Джонатан Кук, www.jonathan-cook.net
През последните месеци представители на това, което аз наричам “цинично ляво”, постоянно критикуват прогресивните критични леви, включително мен, за това, че не пишем и говорим това, което те искат да бъде писано за Covid-19. Приемам това като като един вид неволен комплимент – те явно смятат, че ние можем да пишем за техните притеснения по-добре, отколкото те самите.
Но дори да исках да пиша с нечии чужди аргументи, а не със своите собствени, пак би било трудно да знам със сигурност какво точно иска циничната левица от прогресивните автори: да обявим пандемията за фалшива, да декларираме, че опасността е преувеличена, да осъдим носенето на маска като нарушение на личната свобода, или да спорим, че карантинните мерки са прелюдия към “1984” на Джордж Оруел? Или може би всичко това едновременно?
При всички случаи, опровержението на тези нападки ме подтикна да формулирам следните 15 точки, които, предполагам, могат да служат като дефиниране на мисията ми пред читателите, използвайки Covid-19 като шаблон. Надявам се да изясня какво се опитвам да постигна с моя блог и защо виждам циничната левица не само като заблудена и неефективна, но в крайна сметка и като спирачка за прогресивната промяна. Тези хора рискуват да допринесат за най-лошите тенденции в нашите все по-поляризирани и нефункционални общества.
1 – Ще започна с кратък коментар относно Covid-19. Няма нищо уникално, информативно или интересно за казване по отношение на вируса, което вече не съм казвал в свои предишни статии. Аз не пиша едни и същи неща отново и отново – поне не преднамерено. Ако трябваше да пиша за пандемията в този момент, всичко, което бих добавил, са изявления, които според мен са относително очевидни и вече са направени в „мейнстрийм“ медиите:
- Повечето западни правителства се доказаха като дълбоко некомпетентни в управлението на кризата;
- Дори по време на пандемия трябва да има баланс между нуждите на общественото здраве и нуждата ни от осезаемо чувство за общност, и ежедневно изпитвам съмнения за това това какви са най-подходящите рамки на този баланс;
- Изпадналите в затруднения правителства ще се опитват да експлоатират пандемията доколкото могат, за да наложат репресивни мерки срещу обществата си, точно както се случва в момента в страната, където живея – Израел.
Атаките срещу нашите свободи трябва да бъдат идентифицирани и да им се противодейства, когато възникнат. Не виждам глобален заговор всички да бъдем заключени по домовете си. Ако някой вижда подобна конспирация, трябва сам да пише статии, за да убеди мен и другите в това, а не да хленчи, че някой друг не го прави.
2 – Некомпетентността и корупцията на нашите правителства при справянето с Covid-19 не са специфични за вируса. Това са симптомите на дефектните политически системи, които отдавна са в плен на корпоративните интереси. Западните, технократски правителства нямат реални решения за пандемията – по същия начин, по който нямат реални решения за колапса на екосистемите или за превръщането на нашите икономически системи, основаващи се на безкраен растеж на една ограничена планета, в устойчиви такива. Причината тези предизвикателства да се оказват по-силни от тях се крие в това, че те нямат други ценности освен все по-голямото натрупване на богатство.
3 – Дори и ако се фокусираме тясно върху Covid-19, съществуват далеч по-належащи проблеми, за които трябва да се говори, отколкото заплахата от маските и локдауна. Като например как сме увеличили излагането си на нови вируси като Covid чрез необуздана колонизация и експлоатация на дивите кътчета на планетата, лишавайки други видове от естествените им местообитания. Или как икономическите стимули в производството на храна водят до това, че сме лишени от правилно хранене и сме насърчавани да се тъпчем с празни калории, провокирайки епидемия от затлъстяване и хронични заболявания, които отслабват естествената ни защита срещу болести, особено срещу нови заболявания като Covid-19. Аз съм по-малко притеснен от локдауна, отколкото от западния начин на живот, заради който локдауна се оказва единствения начин за предотвратяване на по-висока смъртност.
4 – В по-общ план, моята журналистика се стреми да атакува западните властови структури, където те са най-явно агресивни, най-несправедливи, най-изложени на показ и най-уязвими. Насочвам своите ограничени ресурси и енергия, за да се опитвам да убедя читателите в съвсем реалните и съвсем видими конспирации – структурните конспирации – чрез които елитите ни поддържат и разширяват своята власт.
