В категории:Европа / Свят / Турция / Франция

Мирис на газ и война трови Източното Средиземноморие

Конфронтацията между Турция и Гърция заради сондажи във взаимно оспорвани акватории рискува да запали искрата на голям конфликт. Демонстрираният от Макрон военен мускул срещу Ердоган вместо възпираща може да изиграае нажежаваща роля заради вече натрупани напрежения помежду им. А „доброто ченге” Меркел няма полезен ход под мигрантския дамоклев меч

Реджеп Ердоган и Еманюел Макрон имат дълга история в обтегнатите си отношения. Снимка: middle-east-online.com

В близкото ни Източно Средиземноморие зрее потенциал за сериозен военен конфликт. И в него могат да се окажат въвлечени не само традиционно конфронтиращите се членки на НАТО Турция и Гърция, но и още страни от региона, влезли напоследък в договорни отношения било с Анкара, било с Атина. Плюс глобални сили със свои трайни интереси пак в тази невралгична зона – сдобилата се със стратегически плацдарм в Сирия Русия, САЩ със своя Шести американски флот, а също и Франция, която насред сегашната ескалация демонстративно изпрати свои военни самолети и кораби към Кипър и Крит.

Причина за сегашния скок в турско-гръцките напрежения са взаимните претенции на двете държави заради проучвания и сондажи за установените вече внушителни газови находища в оспорвани акватории. При това в сметките за експлоатация са въвлечени вече и трети страни, с които Анкара и Атина в последно време сключиха договори – актове, които предизвикват и взаимното им възмущение.

От една страна, в края на миналата година Турция подписа споразумение с подкрепяното от ООН правителство в Либия. С него бяха очертани морските територии на двете държави, в които те могат да извършват сондажи. Само че Гърция веднага възропта, че в този обсег попада и нейният Крит.

Самата Гърция има свой подобен договор с Египет, а очертаните в него гръцки и египетски територии до голяма степен се припокриват с онези, които смятат за свои Турция и Либия.

Отделно от това пак в края на миналата година Гърция сключи споразумение с Кипър и Израел за изграждане на тръбопровод от все същите апетитни находища в Източното Средиземноморие, но без в проекта да бъде поканена Турция, което люто разгневи Анкара. Оттам нарекоха въпросното споразумение „пиратско”.

Това е фонът, върху който още от юни насам напрежението се помпа допълнително от постоянното сноване на придружаван и от военни патрули турски изследователски кораб във водите между Кипър и Крит, както и около намиращи се съвсем близо до турския бряг гръцки острови.

Гърция протестира шумно, прати и свои патрули в горещата зона и настоя Европейския съюз да вземе отношение по ситуацията. Темата бе обсъдена включително и на състоялото се на 14 август онлайн заседание на Съвета по външна политика на ЕС. Само ден по-рано дойде вестта за рискован инцидент между гръцка фрегата и турски кораб край Крит, което придаде допълнителен драматизъм на обсъжданията по време на Съвета, ясно показвайки, че обстановката е взривоопасна и една малка искра може да подпали голям конфликт.

Съветът, както се и очакваше, призова за деескалация на напрежението и за решаване на кризата по пътя на преговорите. Изразена бе солидарност с членките на ЕС Гърция и Кипър, а Турция бе приканена да възобнови диалога по спорните въпроси. Тонът към Анкара бе мек и не би могъл да бъде друг, като се има предвид зависимостта на ЕС от споразумението за възпиране на мигрантския поток към Европа на турска територия. Този дамоклев меч определи и също съвсем умерените забележки по темата за споровете с Гърция, които чу турският президент Реджеп Ердоган в телефонните му разговори с председателя на Европейския съвет Шарл Мишел и с германската канцлерка Ангела Меркел.

Тяхната смирена роля на „добри ченгета”, които нямат друг полезен ход, освен да се опитват да успокояват нещата чрез омайване на Ердоган с дипломатически средства, е съпътствана и от военната инициатива на явно решилия да играе „лошото ченге” френски президента Емануел Макрон. Той не само енергично застана на страната на Гърция и Кипър чрез свои декларации, но и демонстративно изпрати самолети и кораби на френските ВВС и ВМС към невралгичния средиземноморски регион, опитвайки се да респектира Ердоган с военен мускул.

Разбира се, официалните формулировки за френската мисия са съвсем добронамерени – „да се даде импулс на обективното анализиране на ситуацията и да се потвърди ангажираността на Франция със свободното движение и със сигурността на мореплаването в Средиземноморието при зачитане на международното право,” както е посочено в съответното съобщение на френското министерство на отбраната. Което не пречи всички наблюдатели да съзират в тези действия открито търсене на възпиращ ефект върху Турция.

Спорно е обаче доколко това може да донесе полза и дали няма да постигне точно обратния резултат – по-силно нажежаване на обстановката. Не бива да се забравя не само известната непоносимост на Ердоган към опити някой да му въздейства силово, но и натрупалото се в последно време напрежение между Париж и Анкара. Може да се припомни например острата реакция на Макрон срещу турската военна намеса в Либия, която Франция третира като своя зона на влияние. Френският президент заяви през юни т.г., че Турция носи „историческа и криминална отговорност” за либийския конфликт. Ердоган също не му остана длъжен. Той пък се възмути от неотдавнашната визита на Макрон в Бейрут веднага след страховитите експлозии, почти унищожили ливанската столица, и от обявените тогава от него инициативи за слагане под френско крило на възстановяването на града. „Онова, което искат Макрон и компанията му, е да възстановят колониалния ред,” изригна турският президент, заклеймявайки и „спектакъла пред камерите” от онова посещение.

За взаимната персонална непоносимост между Макрон и Ердоган, естествено, способства и по-отдалечената история. Всеизвестен е устремът на днешна Анкара да възвръща влиянието си върху териториите на някогашната Османска империя, в която е влизал и днешен Ливан. След 1920 г. обаче земите на Ливан и Сирия са прехвърлени от тогавашната Общност на нациите (предшественичката на ООН) под властта на Франция като протекторати. Стъпвайки на такива спомени, нито Макрон, нито Ердоган изглеждат готови да се откажат от амбициите да си „връщат” този регион вкупом с цялото Източно Средиземноморие. От това трудно може да произлезе надежда за спокойни бъднини за него.

Засега също заемащите тук стратегически позиции САЩ и Русия не взимат активно отношение по актуалния казус между Турция и Гърция. Но не бива да се забравя, че наскоро Атина и Вашингтон сключиха мащабно военно споразумение, а гръцкият премиер Кирякос Мицотакис изпрати външния си министър Никос Денсиас да се види на 14 август с американския държавен секретар Майк Помпео по време на посещението му във Виена и да му изложи гръцките оплаквания от Турция. На което, естествено, Анкара отговори с изпращане на турския външен министър Мевлют Чавушоглу чак в Доминиканската република, където той също ще се види с Помпео утре, на 16 август.

Активен фактор в ситуацията е и ключовият американски съюзник Израел, с който Гърция напоследък също много се сближи, а и който е пряко заинтересуван от строежа на споменатия вече тръбопровод именно от невралгичната средиземноморска зона. Никос Денсиас отскочи и до Израел по същия повод на 13 август.

Някои наблюдатели подсещат и за присъствието на Китай в пъзела – чрез придобиването му на пристанищата в Пирея и в Хайфа.

Коя от всички пряко или косвено замесени в поредната гръцко-турска драма сили ще съумее да предотврати превръщането ѝ в трагедия, вероятно засега би могъл да каже само оракулът от Делфи…

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар