В категории:Анализи / Свят

Битката никога не е била лесна

Лейбъристката партия изгуби изборите, не защото отиде твърде много наляво, а защото не успя да направи достатъчно, за да върне доверието на работническата класа 

Ронан Бъртеншау, Tribune

Резултатите от изборите във Великобритания и особено тези в “крепостите” на Лейбъристката партия са наистина лоши за лявото движение. След като хиляди активисти водиха вдъхновена кампания в продължение на седмици, това е горчива хапка за преглъщане. Най-тежките последствия обаче ще са за хора извън Лейбъристката партия. Още пет години управление на консерваторите ще означава повече атаки по синдикатите и работническата класа, обществените услуги и социално слабите.

В такива моменти е важно да гледаме от историческа перспектива. Работническото движение във Великобритания е преживявало тежки поражения – и е успявало да се възстанови от тях. През 1926 г. Голямата обща стачка завършва с поражение. До 1929 г. обаче Лейбъристката партия има най-много места в парламента. През 30-те години ръководството на Рамзи Макдоналд почти унищожава изграденото от партията през предишните десетилетия. През 1945 г. обаче Лейбъристката партия е тази, която възстановява страната след войната.

Днешният исторически момент е различен, разбира се. Но е по-близък до тези примери, отколкото до аналогиите, които десницата натяква – дългия разгром от 1983 г., който избута лявото от предните линии на политиката за цяло поколение. Вместо социалдемокрация получихме неолиберализъм и обещания за икономически растеж като решение за икономическата криза.

Днес обаче не е същото. Управляващата класа не е открила нов модел за просперитет и капитализмът остава в криза. Победата на торите е значителна, но не е нужно да е определяща за епохата – стига Лейбъристката партия и лявото да са си научили уроците.

В момент, в който класата отново се издига като централен фактор в западните общества и ние отново можем да говорим за капитализма, задачата на “корбинизма” очевидно бе да възстанови Лейбъристката партия като организация на работническата класа. Като партия, която няма да е пленник на либералните фракции на бизнес елита, ще бъде възприемана като въстаническа сила срещу статуквото във властта и за която работническата класа в тази страна – мнозинството хора, които разчитат на заплатите си, за да преживяват – биха могли да вярват, че ще подобри живота им.

Движението се провали в тази задача – всички, които участвахме в него, имаме вина за това. Но след европейските избори ние от списание Tribune се опитахме да предупредим да не се прави най-вредното отстъпление – партията да бъде превърната в сила, противопоставяща се на демократичния мандат за Брекзит. Тогава голяма част от левицата вярваше, че Лейбъристката партия може просто да разчита на лоялността на избирателите си, които искат излизане от ЕС, и че истинската заплаха е загубата на искащите оставане.

Това  схващане бе изобличено като фатално погрешно. Пренебрегвани от политическата върхушка в продължение на десетилетия, работниците от постиндустриалните области видяха, че Лейбъристката партия ги взема за даденост. Те отговориха подобаващо – или като не гласуваха, или като се обърнаха към торите. Последствията от това са дълбоки. Ако изобщо имаше нещо вярно в разказа за лоялността, то бе това, че много от подкрепящите Брекзит са гласували за Лейбъристката партия в продължение на години заради навика, а не по убеждение. Този навик обаче бе пречупен. Възстановяването му ще бъде монументална задача.

Това, за съжаление, води до друг дълбок проблем в корбинизма – фактът, че много от местата, които най-силно се нуждаят от трансформациите, обещавани от в икономическите планове на лейбъристите, никога не са усещали този проект като свой. Броят на партийните членове се разрасна значително в Лондон и Югоизточната част на страната, но често продължи да стагнира в “крепостите”, които партията изгуби на снощните избори. Това бе прикрито от резултатите през 2017 г., но вече не може да се крие. Лейбъристката партия изгуби, не защото бе в твърде голяма степен партия на работническата класа, а защото не бе в достатъчна степен такава, или бе такава в твърде малко области.

Отчасти това се дължи на факта, че кробинизма до голяма степен е продукт на една побеждавана в продължение на десетилетия левица. Когато през 90-те години вълната се обърна срещу социализма, тези, които останаха верни на левите принципи, се оказаха крайно изолирани. Те обаче продължиха смело да водят битки,  и без тях – без Джереми Корбин – социалистическото движение днес би било в много по-лошо състояние не само във Великобритания, но и в международен аспект.

Когато обаче вълната отново се обърна, тази левица бе прекарала твърде много време избутана встрани. Контактът ѝ с масовата политика през изминалите десетилетия бе минимален. Трябваше да се учи бързо. Но не успя да се научи достатъчно бързо. Когато нещата ставаха трудни, често се отпускаше в удобната прегръдка на по-младото поколение, притиснато от мрачните перспективи за работа, студентски дългове и непосилни наеми. За съжаление тези поколенчески, прогресивни политики не могат да са заместител на класовата политика.

Когато след европейските избори критикувахме партията, че разчита твърде много на прогресивизма – “проект за изграждане на мнозинства чрез обединяване на хората с прогресивни социални виждания“ – не го направихме, защото сме критични към тези виждания. Проблемът е в това, че те не са основа за класова политика. Усилията трябва да са за оформяне на мнозинство на основата на материалните условия, които обединяват всички, а не да се разделя обществото на все по-малки и по-малки сегменти и след това да се правят опити да бъдат задоволени всички.

Тази тенденция за съжаление бе отразена и в новия манифест на Лейбъристката партия. Много от заложените в него политики сами по себе си са популярни. Това всъщност е един от успехите и заветите на корбинизма. Трябва да се борим партията да запази тези политики, които биха подобрили съдбата на хората от работническата класа.

Но този списък от политики, взети заедно, изглежда като списък с покупки. Просто повече и повече неща. Липсва му обединяваща визия, която би могла наистина да ги продаде, липсва разказ за това как ще изглежда лейбъристкото общество. Не бе направено достатъчно добре – и хората като цяло не ни повярваха.

Това не е изненадващо след десетилетията на неолиберализъм. Но предвид мащаба на тази изборна загуба, трябва да си зададем сериозни въпроси за това, защо не успяхме да променим тези усещания сред обществото. Отговорът ни води към факта, че движението просто не присъстваше на много места, не присъстваше в живота на много хора от работническата класа. Корбинизмът не съвпадна със засилване на класовата борба, което може би щеше да привлече повече хора на наша страна.

След тези избори започва борбата да спасим това, което можем. Социалистическото движение е било в такова положение и преди и ще излезе от тази ситуация по-силно – истинските неща се доказват, когато минат през огъня. Засега трябва да помним, че нашата кауза ще издържи, че докато има капиталистическа система, ще има и нужда от социалистическо движение, и че трябва да се подготвяме за следващата битка.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар