Нормалност и възстановяване на благоприличието в Белия дом: това е, което надяват да се случи след изборите много поддръжници на Джо Байдън сред елита. За всички останали обаче тази оскъдност на амбициите е отблъскваща. Избирателите, които ненавиждаха Тръмп, празнуват неговата загуба, но мнозинството в никакъв случай не иска да се връща към това, което минаваше за “нормално” и “етично”.
Когато Тръмп се зарази с Covid-19, неговите опоненти се опасяваха, че той може да се окаже облагодетелстван от съчувствието на избирателите. Но Тръмп не се занимава със съчувствие. Той нито се нуждае, нито разчита на съчувствие. Тръмп търгува с гнева, превръща омразата в оръжие и последователно култивира този страх, в който мнозинството американци живеят след пръсването на финансовия балон през 2008-ма. Нецензурността и презрението към правилата на официалната учтивост бяха неговото средство за връзка с голяма част от американското общество.
Причината, поради която 2008-ма бе толкова важна, не бе само мащабът на кризата, но и това, че през тази година “нормалността” беше разбита веднъж завинаги. Оригиналният следвоенен обществен договор се разпадна още в началото на 70-те, което доведе до постоянна стагнация на реалните медианни доходи. Той бе подменен с обещанието на американската работническа класа да бъде предоставен друг път към просперитета, минаващ през растящи цени на жилищата и финансиализирани пенсионни схеми. Когато къщата от карти на Уолстрийт се срина през 2008 г., с нея изчезна и следвоенния обществен договор между американската работническа класа и нейните управници.
След този срив, големите бизнеси използваха парите, които централната банка наля за спасяване на Уолстрийт, в изкупуване на собствените си акции. Така те надуха до невиждани размери цените на акциите (и заедно с тях и финансовите бонуси за директорите), което бе за сметка на липсващите сериозни инвестиции и качествени работни места в реалната икономика. По този начин мнозинството американци бяха вкарани в ситуация, в която личният им капитал стана отрицателен, пенсионните им спестявания се сриваха, заплашени са да изгубят домовете си, а работните им места ставаха все по-несигурни – и всичко това на фона на зрелището как богатството и властта се концентрират в ръцете на малцина.
През 2016-та мнозинството американци бяха дълбоко разочаровани. От една страна те живееха в личната си мъка, произтичаща от постоянния остеритет, в който общностите им бяха потопени след 2008-ма. От друга страна те наблюдаваха властта отговаря на финансовия срив, като прехвърля загубите на управляващата класа върху обществото.
Доналд Тръмп просто се възползва от това разочарование. И го направи с тактика, която до ден-днешен хвърля либералните му противници в смут. Демократите протестираха, че Тръмп е никой и следователно е негоден да бъде президент. Това няма как да проработи в общество, оформено от медии, които от години издигат хора без съдържание до статут на знаменитости.
Още по-лошо за опонентите на Тръмп е, че представянето му като некомпетентен също е автогол. Доналд Тръмп не е просто некомпетентен. Джордж Буш-младши беше некомпетентен. Не, той е нещо много по-лошо от това. Тръмп съчетава грубата некомпетентност със спорадична компетентност. От една страна, той не е способен да върже две смислени изречения, за да се аргументира, и се провали зрелищно в задачата да защити милиони американци от Covid-19. Но от друга страна той скъса НАФТА, Североатлантическото споразумение за свободна търговия, което бе оформяно в продължение на десетилетия. И забележително го замени бързо с друго споразумение, за което не може да се каже, че е по-лошо – поне не от гледната точка на американските работници със “сини якички” и дори мексиканските фабрични работници, които вече трябва да получават по-високи почасови надници отпреди. Освен това, въпреки войнствените си пози, Тръмп изпълни обещанието си да не започва нови войни.
Опонентите на Тръмп често го наричат лъжец. Но Тръмп не е просто лъжец. Бил Клинтън лъжеше. Отново, Тръмп е нещо по-лошо. Той има способността да бълва невероятни неистини и в същото време да казва важни истини, които никой друг президент не би признал. Например, когато бе обвинен, че отнема финансирането на пощите с предизборни цели, той парира обвинителите си като призна, че да, той ограничава парите за пощенската служба, за да направи по-трудно за демократите да гласуват.
Грубостта на Тръмп към опонентите му, колкото и да е неприятна, може би е подействала като облекчение за забравените американци, които свързват учтивостта на Байдън с послушанието на бившия вицепрезидент към Уолстрийт и супербогатите, които финансираха кампанията му. Не без основание те виждат Байдън като възпитан пратеник на банкерите, които са отнели домовете им, като член на администрация, която спаси с обществени средства същите тези банкери. Те слушат лустросаните, възпитани речи на Байдън за единство, уважение, толерантност и обединяване на гражданите и си мислят: “Не, мерси, не искам да се обединявам или да толерирам тези, които забогатяха, като ме изхвърлиха в канавката”. За тях поведението на Тръмп е грозно, но добре дошло проявление на солидарност с обикновения човек, който се чувства овластен от съчетанието между вулгарността на президента и неговите заклинания за непотушимото величие на Америка – макар че дълбоко в себе си те никога не са очаквали личните им перспективи да се подобрят особено, когато Америка “стане отново велика”.
Трагедията на прогресивните хора е в това, че поддръжниците на Тръмп не грешат напълно. Демократическата партия е демонстрирала отново и отново своята решителност да предотврати всякакво предизвикателство към хората с власт и пари, които са отговорни за болката, гнева и унижението, които изстреляха Тръмп към Белия дом. Демократите могат да приказват до второ пришествие за расова справедливост, нуждата от повече жени на властови позиции, права на ЛГБТ общността и прочее. Но в момента, в който политици като Бърни Сандърс застрашат реално властовите структури, които държат чернокожите американци, жените и малцинствата бедни и маргинализирани, те правят всичко по силите си, за да ги спрат.
Малко е вероятно привържениците на Тръмп да артикулират това толкова многословно. Но тяхното презрение към либералната върхушка се корени в осъзнаването, че богатите демократи зад Байдън и Харис никога няма наистина да подобрят условията за бедните. За тях всякакво преразпределение на богатство и власт, което застрашава доверителните фондове на децата им или стойността на активите на Уолстрийт, е недопустимо – и тези избиратели знаят това.
На фона на всичко това, колкото и Байдън да се опитва да използва езика на някакъв Нов зелен курс, никой не може да си го представи да изрича нещо сравнимо с Франклин Рузвелт, който веднъж е казал по адрес на банкерите: „Те са единодушни в омразата си към мен – и аз приветствам тяхната омраза“. Без готовност да да се противопостави на най-голямата концентрация на корпоративна власт в историята на Съединените щати, дори най-любезният президент няма да постигне нито социална справедливост, нито сериозно смекчаване на изменението на климата. Поддръжниците на Тръмп могат да кажат, че той поне не е бил лицемерен за тези неща.
Да, Байдън победи. И слава богу за това. Но трябва да разберем, че това стана въпреки, а не заради неговото прилично държание или обещания за възстанови нормалността в Белия дом. Съчетанието от недоволства, което докара Тръмп на власт през 2016-та, не си е отишло. Да се преструваме, че не е така, означава да отворим вратата за бъдещи бедствия – не само за Америка, но и за останалата част от света.
