В категории:Икономика

Защо нa богатите им се разминава? 

Новата книга на Емануел Саез и Габриел Зукман ни помага да разсъждаваме по-ясно за данъчната система

pixabay.com

Нейтън Дж, Робинсън, Current Affairs

Книгата на Емануел Саез и Габриел Зукман „Триумф на несправедливостта: Как богатите избягват данъци и как да ги накараме да си платят“ ще ви ядоса. Ако искате а да разберете за какво всъщност става въпрос, когато левите говорят за неравенство на богатството, трябва да я прочете. Тя ще ви покаже как работят данъците и кой ги плаща, и ще ви помогне да разбирате по-ясно концепции като „преразпределение“ и „прогресивно облагане“.

Саез и Зукман разбиват някои важни митове за облагането. Едно от полезните неща в изследването им е че разглеждат всички данъци заедно, така че читателят да може да разбере по-добре какво плащаме като цяло. Така става по-лесно да разберем например, че заявлението на Мит Ромни, че 47% от американците не плащат федерални подоходни данъци,  макар да е технически вярно, всъщност представлява долнопробна манипулация. Всеки плаща някакви данъци, било то федерални или щатски, както се вижда от тази разбивка в книгата на Саез и Зукман:

Долната ос в графиката показва децилите – P0-10 са десетте процента най-бедни от населението и т.н. В десния край на графиката Саез и Зукман са направили още по-подробна разбивка, показваща как облагането се е променяло през годините за най-богатите от богатите от горният 1%, 0.1%, 0.01% и 400-те най-заможни американци.

Както може да се види, богатите хора като цяло плащат по-голям дял от приходите си за подоходни данъци, докато бедните плащат по-голям процент от доходите си за осигуровки и данъци върху потреблението. Едно от най-впечатляващите открития е това, че макар богатите да плащат по-голям дял от доходите си за данъци в сравнение с бедните, то изключително богатите всъщност плащат по-малък дял. Уорън Бъфет например плаща по-малък дял от доходите си за данъци от мен, макар че 25% от неговия доход означават за него много по-малко, отколкото 25% от моя доход за мен. Поради това Саез и Зукман настояват, че данъчната система в САЩ е очевидно регресивна, след като милиардерите плащат по-ниски данъци от работническата класа. (През 2018 г. милиардерите в САЩ са платили средно 23% от доходите си като федерални, щатски и местни данъци, докато средностатистическия американец е платил 28%)

Връщането на вниманието обратно към „работническата класа“ всъщност едно от най-ценните неща в книгата на Саез и Зукман. Те казват, че сред 122-те милиона възрастни американци в долната половина от населението по разпределение на доходите, средният годишен доход е в размер на 18500 долара преди данъци. В политическото говорене чуваме постоянно вайкане за предполагаемото „изчезване на средната класа“. Саез и Зукман обаче изтъкват, че „зашеметяващият факт за американската икономика не е това, че средната класа изчезва. Впечатляващото е колко са ниски доходите на работническата класа“. (Това впрочем е и причината младите хора да не са много отворени към тезата, че „капитализмът създава просперитет“. Милиони млади могат да видят с очите си колко ниско е заплащането им. Безсмислено е да обясняваш на човек, работещ срещу минимална заплата (която в голяма част от САЩ все още е 7.25 долара на час), че системата е справедлива и създава просперитет. Те виждат какви коли карат хората, които ги убеждават в това, и не могат да бъдат заблудени).

Саез и Зукман посочват и важния аргумент за ефекта от здравните осигуровки. Изследването им разобличава много ефективно твърденията на някои политици, че универсалното здравеопазване („Медикеър за всички“) ще доведе до повишаване на данъците. Саез и Зукман приканят да се мисли за здравното осигуряване като за „Данък“ който вече плащаш. В САЩ обаче обаче той се плаща на търсещи печалба корпорации, вместо на държавата.

Политиците, противопоставящи се на реформа в здравеопазването – включително кандидатите за президент във вътрешните избори на Демократическата партия Джо Байдън и Пит Бътигиг – искат избирателите да игнорират парите, които плащат за частно осигуряване. Макар да са демократи, рамката им на разсъждение е дълбоко консервативна: пари за държавата е нещо лошо, пари за корпорациите е нещо добро. Подобно на Бърни Сандърс, Саез и Зукман изтъкват, че трябва да се гледа какво остава, след като теглим чертата на разходите. Ако здравните осигуровки в САЩ преминат от данък, плащан на частните застрахователи към данък, плащан за социализирано осигуряване, това почти със сигурност ще доведе до спестяване на много пари, без да се губи нищо като здравни услуги. Причината е, че бизнеса с частни осигуровки не е проектиран да то осигури възможно най-много здравеопазване, от което се нуждаеш, а да изсмуче възможно най-голяма част от заплатата ти. Саез и Зукман казват, че ако в САЩ се използва подоходен данък за плащане за здравеопазване, над 90% от работниците, които в момента разчитат на спонсорирано от работодателя здравно осигуряване, ще започнат да печелят повече пари.

