Анди Робинсон, „Ла Вангуардия”
Луси е била 13-годишна, когато решава да се присъедини към ФАРК (Революционни въоръжени сили на Колумбия). По онова време живее с баба си, леля си, сестра си и една братовчедка в дървена колиба на около два километра от селцето Месетас в департамента Ел Мета, една от най-горещите зони във вътрешната война в Колумбия
„Установихме се в Мета през 1987-ма. Бяхме изселени там от Кундинамарка (департамент, в чийто център е разположена столицата Богота – б.пр.) и така баба ми завинаги загуби земята си на старото място,” разказва бившата партизанка Луси в интервю, което бе взето в Кукута, на границата между Колумбия и Венесуела.
„Дървосекачите ни дадоха остатъци от дървен материал, за да си направим селска къщичка, а от кланиците получавахме даром карантия, от която баба приготвяше пълнеж за емпанади.” Но това не било, за да ядат Луси и близките ѝ, а за да продават емпанадите на шофьорите на камиони, пътуващи от Виявисенсио, планински град на 140 км по-северно, които често остават блокирани в тяхната зона, когато пътят стане непроходим от дълбока кал – нещо обичайно в Месетас.
Това може би е било хубаво място, откъдето да започне историята на Луси, която по онова време се е наричала Йесения. Хубаво, защото става и символично 23 години, след като тя напуска ранчото на баба си, за да върви два дни пеша, докато стигне в лагера на ФАРК в планината. След тези 23 години именно община Месетас е избрана, за да се отбележи там предаването на оръжията от страна на партизаните. Но дори и след предаването, пак в тази зона на Мета са загинали 16 бивши бойци на ФАРК, убити от паравоенни групировки или от други бивши партизани, решили отново да грабнат пушките.
Но какво би накарало едно 13-годишно момиче да се присъедини към партизанската войска на третото десетилетие от кървавата колумбийска война? „Израснах в семейство, тежко пострадало от насилието,” отговаря Луси. „Няколко мои чичовци бяха при партизаните. Майка ми също. Нея я убиха, когато бях 6-годишна. Не знам как е загинала.”
Луси продължава: „На 13 години няма как да имаш особена политическа съзнателност, но в къщичката на баба ми често често идваха и военните, и полицията. И винаги се държаха зле. Отваряха вратите с ритници. Там бяхме само жени. Един ден застреляха леля ми. Бяха времена на добри и лоши, а тези за мен бяха лошите. И обратното, когато идваха партизаните, всичко беше различно: те бяха любезни, молеха учтиво за вода или храна. Много от тях бяха жени. И то независими жени. Така че и аз реших да отида при тях. И отидох.”
Луси се появява при партизаните четири години след военната атака срещу „Зеления лагер”, планинското седалище на централното командване на ФАРК на 20 километра от Месетас.
„След „Зеления лагер” трябваше постоянно да си сменяме местоположението, на всеки 15 дни, понякога оставахме някъде не повече от ден. Присъединих се точно в този период,” обяснява Луси. „Правехме навеси от гаудуа (местна разновидност на бамбука – б. пр.). Ползвахме огнища от рода на виетнамските (които да не димят, както по време на войната с американците във Виетнам – б.пр.),” обяснява Луси. И описва още подробности: „Дадоха ми оръжие. Първо беше камуфлаж – издялкано от дърво. То беше по-леко. После ми дадоха истинско, съветско производство”.
Макар да води номадски живот, Луси учи, образова се. „Ставахме в 4.50 ч. сутринта. Слагахме си униформите и след кафето отивахме в клас.”
Колективното четене варира – от популярния учебник за военни стратегии „Боецът като освободител” (творба на бившия колумбийски генерал и страшилище за партизаните Алваро Валенсия Товар) до романа на социалистичския реализъм „Как се каляваше стоманата” на съветския писател Николай Островски.
После идва Маркс: „Като начало – Маркс никак не е лесен за разбиране. Особено, когато си на 14 или 15 години. Но все пак интуитивно усетих каква е идеята на принадената стойност. Историческият материализъм беше по-труден за мен, защото баба ми беше доста религиозна,” спомня си Луси. Тя разказва също, че четенето все пак е било по индивидуален избор и никога не е бил налагано доктринерски.
Независимо от желязната дисциплина, имало е също много музика и танци. „Чувствах се щастлива. Имахме много малко – по половин парче сапун и по една ролка тоалетна хартия на месец. Преживявахме моменти на силно напрежение и страх. Но с другарите поддържахме спокоен живот. Още 14-годишна, вече имах приятел,” казва Луси.
Има ги и предизвикателствата на войната: „В първите битки треперех с цялото си тяло и това треперене се отрази на стрелбата ми. Стрелях 30 пъти без да улуча”.
Жените са увеличавали постоянно присъствието си във ФАРК, достигайки до 40% от бойците. Въпреки правилата, забраняващи им да имат деца, Луси забременява от своя приятел партизанин през 2000 г. Именно тогава я залавят и пращат в затвора: „Беше в Бояка. Попаднахме под много силен огън. Убиха две момчета. Арестуваха петима, мен също. Бях на 19 години и бях бременна в четвъртия месец.”
Когато излиза на свобода, Луси изпраща дъщеря си да живее с нейна леля в Мета и се връща в редиците а партизаните, където се обучава за медицинска сестра. Нейната част предприема дълъг шестмесечен поход от Мета до Кататумбо в югоизточната част на страната. В онези години паравоенни групировки контролират един регион за интензивно отглеждане на кока: „Бяха известни с жестокостта си. Те обезглавяваха хората и играеха футбол с главите”.
След договорка между тогавашния консервативен президент Алваро Урибе и паравоенните лидери, постигната през 2005 г., армията навлиза в Кататумбо. „Скоро след това ме раниха в един от боевете. Помагах на ранените, когато много близко падна бомба и почти ме ослепи. И досега имам парче шрапнел в едното око”.
След няколко опита да се договори мир с партизаните – един от тях е осъществен по времето на същия този Урибе, който след това прави всичко възможно да саботира действащото сега мирно споразумение – Луси участва в събранията на ФАРК за изработване на програмата-минимум за оставяне на оръжието. Когато най-после през септември 2016 г. е подписан споразумението в Хавана, тя се насочва към една от 22-те зони, в които партизаните от ФАРК се събират, за да предадат оръжието си. „Пътувах с кола към сборния пункт, когато военните ме аестуваха и ме хвърлиха в затвора за четири години”. В крайна сметка постига помилване.
Сега Луси подпомага активно процеса по реинтеграция на хората от ФАРК в мирния живот и участва в изработването на политическата стратегията на партията със същото име. Но няма доверие на правителството на президента Иван Дуке. Не подкрепя и онези лидери от ФАРК, които отново грабнаха оръжието: „Първо, трябва да си жив, а после – да имаш възможност да изразяваш онова, което чувстваш”.
