Уроците на „Неизвестната война/Великата Отечествена”

Днес, на 9 май, искам да разкажа за легендарния Роман Кармен – съветския кинодокументалист, благодарение на чийто талант и самоотверженост днес разполагаме с уникални кадри от капитулацията на фелдмаршал Паулус в Сталинград и от капитулацията на фелмдаршал Кайтел в Берлин. И не само. Заедно с още много други негови колеги Роман Кармен минава през всичките фронтове на Великата Отечествена война на съветските народи (1941-1945 г.) и ни оставя безценна кинохроника на жестоките сражения, на хитлеристките зверства, на масовия героизъм на съветските бойци… С приноса си Роман Кармен е епоха не само в съветската, а и в световната кинодокументалистика. Благодарение на него американската публика през 1978 г. открива „Неизвестната война” – така се нарича направилият фурор тогава документален съветско-американски сериал с кадри най-вече на Кармен и с коментарен текст на холивудския лъв и бивш американски фронтовак Бърт Ланкастър. Филмът представя Великата Отечествена на публиката в САЩ, практически съвсем неинформираната за онова, което са изнесли съветските хора на плещите си в епохалната битка с нацизма… Говорим за 70-те години, нали забелязвате?

Впрочем тази година, навръх 75-годишнината от 9 май 1945-та, стартира друг документален филм – руският „Великата неизвестна война”. Изглежда не е случайна близостта на заглавията. Но тук нямаме предвид него. Тук ще разкажем за онзи, от 1978-1979 г., прожектиран пред съветска публика под заглавието „Великата Отечествена”, а пред американска – като „Неизвестната война”.

Но преди да припомня какво е било направено тогава и как всъщност може да живее и дори да си сътрудничи един остро конфронтиран, но не оглупял свят, искам да се върна към днешния ни ден. Защото досега не е имало такъв 9 май като тазгодишният, който просто ме хвърля в ступор и недоумение – извинете, останаха ли нормални политици на планетата?

От доста време се подхранват опити датата 9 май да се зареди с конфронтация, измествайки исторически присъщото ѝ послание за единение и мир. Но през 2020-та ескалацията в тази посока бележи незапомнени нива. Конюнктурни политически интереси помпат настървението непременно да се противопостави Денят на Победата над нацизма – 9 май 1945 г., честван като свят празник от всички народи на особено скъпо платилия за тази победа някогашен Съветски съюз, и Денят на Европа, обявен десетилетия по-късно в памет на едно мирно обръщение на Робер Шуман за френско-германско помирение, отправено на 9 май 1950 г.

За какво е всичко това? И то точно насред глобалната пандемия от Covid-19, която би трябвало да тласка в обратната посока – към осъзнаване колко малка и крехка е нашата красива планета, колко уязвими и слаби сме ние, хората, когато забравим човешкото у себе си и не си помагаме.

9 май 1945 г. и 9 май 1950 г. не са антиподи, а вазимосвързан, комплексен конгломерат от събития и процеси. При това с общи послания – за мир, разбирателство, единение. Естествено, че чисто исторически, чисто хронологически, няма как да се отрече очевидното – никакъв Шуман и никаква Обединена Европа не биха били възможни, ако на 9 май 1945-та светът не си беше отдъхнал веднъж завинаги, че хитлеристката хидра е размазана. Не можеш да мечтаеш какъв изтънчен пианист ще станеш, ако хитлерист разстреля майка ти или я прати в газова камера, още преди да те е заченала. Добре е от време на време историята да се обажда със спомени като такива жестоки токови удари, за да припомня от какво именно беше спасено човечеството на 9 май 1945 г.

Но не – днес на мода е да се хвърлят обвинения кой и от какво се бил възползвал преди и след войната. А не кой е платил с кръвта си, за да спре таза човеконенавистна кланица.