Друг съществен въпрос засегнат в изследването на Саез и Зукман е избягването на данъци от страна на богатите. Ние се отнасяме към този въпрос почти като към шега: всеки знае, че Google Всъщност не са базирани в Бермуда, макар само през 2017 г. компанията да е прехвърлила там 23 млрд. долара. Днес „близо 60% от печалбите в чужбина  на щатските мултинациоанлни корпорации се отчитат в държави с ниски данъци“, на първо място Ирландия и Бермуда. Саез и Зукман пишат, че трябва да спрем да приемаме това като неизбежно. В крайна сметка това е криминална дейност – обикновено укриване на данъци. Google е наясно, че всъщност би трябвало да плаща данъци за тези печалби според действащите в САЩ закони, така че измамно се преструва, че генерира печалбите си някъде другаде. Това не трябва да се приема като „използване на законови вратички“, а като „нарушаване на закона“, защото изисква държавата да бъде ощетена. „Но ние технически сме регистрирани в Палау„. Технически друг път. Очевидно е къде реално са базирани тези бизнеси. Ако попитате Google защо държи милиарди долари в Бермуда, има само един отговор: да се избегнат данъците, които биха били дължими, ако компанията казва истината за това къде прави парите си. Богатите винаги се опитват да разграничават избягването на данъци (възползването от вратички в законите) и укриването на данъци (да не се плащат данъци, които си законово задължен да платиш). Но целият смисъл на това да буташ богатство в Панама или Каймановите острови, и да се правиш, че бизнес централата ти е някъде, където имаш само пощенска кутия, е „да не плащаш данъци, които си законово задължен да платиш“. „Кухите“ компании представляват това – изпразнена от съдържание измама, лъжа. Трябва са спрем да се отнасяме към постоянните и сложни усилия на корпорации като Apple да избегнат да не допринасят за данъчната основа като към нещо различно от престъпление.

Някой, разбира се, може да каже „но, според действащите в САЩ закони…“. Но нека не забравяме как работи закона: той е неясен и хлъзгав, това е и причината тези компании да са способни да съставят сложни извинения да не плащат справедливия дял от данъците. Законът също така дава власт на прокурорите и съдиите. Всъщност работата на един добър съдия е да налага справедливост според принципния дух на закона. Ако юристите на някоя компания са открили зле формулирана част от данъчния кодекс и смятат, че могат да се възползват от нея, в резултат на което работодателят им ще си спести милиарди, дължими на държавната хазна, то съдиите трябва да приоритизират справедливостта пред техническите подробности, които създават очевидни абсурди. Ако Барак Обама се бе заел сериозно с корпоративното укриване на данъци, ако бе заплашил със съдебно преследване, това можеше да доведе до бързи промени в корпоративното поведение. Ако корпорациите бъдат накарани да платят данъците, които и без това дължат, това би донесло на бюджета стотици милиарди долара. За да разберем какво би означавало това, ето какво пише скорошен доклад за училищната система в Детройт:

„Повечето училищни сгради са изпотрошени, но не може да разчита и на едно пени данъци, за да финансира нужните ремонти на стойност близо 543 млн. долара. Неработещи бойлери. Корозирали водопроводни тръби. Липсващи части от окачените тавани в класните стаи. Пропукани външни стени. Течащи покриви. Непълни алармени и противопожарни системи. Пожароопасни електрически табла в класните стаи.“

543 млн. долара. Невъзможна сума за Детройт, но просто стотинки за големите корпорации и най-отвратително богатите милиардери в страната.

Саез и Зукман предлагат нов данък върху богатството, облагане на дивиденти и капиталови печалби, 30% ефективен корпоративен данък, както и повишени подоходни данъци. Според тях събраните така средства могат да се използват за осигуряване на универсално здравеопазване, образование и детски грижи, безплатно висше образование в държавните университети, както и премахване на регресивните данъци върху продажбите. (Предложеният от двамата икономисти данък върху богатството всъщност е доста умерен. Хората, които сега са милиардери ще продължат да бъдат милиардери, но мулти-мулти милиардерите ще станат само мулти-милиардери. Марк Зукърбърг, например, ще има лично състояние на стойност 21 млрд. долара, вместо 61 млрд. Несправедливо ли е някой да трябва да живее само с 20 млрд. долара?). Разбира се има един основен аргумент, който винаги се използва срещу подобни предложения: така няма да се съберат очакваните приходи, защото богатите „просто ще намерят начин да избегнат облагането“. Една от причините да има толкова мащабно укриване на данъци от страна на богатите е това, че тяхното състояние е мобилно: те просто могат да го преместят в държави, където ще бъде обложено по-ниско. Така че може да бъде наложен данък върху богатството, но точно както с действащите корпоративни данъци, в крайна сметка никой няма да го плаща.

