На първо място, лявото и дясното за мен са разделения и политически посоки, докато днешният либерализъм и консерватизъм са идеологии. Разделенията са непреходни – някои хора ценят повече солидарността и кооперирането, други индивидуализма. Политическият цикъл е в постоянно движение и затова хората се интересуват от нови алтернативи. Това не винаги значи, че старите са се провалили, а просто, че има умора от тях. Като във футбола – “Реал Мадрид“ закономерно отпадна най-накрая преди месец, но това не значи, че не направи големи неща в предходните времена.
Така глобалният гняв на хората започна да избива в последните години в някакъв нов консерватизъм. Има хора, които видяха възможност в него, за да опитат да наложат идеите си. Те за мен са обречени на провал, но за съжаление, човек често трябва да се опари, за да разбере.
Виждаме провалите на буквално най-представителната и класическа за консерватизма партия – Консервативната партия във Великобритания. Десет години абсолютно ненужен остеритет, който се провали, изби в националистически чувства и доведе, както доста проучвания показват, до следващата грешка – референдума за излизане от ЕС. Брекзит в крайна сметка беше вик от страна на изоставащите региони във Великобритания към държавата, за да се намеси и да ги спаси. Но затова няма нужда от излизане от ЕС – повече преразпределение на свръхбогатствата натрупани в Лондон към периферните, деиндустриализирани региони на Великобритания можеше да свърши работа.
Ако помните, преди 5 години доста консервативни и десни популисти из Европа смело говореха за излизане от ЕС на тяхната страна. След фиаското „Брекзит“, понамалиха исканията си – сега искат само да се уредят с места в Брюксел, за да го реформират и да го направят “Европа на нациите”. А това, разбира се, означава Европа на силните нации, в които периферните страни ще имат още по-малко власт.
В този смисъл най-смелите консервативни предложения на последните 10 години се провалиха. Консерватизмът привлича прекалено много хора, които не само не търсят решения на проблемите на нашето време – например бедността, неравенствата и климатичните промени, а дори директно ги отричат. Консервативизмът, ако ще се опитва да убеди хората, че в края на 19-ти век или в междувоенния период, животът и обществата ни са били по-добре… според мен това не заслужава загубата на време, за да го коментираме.
Това обаче не значи напълно да игнорираме или да забравяме грешките на либерализма. По-горе стана дума, че той даде възможността за свръхконцентрация на власт и богатство в прекалено малко ръце. Както Кристин Лагард казва – “луксозните яхти плуваха по течението, докато обикновените лодки едва-едва се задържаха над водата”. В този смисъл глобалното недоволство води до преосмисляне на тази парадигма.
Хората у нас до голяма степен са свикнали икономистите да им говорят твърде сухо и сложно, да ги заливат с цифри и данни, които трудно разбират, а и най-често нещата им се представят много по-оптимистично, отколкото те усещат в своето ежедневие. Колко трудно е за икономистите да говорят на „човешки“ език, от една страна, и от друга – колко лесно е идеолози да се представят за икономисти?
Последното е много лесно и, за съжаление, бива спомагано често от медиите. Разбира се, всеки е подвластен на собствените си светоусещания. Но експертите според мен трябва да се опитват да задават тон за една спокойна и балансирана дискусия. Малко или много консервативните тинк-танкове, тъй като имат осигурени значителни финанси, доминират това, което Саймън Рен Люис нарича медия макро – те се занимават единствено с това да разпространяват послания. Както описаха Дани Родрик и Габриел Зукман в доста обсъжданото си писмо в края на март обаче, икономическата дисциплина днес е много по-сложна от наивните идеологеми за свободен пазар. “Неолибералните политики – или т.нар. пазарен фетишизъм – не са принципна употреба на модерната икономическа дисциплина, а нейното опростено и примитивно изопачаване”.