И вместо да си подадем ръце, за да не допуснем никога повече този ужас да се повтаря – така, както са го направили навремето бойците от съюзническите армии на антихитлеристката коалиция, здрависали се край Елба на 5 април 1945 г. – днес се сипят умопомрачителни декларации и нападки, фалшифициращи историята и пълнещи с пропагандни нововъведения податливи съзнания.

75 години след разгрома на нацизма и края на Втората световна война в Европа (която де факто окончателно приключва в глобален мащаб едва на 2 септември 1945 г. с капитулацията на Япония) се оказва, че светът се е самопотопил в океан от ожесточение и низост, обидни за паметта на хората, загинали в онази ужасна месомелачка с вярата, че си дават живота за бъдните по-мъдри и по-човечни поколения… Как допуснахме да не сме такива? Да омърсяваме паметта на онези герои, паднали заради всички нас? Как стигнахме дотук и как да излезем от това тресавище? Търсенето на отговорите тепърва ще зависи от съвестта ни на самоосъзнати личности и от нивата на морала в обществата ни.

А всичко може да е различно. И не е нужно да изобретяваме топлата вода, нито да фантазираме за утопии. Било е. В не тъй далечното минало. Светът беше съвсем различен през 70-те. Да, в разгара на Студената война, с която сега е прието да се плашат новите поколения. Дори и тогава беше възможно да се намират разумни начини за сътрудничество и за общи хуманни послания между идейно и военно надпреварващите се свръхсили. Чиито лидери не бяха идиоти, а хора, осъзнаващи огромната си отговорност на водачи на ядрени държави. С всичките си политически плюсове и минуси, естествено.

Точно 30 години след срещата на Елба и победата над нацизма – през 1975 г. – светът въпреки всичко продължаваше да следва моралните завети на онези епохални събития. Дали защото, както мнозина често напомнят, действащите тогава политици все още бяха от поколението, само преживяло ужасната война?…

Никакви съперничества за световно влияние не попречиха през юли 1975 г. да се осъществи първият съвместен съветско-американски космически полет „Союз-Аполо” – ново вълнуващо здрависване като онова от Елба, този път в Космоса. Толкова вълнуващо, че дори бе тема за кандидат-студентския изпит по журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски” през 1975-та…

А на 1 август същата 1975-та бе подписан Заключителният акт от съвещанието за мир и сигурност в Европа, състояло се в Хелзинки, с участието на 33 държави от Европа плюс САЩ и Канада. Това бе затвърждаване на следвоенните граници на нашия континент и на тогавашната политика на разведряване и сътрудничество в световен мащаб.

Онези, които в днешни невежи декларации говорят за „железни прегръдки” и лансират още литературни метафори от богатото си въображение, вероятно имат сериозни пропуски в своето образование, ако „не помнят” за това развитие на международните отношения в онзи период.

Това беше и време на интензивен културен обмен между Запада и тогавашния СССР със съюзните му социалистически страни. Примерите са много, но не е мястото тук да се изброяват. Искам да фокусирам вниманието върху един от тях, защото е пряко свързан с темата за войната срещу нацизма. И по-специално – с Великата Отечествена война на съветските народи срещу това чудовище. Свещената война, не заобиколила нито едно съветско семейство, оставила свидни жертви във всяко… 27 милиона съветски граждани загиват в тази война. И онзи, който не разбира каква дълбока рана е оставило това в генетичната памет на всички народи, влизали в някогашния СССР, по-добре никога да не се опитва да се занимава с международни отношения.