Един от отличните приноси в изследването на Саез и Зукман е това, че в него успешно се опровергава този аргумент за „безполезността“, поне в случая на САЩ. Всъщност няма никаква пречка Съединените щати да облагат парите, независимо къде ги държат хората. Това е единствено въпрос на воля за налагане на такава политика. Съществува широк консенсус, че страните са принудени да участват в „надпревара към дъното“ по отношение на данъците, тъй като в сегашните условия те са принудени да се състезават една с друга, за да задържат бизнесите. Саез и Зукман изтъкват, че няма причина това да се отнася за САЩ. Компании като Amazon развиват дейността си в страната – властите биха могли да ги облагат както намерят за добре и да избират дали признават данъчните убежища за легитимни или не. Двамата икономисти заявяват, че отделните държави имат интерес да се договорят за унифициран корпоративен данък (те предлагат 25%), но също така имат много възможности да действат и едностранно:

„Изборът е наш. Днешната надпревара към дъното е решение, което колективно сме взели – вероятно не напълно осъзнато и изрично, със сигурност това не е избор, който е дебатиран прозрачно и демократично, но все пак е избор… Можеше да изберем да попречим на мултинационалните корпорации да отчитат печалби в данъчни убежища, но им позволихме да го правят. Но още сега можем да започнем да правим други избори“

Така че не приемайте за даденост, че богаташите просто ще успеят да избегнат новите данъци. Няма да го правят, ако това ще доведе до съдебно преследване. Това е въпрос на политическа воля. Можем да накараме богатите да платят справедлив дял от данъците, ако сме готови да налагаме буквата на закона и да отсечем, че ставката на корпоративния данък е такава и няма мърдане.

Саез и Зукман също така отговарят на много от класическите аргументи за свободния пазар. Те обясняват защо е важно да има високи данъци върху богатството, дори тези данъци да не носят големи приходи: защото богатството е власт, а концентрацията на богатство води до концентрация на власт. В отговор на аргументите, че статистиките за растежа и бедността подценяват как „качеството на живот“ се подобрява в следствие на иновациите, те посочват, че тези статистики също така не отчитат и влошаването на други невъзможни за измерване неща – като например „драстичното влошаване на климата“. Икономистите изтъкват и че ниските данъци всъщност не помагат на работниците и не стимулират иновациите, освен по определени нежелани начини:

„Продавачите на финансови продукти с нулев резултат, създателите на опасни хапчета, организаторите на укриване на данъци и адвокатите, които ги легализират, спекулантите, патентните тролове, създателите на фалшиви университетски дипломи: те ще се възползват от случая и ще започнат да осигуряват повече от труда си, когато данъците падат“.

Няма да правя оценки на конкретните данъчни предложения на Саез и Зукман или прогнозираните им резултати, защото предпочитам да оставя това на хората с по-добри емпирични познания в тази област. Сигурен съм, че ще има много обсъждания и предложения за промени. Ценността на тази книга за хората, които не са експерти е в това, че им помага да мислят за проблема по-ясно. Тя показва как подаръците за богатите, включени в данъчната система, са влошили неравенството, без да осигурят ползи за всички останали. Показва как укриването на данъци се е превърнало в стандартна практика за корпорациите, които настояват, че това всъщност е тяхно задължение като част от мандатът им да максимализират стойността за акционерите.

Най-ценното в изследването на Саез и Зукман обаче е настояването, че е възможно нещо по-добро, че не „икономиката“ ни спира да имаме универсално здравеопазване и по-справедливо разпределение на благата.  Политическите решения са това – решения, които биха могли да се правят по различен начин. Няма причина държавите да трябва да се „надпреварват към дъното“ и да орязват данъци. Вместо това те трябва да действат решително по отношение на богатите престъпници, които са готови на почти всичко, за да избегнат плащането на справедлив дял от данъците. „Триумф на несправедливостта“ е полезна не само като статистически обосновано свидетелство за гротескното неравенство, но и като чернова за това как бихме могли да започнем да лекуваме неравенството чрез съществуващите политически институции.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар