Преди 80 години Франко даде старт на зловещата си гробница

Есхумацията на покойния испански диктатор Франсиско Франко от зловещата му гробница в Долината на падналите и препогребването му в гробището на Ел Пардо-Мингорубио през октомври 2019-та година сложи емблематична точка на трагичната Испанска гражданска война. Но остави още много въпроси за жертвите, за палачите, за възмездието и за помирението да дращят в съвестта на испанците с неумолими въпроси…

Церемонията с препогребването де факто съвпадна с 80-годишнината от края на гражданската война през 1939 г., завършила с разгром за републиканците и с началото на брутална диктатура, продължила до смъртта на диктатора през 1975 г. Парадоксално или закономерно, но месец по-късно – през ноември м.г., Испания получи и първото си коалиционно правителство от 1939-та насам, съставено от социалисти и по-лява от тях формация („Унидас Подемос”, обединила алтернативнта партия „Подемос” и наследниците на комунистите от „Обединена левица”).

На този фон, съчетан и със сегашното предизвикателство в битката на Испания с коронавируса, е добре да си припомним още уроци от историята. А тя ни подсеща, че имаме още една кръгла годишнина. Точно преди 80 години – на 1 април 1940 г., Франко дава заповедта за началото на строежа на мемориала в Долината на падналите… Проект, с който диктаторът още приживе претендира да докаже, че е по-велик от крал Филип II, над чиято империя слънцето не залязваше.

Къде е Долината на падналите и какво представлява?

На север от Мадрид е планината Гуадаррама. Пътят, който води до там, се разклонява на две. Единият води до едно от седемте чудеса на света – манастира Сан Лоренсо де Eл Ескориал към кралския дворец „Ел Ескориал”, построен по настояване на Филип II като кралска гробница за всички крале на Испания след Карлос I. Започнат е през 1563 г. и е завършен през 1584 г. В този манастир са погребани всички испански крале от Карлос I дo Дон Хуан Бурбонски, бащата на крал Хуан Карлос Първи.

Другото отклонение води към долината Куелгамурас, където се намира костницата и гробът на Франко – Долината на падналите.

Над долината се извисява високият 150 метра кръст, вкопан в монолитна скала. В основата му са 18-метровите скулптури на светците Йоан и неговия орел, Лука и неговия бик, Марко и неговия лъв, както и Матей с крилатия човек. А върху тях са скулптурите на четирите ценности – Благоразумие, Справедливост, Твърдост и Умереност (скромност).

Статуите са в стила на фашистката пропаганда и излъчват едно особено чувство на превъзходство над обикновения човек, който дръзне да ги доближи. Любопитният турист, стигайки до паметника, остава зашеметен от голямата и просторна площадка с нейните 30600 кв. м, на която са организирани паради и чествания. Площадка, изградена върху земята, напоена от кръвта на стотици испанци, воювали срещу кафявата чума, в неуспял опит да възпрат устрема ѝ към Мадрид…

Под кръста първото, което приковава погледа, е огромната Пиета – Страдаща Богородица, над централния и единствен вход към криптата. Над нея се виждат статуите на Йоан с орела и Лука с неговия бик. А над тях са статуите на Силата и на Справедливостта. Намек за репресивния режим – силово налагане на фашистко разбиране за справедливост, каквото е било цялото управление на Франко от 1939 до 1975 г.

Ако някой турист реши да посети района, добре е да информира предварително за неговото значение, защото на самото място няма никакви обяснения, табели или информация, хвърлящи светлина върху значението на този монумент, върху неговата мрачна символика, върху въпроса защо е построен и какво е истинското му лице.

Долината на падналите е катедрала на смъртта. Това е паметник, роден от мегаломанията на един диктатор, а не на народа. Изграждането му е станало с добронамереността на католическата църква, позволила на главореза да го гради върху смъртта на хиляди хора, без да зачита волята на семействата им.

С декрет от 1 април 1939 г. Франко обявява тоталната победа над левите републиканци и демилитаризирането на военните отряди и движения.

Година по-късно точно на същата дата слага и началото на строителството на своята гробница в долината Куелгамурос (на испански „Висящи стени“) в планината Гуадарама – „Едно вечно място за поклонение, където величието на природата да сложи свой достоен белег на бойното поле“.