В този смисъл на първо място е погрешно да приемаме политиците за експерти. Ако единственото нещо, което правиш, е да пледираш за нещо, което си решил по собственото си светоусещане, а не на база на осмисляне и проучване, то не е честно да заблуждаваш хората, че си експерт. В този смисъл не искам по никакъв начин да критикувам представителите на различни институции. Един от най-уважаваните от мен експерти в Австрия сега е главен икономист на профсъюзите. В тази си роля той се застъпва за правата и доходите на работещите в Австрия. Това е част от институционалната рамка, която е важна за провеждане на смислени преговори и балансирани реформи. Разбира се, има други хора, които смятат, че е по-важно да се застъпват за силните на деня и да пазят техните интереси. Това също е нормално, но не трябва да преминаваме в цинизъм. Важно е да имаме това разделение между политици и експерти и то да се спазва. Това е вид разделение с цел търсене на баланс – и ако го няма, може лесно да се окажем в ситуацията, в която например открити лобисти, финансирани от частния сектор, ни убеждават защо е добро за всички богатите да плащат ниски данъци. А може би е добре само за финансиращите ги?
Как трябва да се държат истинските експерти – така че хем да не пропагандират и залъгват, хем т.нар. „обикновен човек“ да разбира какво му се говори?
Експертите трябва да се опитват да запазят агностичен подход, да мислят аналитично и доколкото се може обективно. Това може да изглежда безмислено и скучно, но не е така. Ще дам за пример Алън Крюгер, световно известен професор от Принстън, който за съжаление наскоро почина. Основното поле на изследвания му е пазарът на труда. С неговите класически изследвания върху ефектите на минималната работна заплата, които се учат във всеки курс по икономика, той променя дисциплината из основи. До средата на 90-те години, на база на теоретични допускания, минималната работна заплата е повсемество приета като вредна за икономиката. Емпиричните и задълбочени изследвания на Алън Крюгер и Дейвид Кард обаче променят това виждане като детайлно анализират дали наистина повишаването на МРЗ води до повишаване на безработицата и документират, че в много случаи това не е така. Някои силно вярващи в теорията икономисти като Джеймс Бюканън директно нападат Кард и Крюгер, защото резултатите не се вписват в нея. Работата на двамата обаче мотивира прилагането на увеличения на МРЗ в много страни и така директно повлиява и помага на живота на милиони хора по света.
Имал съм късмета да се поуча, особено по време на работата ми в Европейската централна банка, и да видя как работят някои топ икономически експерти. От там съм научил и как да подхождам, когато пиша по дадена тема. За да направиш правилните политики трябва много време, внимателен подход и спокоен анализ. Теоретичната литература и емпиричните данни са важни – ако не знаеш какво казват хората, които години наред са се занимавали с даден проблем, шансът да намериш правилните решения за него са малки. Чак след това идва личното ти мнение как преценяваш различните аргументи и доколко придаваш важност на една или друга цел – това зависи от собствената ти преценка. Тези, които се опитват да ни обясняват всичко по всяка тема, обикновено най-вече нямат представа от нищо. Експертът трябва да може да промени мнението си на базата на някакъв анализ. “Когато фактите се променят, променям мнението си” казва Кейнс.
В заключениe – от какво имаме най-голяма нужда днес, за да вървим напред?
Имаме нужда от осмисляне и търсене на правилните решения. Не казвам, че проблемите са лесни или че ще ги преодолеем бързо, но мисля, че можем да се справяме по-добре. Имаме нужда от нетърпимост към неправдите, които ни заобикалят, към бедността и неравенствата, към потъпкването на законите. Да отделим повече внимание на образованието, на западащите региони, на въпроса как да се справим с демографската катастрофа. Трябва да се подхожда с повече мисъл към всеки проблем, но и с повече човещина. Като че ли ни липсват и дългосрочни цели как България да стане една по-успешна страна и по-щастливо място за живеене. За да се случи това, всеки трябва да се старае, но трябва да разберем и че това няма да се случи поединично. Нека да възстановим разбирането си за общество и да мислим повече как заедно да постигнем повече. Само тогава можем да очакваме истинска промяна и прогрес.
* Мненията изразени в това интервю са изцяло лични и не ангажират споменатите институции.
Виж още:
„Нуждаем се от растеж за всички, а не за малцина“ – от Атанас Пеканов
Атанас Пеканов: Популизмът се роди от хаоса на неолиберализма (интервю)
Дискусия посветена на книгата „Капиталът в XXI век“ на Тома Пикети с Атанас Пеканов