През годините на разведряването имаше най-добронамерено желание – като движещи сили бяха най-вече СССР и САЩ – за активизиране на взаимното опознаване, за изтриване на белите петна в информираността един за друг. Президентът на САЩ Ричард Никсън, който пристигна на историческо посещение в Съветския съюз през 1972 г., плака като дете над легендарния дневник на Таня Савичева – съветското момиченце от обкръжения от хитлеристите Ленинград, което всеки ден записва кой от роднините му умира от глад и накрая умира само… Живеех в Москва с родителите си, когато се осъществи онази визита на Никсън. И помня коментарите на някои не особено благоразположени към госта московчани: „Лицемер! А колко виетнамски Танечки сега плачат и загиват от американските бомби?!” Американската агресия срещу Виетнам още продължаваше и Парижките споразумения за изтеглянето на американците бяха подписани едва през 1973-та. Впрочем – 1973-та бе и годината на преврата в Чили, организиран под диктовката на САЩ и с указанието на същия Никсън към ЦРУ и превратаджиите: „Накарайте икономиката да пропищи”…

Да, светът от 70-те беше жесток и кръвта продължаваше да се лее по света. Нищо не беше еднозначно. Нямаше никакви идилии. Но същият този Никсън все пак отиде при съветския лидер Леонид Брежнев и сключи с него договор за съкращаване на стратегическите въоръжения. Покани Брежнев и в САЩ – визитата на съветския лидер там се провежда през 1973 г.

После разкритията на скандала „Уотъргейт” свалиха Никсън от власт, но поелият от него поста Джералд Форд продължи линията му и разведряването не умря. По същото трасе пое и демократът Джими Картър, оглавил САЩ след това – по негово време беше направен пробивът с договора САЛТ-2 във Виена през 1979 г., при чието подписване Брежнев даже разцелува Картър.

И да си дойдем на думата в този контекст – за ехото от войната и за културното сътрудничество между СССР и САЩ. Тези две неща се материализират най-въздействащо в общия проект за документалния сериал „Неизвестната война”, стигнал при американската публика през 1978-ма и произвел истински световен фурор.

Ето как започва всичко. През 1976 г. със съветското търговско обединение за съвместни продукции „Совинфилм” се свързва американската продуцентска компания „Air Time International”. Тя е специализирана за производство на образователни документални филми. Вече е направила серии, запознаващи американската публика с ролята на САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия и Япония във Втората световна война. И е решила, че е дошло време да разкаже на американците и за онова, което е направил СССР за разгрома на хитлеризма. За „Неизвестната война”. Защото да, на тогавашните американци им е дълбоко неизвестно как са воювали народите на СССР срещу нападналия ги на 22 юни 1941 г. Трети райх. Даже не как, а дали. Защото по онова време 40% от младите жители на САЩ  смятат, че Съветският съюз е воювал не срещу Хитлер, а на негова страна…

Москва първо се стъписва, после приема най-позитивно американското предложение. Но преговорите как точно да се конструира сериалът и върху кои събития от Великата Отечествена да се акцентира се точат доста дълго. Разбира се, че има разминавания между съветските виждания за важност и американските разбрания за привличане на интереса на аудиторията.

В крайна сметка през 1977 г. вече са уточнени основните параметри на филма. Решено е, че режисьор и художествен ръководител ще е Роман Кармен – изключителният съветски кинодокументалист, преминал с камера цялата война и разполагащ с лични уникални кадри от нейни ключови моменти. От американска страна продуцент е Исак Клайнерман, но основен двигател е шефът на „Air Time International” Фред Уинър – главният инициатор на цялото начинание. Именно той настоява и на заглавието „Неизвестната война”, защото тя наистина е такава за по-голямата част от американската публика. Компромисът е постигнат, когато се решава при варианта за съветската публика заглавието все пак да е друго – „Великата Отечествена”. За договарянето важна роля изиграва специално делегираният при изработването на сценария Андрей Александров – изтъкнат дипломат и помощник по международните въпроси на съветския лидер Леонид Брежнев.