Франко прави първото официално посещение на местността заедно със семейството си, придружен и от най-верните си хора, както и посланиците на фашистка Италия и нацистка Германия. Показва им избрания от него терен, където смята да изгради „паметник на Победата“ за увековечаване на „нашия свещен кръстоносен поход“ и „възпоменаване на героите и мъчениците от похода“, които „завещаха по-добра Испания“. Паметник,  посветен изключително за онези, които са се борили и загинали ЗА Франко по време на войната. А НЕ за идеалите на републиканците.

През 1939 г. в тази долина се е водила битката за Мадрид в последната фаза на гражданската война. По скалистите склонове на долината и планината са воювали срещу фашизма и хитлеризма и българи интернационалисти от бригадите „Георги Димитров“ и „Васил Коларов“. Някои загиват по чукарите, други успяват да оцелеят и да разкажат за събития, които трудно се забравят…

Спомените на интербригадистите

В далечната 1979-та или 1980-та станах случайно свидетел, когато в следфранкова Испания пристигна една малка група българи интербригадисти, които поискаха да отидат в Долината на падналите след… 40 години. Вече с побелели коси, прегърбени, изпълнени от вълнение, крепящи се взаимно, бавно пристъпващи, но ориентиращи се безпогрешно на бойното поле, където са воювали… Намираха точните места!… Една възрастна жена започна да ръчка с бастуна си земята до една скала и… намери зарит навътре един платнен парцал с тъмни петна – мълчалив спомен от ужасното време на гражданската война, физическо доказателство, оставен от нея преди повече от четири десетилетия… И дори откри запазен надпис, който тя с другарите са издълбали за вечността – своите инициали върху камъка…

Емоцията и вълнението надделяха, всички се разплакаха тогава… И сякаш се отприщи един водопад от спомени. Започнаха да разказват за онези млади техни години в сражения и битки, за ужасите на братоубийствената война, която изправя един срещу друг двата основни лагера, решени да се изтребят взаимно до крак. Без милост. Една прелюдия, една репетиция на народите към предстоящата Втора световна война…

Тогава бях още много малък и всичко това, което ставаше около мен, ми се струваше непонятно, нереално, не осъзнавах какво е. Въртях се около майка ми и баба ми и… наблюдавах. С времето разбрах на каква сцена съм станал свидетел. Историческа! Разбрах по-късно, че сред българските интербригадисти тогава е бил и Карло Луканов. Също така научих, че бащата на посланик Тодор Дичев също е воювал в тази война…

Познавах вече д-р Маноло Арсе (той губи двата си крака като дете) и съпругата му Мария, професор по руска филология в мадридския Автономен университет. А също и д-р Валтер Фернандес, проф. Кармен Фернандес…. Всички те – деца сираци или техни потомци, жигосани и прокудени от Испанската гражданска война, стигнали до някогашния СССР…

Връщат се в Испания след демократизацията, за да работят в нея и да градят нейното обновяващо се общество – 35-40 години по-късно, заедно с живия призрак от войната. Но и с образование и професии, придобили в Съветския съюз.

Не ще забравя разговорите с поета Рафаел Алберти, с легендарната Ла Пасионария – Долорес Ибарурри. Нито тези с художника Хосе Кабальеро – близък приятел на поета Федерико Гарсия Лорка – в дома му в Алкала де Енарес. Преди да почине, той разказваше спомени за Лорка, Алберти, Бунюел, Пикасо, Миро, за картината „Герника“, за това, какво донесе тази война и какво е Долината на падналите за испанеца-републиканец… Неговата съпруга Марифер, наречена „Червената маркиза“ – Мария Фернанда де Каранса, също се включваше със свои оценки за Испания след 1939 г. – „разруха, разруха, и пак разруха.“ Равносметката от гражданската война – страна в руини, изцяло унищожена икономика и един изстрадал народ разкъсан до пропаст на три – монархисти, републиканци и франкисти.