5 – Съществуват много явни конспирации, които могат да бъдат схванати само с малко критично мислене, като например настоящите усилия за затваряне на Джулиан Асанж до живот заради разкриването на престъпленията на САЩ срещу човечеството, както и продължилата пет години кампания за унищожаване на бившия лидер на Лейбъристката партия Джереми Корбин, преди той да може да достигне позиция, от която би могъл да наруши неолибералното статукво, което ни тласка бързо към изчезване. Това е заговор, в който са участвали и високопоставени представители на собствената му партия, както се видя от серия изтекли документи.
Подобен заговор на върхушката на Демократическата партия в САЩ да предотврати издигането на Бърни Сандърс за кандидат-президент през 2016 г. бе изобличена от изтеклите имейли на партийното ръководство – макар че това, разбира се, вече е до голяма степен потънало в забрава и подменено с разказа за “руска” намеса.
6 – Има си причина поради която явните конспирации – като тези срещу Асанж и Корбин- не са незабавно очевидни за по-голямата част от публиката на Запад: а именно координираните усилия на корпоративните медии, от десните до предполагаемо “ляво-либерални” издания, да налагат правоверния разказ. Това може да се види в медийното затъмнение около наскоро протеклите съдебни изслушвания за екстрадирането на Асанж, или в по-ранната откровена медийна кампания за дезинформация срещу Корбин.
Съсредоточил съм се върху тези случаи, защото те могат да насърчат читателите да се запитат дали корпоративните медии наистина са търсачи на истината, както те твърдят, или просто са звеното за връзки с обществеността на властовата върхушка.
7 – Тези политически и медийни конспирации са ахилесовата пета на големия разказ, предназначен да внушава моралното превъзходство на Запада и неговата глобална добронамереност. Изобличаването на тези заговори е най-надеждният начин да накарате хората да задават въпроси в собствените си умове – въпроси, които могат да ги поставят на пътя към разбирането, че нашите лидери и политическите ни системи днес се контролират от милиардери-дарители, и дори не преследват интересите на собствените си нации, камо ли на интересите на човечеството и планетата. По-скоро тази милиардерска класа преследва тесни, саморазрушителни корпоративни интереси, независимо дали става въпрос за банки, които подтикват хората към затъване в дългове, петролни компании, подхранващи системни екологични кризи, или производители на оръжие, лобиращи за безкрайни войни срещу неосезаемия „терор“.
8 – Covid-19 не изглежда едно от онези слаби места в западния разказ, не на последно място, защото е много трудно да се различи някакъв последователен западен наратив за вируса, освен разбирането, че това е опасно заболяване за някои слоеве от населението, и че неговото бързото разпространение може да пренатовари здравните услуги в повечето страни.
За да оспори този разказ, човек ще трябва или да убеди обществеността, че болестта изобщо не е опасна, или че здравните системи могат лесно да се справят с голям брой хора, които се разболяват. Дори и да вярвах, че е така, а аз не вярвам, шансовете ми да убедя някого – извън тесния кръг от вярващи – че трябва да слуша мен, вместо повечето епидемиолози, биха били близо до нулата. И дори да можех да убедя значителен брой хора, какво всъщност бих предложил, освен тезата, че нашите политически лидери са глупаци, ако слушат медицинските професионалисти? Какъв точно вид политическо пробуждане би произлязло от това?
9 – Ако наистина има заговор за вируса, то не е нужен някой като мен, за да го разкрие. Това не е еквивалент на журналист, който малцина от нас са срещали, да бъде хвърлен в затвора, или политически лидер, когото малцина от нас някога са виждали, да бъде безжалостно разпнат от медиите. Това е вирус, който бушува сред населението. Ако е измама, ако няма опасност, ако карантинните мерки са изцяло ненужни, истината рано или късно ще стане очевидна за обикновените хора, без да е нужна намесата на коментатори като мен. Хората не искат да бъдат заключени. Страхът за себе си или за своите близки е това, което ги кара да се съобразяват. Ако стигнат до заключението, че ограниченията на свободата им са ненужни, те ще реагират – каквото и да им казваме аз или някой друг.