Впрочем, твърди се, че лично Брежнев се пали и прегръща идеята за такъв филм, защото сам е преминал цялата война и разбира добре важността на посланието, замислено от Фред Уинър. Но има и още нещо. Брежнев изцяло се доверява на екипа, когато разбира, че от съветска страна проектът ще се ръководи от Роман Кармен. Защото някога, на някакъв кален фронтови път, именно операторът Кармен помогнал от калта да се избута забуксувалата кола на един офицер – епизод, за който кинематографистът отдавна бил забравил. Но не и офицерът – това бил Брежнев…

Двадесетте серии на филма, всяка по 50 минути, са озаглавени така: „22 юни”, „Битката за Москва”, „Блокадата на Ленинград”, „Партизаните. Войната в тила на врага”, „На изток”, „Войната в Арктика”, „Отбраната на Сталинград”, „Победата край Сталинград”, „Битката за Кавказ”, „Най-голямото танково сражение”, „Войната във въздуха”, „Битката в морето”, „Освобождаването на Украйна”, „Освобождаването на Белорусия”, „От Балканите до Виена”, „Освобождаването на Полша”, „Съюзниците”, „Битката за Берлин”, „Последното сражение на войната”, „Неизвестният войник”.

Работата върху филма е крайно интензивна, действа се в максимално свити срокове, напрежението за целия международен екип е огромно. С пълна всеотдайност работи известният американски актьор Бърт Ланкастор (1913-1994 г.), също фронтовак, участник в бойните действия в Северна Африка, който чете в кадър коментарния текст към филмите. Дублира го не по-малко известният от него пред съветската публика Василий Лановой (р. 1934 г.).

Режисьорът Роман Кармен, който е роден през 1906 г. в Одеса, също се раздава максимално в работата над филма. Успява да подготви и последната от сериите – „Неизвестният войник”, която е изцяло негов авторски филм (в други от сериите са включени и кадри на други военни оператори). И скоропостижно умира от сърдечна недостатъчност на 28 април 1978 г. на 71-годишна възраст…

Премиерата на „Неизвестната война” в САЩ е през септември 1978 г. – тя е проведена едновременно във Вашингтон и в Ню Йорк. Успехът е огромен. Филмът става събитието на годината. Прожекциите му събират общо 145 милиона зрители. По-късно печели огромна популярност и в други западни страни. Първата европейска страна, която го купува, е тогавашната Западна Германия.

В СССР премиерата на съветската версия на документалния сериал под заглавието „Великата Отечествена” е през февруари 1979 г. И също става хит. През май с.г. сериалът е излъчен и по телевизията.

През 1991 г., вече след разпадането на Съветския съюз, в Русия е излъчена и американската версия „Неизвестната война”. Разликата между двете версии е предимно техническа. Сериите са подредени по различен начин, а и за американците са предвидени повече обяснения по факти, които за съветските/руските зрители са добре известни. През 2011 г. американската версия е разпространена в САЩ на 5 DVD-диска.

Освен, че изиграва наистина историческа роля в опознаването на СССР от американците – нещо, което днес е добре да се изучава като феномен от някои съвременни пишман-политици – филмът става „лебедовата песен” на Роман Кармен. А неговата личност изисква специално внимание и преклонение…

Както вече бе споменато, малкият Роман се ражда в Одеса – през ноември 1906 г. Рождената му фамилия всъщност е Корнман. Той е от еврейско семейство. Баща му Лазар Корнман е бил писател и журналист – и именно той си измисля фамилията-псевдоним Кармен, започвайки да се подписва Лазар Кармен. Бил е близък с писатели като Максим Горки, Иван Бунин, Александър Куприн. Приема въодушевено революцията на болшевиките, но когато белогвардейците превземат Одеса и го хвърлят в затвора, развива тежка туберкулоза и умира едва 44-годишен през 1920 г.

Именно таткото, който е издавал свой литературен вестник, подарява на съвсем младия Роман първия му фотоапарат. И така тласка момчето към изображението като изразяване.