Жертвите варират от 651 000 до 735 000, като според някои убитите са дори над един милион. Точната бройка никога няма да се разбере поради многото масови гробове, пръснати из цяла Испания. Те още чакат да бъдат открити и идентифицирани…

Между 150 000 и 200 000 са убити при преки военни действия, 155 000 от репресии в затворите или лагерите, между 346 000 и 380 000 от болести, глад или лишения, предизвикани пряко или косвено от войната. Стотици хиляди напускат Испания. Някои не доживяват падането на режима на Франко, който умира „с ботуши на краката си“…

В тази братоубийствена война участват и интернационални бригади от над петдесет държави от всички континенти. Сражават се хора от всички слоеве на обществото и с всякаква политическа ориентация – от интелектуалци до работници и занаятчии. Почти 60 000 интербригадисти, от които около 15 000 загиват. Сред тях – много лекари, художници, учени, които не просто допринасят за общата кауза със своите професии, но и се бият като редови воини, наречени по-късно „най-интелектуалната военна единица“. Сред тях са Ърнест Хемингуей, Антоан дьо Сен-Експери, Джордж Оруел, Джон Дос Пасос, Марта Гелхорн, Робърт Капа, Вирджина Каулс, Хърбърт Матюс, Андре Малро, Ким Филби…

Затова реших да напиша за призраците от Испанската гражданска война, до които съм се докоснал не един път. Призраците, които още витаят във въздуха, още се чувства тяхното присъствие и вледеняващ дъх, където разделението на различните Испании още не е преодоляно, въпреки изтеклите над 40 години от края на франкизма… И в това се убеждавам постоянно, защото през последните години и събития сме свидетели на възраждането на призрака на крайната десница от пепелищата на историята. Възходът ѝ сега е по-страшен и опасен. Младите не познават какво е било през онези години и лесно падат в капана на неофранкизма. Започват да се опитват да придават едно изкуствено хуманно лице на един свиреп режим, оставил живи язви за поколения напред…

Строителството – като гигантски концлагер

Преди да започне строителството на монумента в Долината на падналите, Франко дълго търсел мястото, което да го увековечи. Спрял се именно на тази част от планината. В близост е кралската гробница. От другата страна на склоновете е окървавената Долина на падналите, където кръвта години наред не е могла да бъде измита от времето. Там решава да построи своя мавзолей, за да се разположи отгоре, над гробниците на кралете на Испания, като фараон. Като божество.

Архитектът на монумента, който започва строителството в „Долината на падналите“ е Педро Мугураса, а го  завършва друг архитект – Диего Мендес. Строителството продължава 20 години – от 1940 до 1959 г.

За да се извърши този строеж, Долината на падналите се превръща в огромен концентрационен лагер. Франко го посещавал редовно и постоянно давал указания, променяйки хода на строителството. Затворниците копаели гранитната планина най-често на ръка. И когато тунелът до криптата бил почти завършен – 11 метра широк и с 11-метров свод, генералисимусът и каудильо Франко не останал доволен от размерите му… „Сякаш съм в метрото!“ – възмутил се той. И заповядал тунелът да бъде разширен двойно. Но с уточнението – да бъде завършен предсрочно.

„Генералисимусът каза „двойно“ с такава лекота, както би казал „тройно“ или „четворно“ – спомня си през 1977 г. архитектът Мендес. Архитектите и инженерите остават втрещени, но под заплахата да станат част от обречените работници се подчиняват и започват разширението. За целта наемат допълнителна работна ръка. Мендес след години си спомня за построяването на високия кръст на „олтара на Испания, героичната Испания, мистичната Испания, вечната Испания“ и завършва с нееднозначната си оценка: „Това беше най-големият кошмар“.

Скалната маса, която била извозена оттам, е 130 хиляди кубични метра. Затворниците са работели при постоянна опасност от срутване на галерията при разширяването ѝ. Накрая постигат заповяданите от Франко размери – 22 метра широчина и  22 метра височина на свода. Страхът е бил дали тунелът ще издържи, защото на върха е издигнат 200 000 тонният бетонен кръст заедно със скулптурите и постамента. Общо тунелът, който е бил прокопан, е 262 метра.

Куполът на криптата е 45 метра висок и 40 в диаметър. Всичко двойно и издълбано на ръка, както и разклоненията към тези тунели.