10 – Докато за пореден път бивам укоряван, че не оспорвам предполагаемо подлите мотиви зад локдауна, аз и моето семейство търпим втори такъв в Назарет, където живея. Оттук не изглежда, че Нетаняху довежда израелската здравна система до ръба на колапса; изглежда, че вирусът го прави. Няма съмнение, че Нетаняху е некомпетентен. Също толкова сигурно е, че се надява да прекрати разрастващите се улични протести срещу управлението му, като експлоатира обществената здравна криза.
Неговите злоупотреби със системата не означават, че докато Израел се бори с най-високото ниво на заразяване на глава от населението в света, подновеният локдаун е непременно неправилно решение. Но означава, че мотивите на правителството на Нетаняху са мътни, и че общественото недоволство нараства. Други правителства със сигурност наблюдават как Нетаняху ще се справи с тази буря.
11 – Страховете от заплахата, която Covid-19 представлява за западните здравни системи, не ми изглеждат като политическа или медийна конспирация. Тези страхове изглежда изхождат от консенсуса сред западните медицински професионалисти. Разбира се има вероятност в крайна сметка тези медицински професионалисти да бъдат опровергани. Но е доста трудно да повярваме, че те казват това, което казват, единствено защото това е удобно за политиците – или дори че това, което казват, е това, което повечето политици искат да чуят. Политиците са съвсем наясно с нарастващото раздразнение на обществото от многократното заключване, от изчезването на работните места и сриването на местните икономики. На мен западните политици ми изглеждат като несигурни, уплашени от потенциалната масова реакция, а не като съконспиратори в голям заговор всички да бъдем заключени за неопределено време.
12 – Намираме се на ръба, и не говоря за Covid-19.
От една страна, ние се намираме в надпревара – или поне трябва да сме, ако искаме обществата ни да оцелеят – да постигнем нов консенсус, нов социален договор, който да признава нуждата от спешна и фундаментална промяна. Това ще изисква на първо място по-голямо обществено разбиране, че нашите лидери не са в състояние да управляват тази промяна, защото са в капана на дефектни политически структури. Тези структури са безвъзвратно дефектни, защото отдавна са овладени от корпоративни интереси, водещи ни към изчезване. Трябва да увеличим дълбочината и степента на масовото съмнение, защото без него няма да има достатъчно хора, които да мислят критично, за да настояват за промяна на едро.
13 – От друга страна, твърде много съмнение – съмнение заради самото съмнение, или цинично съмнение – няма да подобри шансовете ни да реорганизираме обществата си и да си дадем шанс за оцеляване. Опасността е, че оправданият, образован, целенасочен скептицизъм се превръща в рефлексен, омаломощаващ, фаталистичен цинизъм. Това е същата тенденция, която нашите лидери култивират в нас – най-вече неволно – чрез тяхната нихилистична подкрепа за неолибералното статукво, което, както се вижда все по-ясно всеки ден, ни тласка към едно опустошено бъдеще.
14 – Навигацията по пътя на съмнението е коварна. По този път има решаващ разклон: единият път може да доведе до спасение, докато другият с абсолютна сигурност ни насочва към разруха. Ако се изпълним със съмнение до такава степен, че вече не сме готови да повярваме в нищо, или да виждаме всичко като еднаква конспирация, ще бъдем парализирани в бездействие и безнадеждност.
15 – Трудно е да се живее без надежда. Хората имат нужда да изпитват надежда, дори когато изглежда ясно, че надежда няма. Ако загубим усещането, че можем да създадем реална промяна чрез действията си, в крайна сметка ще се окажем – какво вече се случва с някои – запленени от авторитарни или “бащински” фигури, които ни уверяват че, макар нашата ситуация изглежда мрачна, те могат да направят нещата по-добри, че те разполагат с отговорите.
Циничната левица иска да завлачи критичната левица по път, който ни тласка към такова обречено бъдеще. Това не е моят път. Аз ще продължа да игнорирам призивите, които ме подтикват да се отдалеча от конструктивната критична мисъл и за се плъзна по разрушителния цинизъм.
*Джонатан Кук е награждаван за работата си британски журналист, който от от 2001 г. живее и работи в Назарет, Израел. Той е автор на три книги за израелско-палестинския конфликт, както и старши консултант и водещ автор на два основни доклада на Международната кризисна група, посветени на израело-палестинския конфликт. Негови анализи и коментари са публикувани в Guardian, Observer, Times, New Statesman, International Herald Tribune, Le Monde diplomatique, The Irish Times и редица издания в Близкия Изток