След смъртта на бащата Роман и семейството му живеят много трудно, той се хваща да работи какво ли не, за да се прехранват, изкарва и коремен тиф. След като майката успява да издаде през 1922 г. събраните съчинения на Лазар Кармен, фамилията спечелва достатъчно пари, за да се пренесе в Москва през 1922 г. Там младият Роман, който продължава да се занимава любителски с фотография, е взет на работа в новото тогава списание „Огоньок” с главен редактор известния журналист и писател Михаил Колцов. За това помага майката, която работи като литературен сътрудник за списанието.

Интересното е, че първият фоторепортаж, възложен на Роман Кармен, е посрещането на българския революционер Васил Коларов, когато той пристига в Москва след разгрома на Септемврийското въстание в България през септември 1923 г. По-късно – през 1934 г. – Кармен снима и Георги Димитров, когато той се установява в Москва след Лайпцигския процес. Отразява и постиженията на съветската индустриализация – например пусковете на серия емблематични ВЕЦ.

Но младият фоторепортер мечтае за нещо повече. През 1929 г. постъпва, а през 1932 г. завършва операторския факултет на тогавашния Държавен институт за кинематография (днешния ВГИК). През 1934 г. прави кинохроника за посещението в СССР на любимия писател на своето детство Хърбърт Уелс.

През 1936 г., когато пламва Испанската гражданска война, Роман Кармен е дълбоко развълнуван от събитията и пише лично писмо до Сталин с молба да бъде изпратен в Испания като военен кинохроникьор. За негова изненада молбата му е удовлетворена и заедно с други съветски кинодокументалисти той наистина заминава за Испания с прехвърляне през Франция. Обикаля всички испански фронтове, снима навсякъде. Кадрите на Роман Кармен оттам са в основата на повечето съветски кинохроники от онзи период.

Сприятелява се със също отразяващия войната Ърнест Хемингуей, който прави своя филм „Испанска земя”. По-късно Кармен ще напише: „Защо ли тогава не почувствах навреме, че срещите с този човек, прям събеседник, радушен домакин на стаята му в хотел „Флорида”, ще станат безценен спомен? И никой от нас не се стараеше да хваща всяка дума, изречена от него. Майтапехме се, разменяхме си реплики, пускахме ругатни към фашистите или просто мълчахме, седнали един до друг с този човек с очила в железни рамки, малко възбуден от изпитото, смеещ се гръмко, умеещ да слуша, без да прекъсва събеседника, внимателен, изведнъж потъващ в размисъл…”

Кармен и Хемингуей ще пренесат испанското си приятелство през годините. Много по-късно, когато в Куба ще избухне революция, именно Хемингуей ще извика Кармен там – да отива и да снима, защото е интересно… Впрочем, американският писател ще пише на съветския документалист и по-рано, още по време на Втората световна война, пак от Куба – където Хемингуей със своята рибарска яхта е дебнел за германски подводници, както вече отдавна е известно… Та на Кармен той пишел, че няма търпение да се открие вторият фронт и да се съберат отново…

Но да спазваме хронологията. През 1938-ма, когато вече се е оттеглил от Испания, Кармен снима съветски експедиции в Арктика и гражданската война в Китай. Освен това отразява социалистическите строежи в СССР за специалния новинарски кинообзор „СССР в строеж”.

На 22 юни 1941 г. нацистка Германия напада СССР. А на 25 юни Роман Кармен вече е мобилизиран като военен оператор, отразяващ войната. Работа, която не е по-лека, а често е и по-рискована, отколкото на редовите войници. Но затова пък Кармен оставя за историята уникални кадри от сражения, човешки героизъм, страдания, фашистки жестокости…

Снима битките край Москва, Ленинград, Сталинград… Включително подписването на капитулацията на командващия хитлеристките войски на сталинградския фронт фелмаршал Паулус. Снимката му „Разпитът на Паулус”, направената в присъствието на маршал Рокосовски, обикаля цялата световна преса.

Интересното е, че в този период Роман Кармен работи и като кореспондент на американската информационна агенция „Юнайтед прес”. Чужди кореспонденти по време на Великата Отечествена не се допускат до фронтовете. Възможно е само сътрудничество за чуждите агенции на съветски журналисти, работещи за „Софинформюро” – какъвто е и случаят на Кармен.