Затворниците роби са работели в отворен тунел. Скалната маса, която е трябвало да бъде разбита, взривена и извозена, е била много повече от първоначално замислената. 20 хиляди затворника, много от тях със смъртни присъди, са работели денонощно  в  този концентрационен лагер. Всеки затворник е бил маркиран с различен цвят на копчетата. Или е носел шапка с определена с буква (код). Така надзирателите са знаели кои са били осъдените на смърт – на тях са били възлагани най-тежките и животозастрашаващи строителни дейности. А онези, изтърпяващи присъда от няколко години зад решетките, са получавали по-лека работа.

Сходството със сортирането на евреите с цветни триъгълници в нацистките концентрационни лагери е несъмнено. Долината се превръща в място за величаене на франкизма. Монументът се издига върху фундамента на смъртта, на презрението към човека и смазването на всичко човешко.

Надницата на работниците е варирала от 2 до 5 песети. Като са им били удържани за храна и други услуги. За всеки отработен ден присъдата им се намалявала с два дни. Официално смъртните случаи по време на строителството са 15, което е силно занижено. Много от работниците получават след време сериозни здравословни усложнения от взривните газове, прах и лоша хигиена и храна. Мнозина развиват белодробна силикоза и умират по-късно. Условията са били нечовешки. Но по-добри от трудовите лагери и затворите, където смъртта е била ежедневие.

Погребаните

В криптата са положени останките на 33872 души, от които 12400 са неизвестни. Паметникът е най-големият общ гроб в Испания, в който са положени едновременно хора, сражавали се от различните страни на барикадата. Изграден е манастир в подножието на планината.

Тленни останки са пренасяни, често и без знанието на роднините, от над 500 масови гробове от цяла Испания. От Мадрид са пренесени костите на 4084 души, от Тарагона – на 3902, от Сарагоса – на 3691, от Теруел (Белчите) – на 2346. Има и от други краища на страната. Цифрите са на идентифицираните трупове, които са положени в криптата. Последните погребани там са от началото на 80-те години.

Мозайката на огромния 40-метров купол на базиликата е съставена от около 5 милиона парченца, дело на Сантяго Педрос. Изобразява Страшния съд, пред който както републиканците, така и фалангистите, са устремени към Бог, но са поставени на различно място.

Историята на тази мозайка щеше да бъде друга, ако не бе съпротивата на кардинала Енрике Таранкон, който успява да унизи и разплаче диктатора Франко. Когато започват да дебатират плановете за костницата, се разбира, че желанието на Франко е било да се разделят костите. На една страна – останките на фалангистите. На друга – на републиканците. Това подразнило Таранкон, които взима две кости от изсипаната купчина човешки останки, обръща се към Франко и задава въпроса: „Ваше Превъзходителство, можете ли да ми кажете коя кост е на републиканеца-мъченик и коя на фалангиста-герой? Аз пред Господ, пред Библията и пред олтара не мога да ги различа и разделя…”

Генералисимусът, въпреки унижението, не променя своите планове и костите са разделени условно на две купчини – едните са на „герои“, другите са на „мъченици“. Съответно ги поставят в двете костници – „Capilla del Santissimo” („Костницата на светлейшите“) и в „Capilla del Sepulcro” („Костницата на падналите/погребаните“). Разделени.

Но се променя мозайката на купола. И двете враждуващи страни заедно отиват към Бог, само че по различен начин. Републиканците „мъченици“ са изобразени на купола, устремени към Бог бедни, зле облечени, молещи прошка, болни и унизени, каквато е и тяхната костница – скромна без излишен блясък и тържественост. Другата костница – на франкистите, е богато украсена, тържествена, а на свода те са устремени към Бога като богати, добре облечени в блясък и горди.

На откриването на паметника през 1959 г. Франко, верен на своя стил, в речта си не пропуска да нападне републиканците: „Анти-Испания беше победена и сразена, но тя не е мъртва“ („La “Antiespaña“ fue vencida y derrotada, pero no está muerta“)“. С други думи – войната продължава и след гражданската война…

Испания е в руини, окървавена, с „рационализации” – автаркия и международна изолация… Но концентрационните (по-късно трудови) лагери, разстрелите и преследванията продължават с пълна сила.