Той снима и посещението на британския премиер Уинстън Чърчил в СССР през 1942 г., а по-късно и форсирането на реките Неман, Висла, Одер, превземането на Кьонигсберг (днес Калининград), освобождаването на Варшава и т.н. Покъртителни са кадрите му с човешки черепи и кости от освободения от Червената армия концлагер Майданек…

Роман Кармен участва и снима и щурма на Берлин. Запечатва за поколенията и капитулацията, подписана от нацисткия фелдмаршал Кайтел.

Но около акта на капитулацията има интрига. Всъщност тя е подписана още на 8 май в Реймс с участието на англо-американските съюзнически войски и на съветски представители. Но Сталин е недоволен. И заповядва ново подписване, което да бъде документирано както трябва. То се провежда вече на 9 май в берлинското предградие Карлсхорсте. И именно него заснема Роман Кармен. Което всъщност не е лесна работа. Ето как го описва в спомените си: „Всички се хвърлиха към масата за подписване, блъскайки се един друг с лакти, катерейки се по столове и маси, забравяйки за всякакво приличие, за дадените на офицерите обещания, блъскайки генерали и адмирали. Имах късмета да се добера до предно място, но после ме изблъскаха, а пък аз изглежда силно ударих с ръчката от статива един американски адмирал по главата, но успях отново да се окажа на предна линия. Една мисъл, едно чувство имах – да снимам, каквото и да ми коства това, на всяка цена, само да снимам…”

Героизмът на Роман Кармен като военен кинохроникьор става пословичен още много преди момента на капитулацията. Ето какво разказва за него писателят Константин Симонов, с когото се засичат многократно из фронтовете: „Четири години той летеше, пътуваше, вървеше и пълзеше из пътищата на войната. Ако е вярно онова, което казват – че талантът е труд, то неговото беше наистина свиреп труд, гъсто забъркан с опасности и лишения”. Според Симонов кинодокументалистиката от онова време е също толкова невъзможно да си я представи човек без Кармен, колкото е невъзможно да си представи публицистиката без Иля Еренбург…

Ето заради всичко това Роман Кармен става безценният режисьор и на „Неизвестната война/ Великата Отечествена” през 1978-ма…

Но портретът му няма да е пълен без още многото негови разтърсващи документални филми, правени из различни горещи точки на света през 50-те, 60-те, 70-те години на ХХ век. Уникален е например приносът му в увековечаването на борбата на Виетнам за национална независимост. Кармен оставя за историята кадрите от историческата победа на бойците на Хо Ши Мин в битката край Диен Биен Фу срещу френския колониализъм през 1954-та. Кармен е толкова популярен сред виетнамците по онова време, че дори и години по-късно хората от народа наричат Кармен всеки европейски или американски оператор, отишъл да снима сред тях.

Той живее месеци наред и в Куба след революцията там, снимайки своя разтърсващ филм „Пламтящият остров”. Лични приятели му стават Фидел и Раул Кастро, Че Гевара.

След още няколко години (през 1972-ра) ще снима и „Пламтящият континент” – за революционните промени из цяла Латинска Америка. После следва и серията му филми, свързани с преврата в Чили – „Чили: време на борба, време на тревоги”, „Камарадас-другари”, „Сърцето на Корвалан”.

Споменатите тук заглавия са само малка част от огромното кинодокументално наследство, оставено от Роман Кармен в този период. Най-мащабното му дело несъмнено е документалната съветско-американска епопея „Неизвестната война/Великата Отечествена“. Която не само съхранява жива паметта за неимоверния подвиг на съветските хора в битката с нацизма, но се превръща и в нагледен пример как дори във времена на ожесточена политическа конфронтация идеята за единството в хуманизма и в борбата с античовешкото зло може и трябва да е по-силна от всичко друго…