В свое разследване журналистът Карлос Ернандес установява и документира 296 трудови и концентрационни лагери. През тях са преминали до края на 60-те години на ХХ век между 700 000 и един милион души, прекарвайки в тях средно по пет години. Те са били подлагани освен на принудителен и тежък труд, също и на физически и психически изтезания, „глад, мъчения, болести и смърт“, като били организирани в „робски дружини“, разказва Ернандес в своята книга. „Преди всичко те бяха републикански бойци, въпреки че имаше и кметове или леви бойци, пленени след преврата, попаднали в ръцете на франкистката армия,“ пише авторът. Към края на Втората световна война много от концентрационните лагери се трансформират в трудови, като по този начин се маскира репресивният характер на диктатурата пред Великите сили в следвоенния период. Именно от тези лагери са били набирани работниците, които са изградили прочутата Долина на падналите. Те са строили също пътища и друга инфраструктура.

Сред известните затворници е и един от бащите на действащата и до днес конституция на Испания, приета през 1978 г. – Грегорио Песес-Барба дел Брио. Той е от Испанската социалистическа работническа партия. Бил е осъден на смърт и е участвал в строителството на монумента в Долината на падналите, член е на военния правен орган на Испанската република. Другият, все още жив, е историкът Николас Санчес-Алборнос, който успява да избяга от концентрационния лагер и емигрира в Аржентина. Бил е директор на Института „Сервантес”.

Диктатурата и интелигенцията

Монументът в Долината на падналите е испанският вариант на хитлерофашизма, примесен с величието на кралския „Ескориал”. Една смесица на ирационалност, мегаломания и терор, каквато е и самата идеология на франкизма. Франкизмът потушава всичко, което може да бъде рационално, прогресивно и би представлявало опасност за испанския националкатолицизъм. Франко се опитва да сформира своя църква и да се съревновава с Филип II.

Долината на падналите не може да стане място на помирение. Невъзможно е. Затова над 40 години след началото на демократичните промени Испания продължава да бъда все така разединена – на роялисти, фалангисти и републиканци. Опитите да се придаде друго значение на обекта – като място за помирение – се провалят.

Долината на падналите е съизмерима с гробниците на фараоните. Но в основата ѝ са костите на унищожени човешките съдби, на терор и репресии. Фалангистите в своите сини ризи нямат  равни на себе си по бруталност и саморазправа спрямо левите и прогресивни хора.

Паметни са словата на Мигел де Унамуно към франкиста Милян Астрай, който се провиква: „Смърт на интелигенцията! Да живее смъртта!“ в аулата на университета в Саламанка. В отговор на този вопъл Унамуно произнася своята паметната реч, останала в аналите на университета и историята: „Това е храмът на интелигенцията и аз съм неговият първосвещеник. Осквернявате свещения му образ. Ще победите, защото имате в излишък грубата сила. Но няма да можете да убедите. За да убедите, трябва да можете да увещавате, но за да увещавате, се нуждаете от нещо, което ви липсва: мотивация и правото на борба. Струва ми се излишно да ви моля да мислите за Испания!“

Тиранинът Франко изгражда с тази гробница ореол от кости и смърт около своя образ. Гробното си място той сам определя пред олтара. А това е пространство, което според католическите канони е запазено за епископите на епархията или за папата. Десетилетия по-късно – след смъртта си през ноември 1975 г. – Франко е погребан там, където е желаел да почива. Като фараон, като божество под колосалния кръст, който „предизвиква времето за забрава” според декрета му от 1940 г. Една забрава, която е трудно да бъде изтрита дори от времето.

Изнасянето на тленните останки на главореза от Долината през октомври 2019 г. следва да даде тласък и да промени начина, по който се гледа на този паметник, да прекъсне стичането на франкисти и ултрадесни от всякакъв род в преклонение към диктатора-идол  на определени дати.

Не един път съм наблюдавал в Долината на падналите как ултрадесните отдават почит и правят церемонии над гроба на Франко или над положения от Франко в същия монумент основател на фалангата Примо де Ривера. Как размахват франкисткото знаме и пеят франкисткия химн „С лице към слънцето“. Каквото и значение да се отдаде от днес нататък на тази гробница, следва това да бъде направено от самото испанско общество. От испанския народ ще зависи дали ще се погледне на Долината на падналите с други очи, или призраците на миналото ще продължат да тровят и днешния ден…