Администрацията на президента Доналд Тръмп най-после представи плановете си за данъчна реформа, която по същество е огромен подарък за най-богатите. Веднага след това републиканското мнозинство в Конгреса въведе бюджетни правила, които да смекчат процедурните пречки – включително разпоредба, която позволява реформите да бъдат гласувани без становище от бюджетната служба към Конгреса.
Тази процедурна злоупотреба не е изненадваща, както не е изненадващ и цинизмът, с който републиканците се отричат от всеки принцип, към който твърдяха, че се придържат по време на предишната администрация. Ръководството на Републиканската партия е готово на всичко, за да прокара тази поредна иновация в десетилетния им стремеж да увеличават още повече властта на богатите.
Като се има предвид, че в момента републиканците контролират всички клонове на държавното управление, планът им има голям шанс да се превърне в закон. През следващите месеци в САЩ ще се води “данъчен дебат”, чрез който те ще се стремят да прокарат тази законодателна гнусотия.
Затова е нужно да си дадем сметка каква роля играе прогресивното облагане в икономиката и защо то трябва да е на първо място във всеки ляво ориентиран дневен ред. А именно – защото без прогресивно облагане привилегированите никога не могат да бъдат изместени от своята позиция на контрол над икономиката.
Обогатяване на елитите
Днешният данъчен дебат в САЩ представлява мутиралия пра-правнук на десничарските данъчни политики, които сполетяха страната през 70-те години на миналия век.
Тогава вината за стагфлационната криза – комбинацията от нисък икономически растеж и инфлация – бе хвърлена върху излезлите от контрол разходи и данъци на федералното правителство. “Урокът”, който елитите решиха да научат от макроикономическите проблеми на онова десетилетие, бе, че те оправдават “намаляването на държавата” и по-конкретно – че високите данъци върху високите доходи карат най-продуктивните работници да намаляват предлагането на работна сила, а потенциалните спестители (т.е. богатите) да изтеглят капитала си.
Икономистите се включиха като предложиха теоретични модели на икономики, перманентно спъвани от данъците върху капиталовите доходи. Новоовластените бизнес интереси се втурнаха да прилагат тези теории на практика, без да си правят труда да проверят дали наистина са верни.
Това доведе до десетилетна тенденция на намаляване на ефективните данъчни ставки на богатите, както на индивидуално, така и на корпоративно ниво – като често едното се противопоставяше на другото като оправдание за по-нататъшни понижения. Данъците върху дивидента на акционерите например бяха понижени през 2003 г. с аргумента, че печалбите вече са облагани на корпоративно ниво. Днес се предлагат значими понижения на корпоративните данъци, като се използва твърдението (до голяма степен невярно), че акционерите вече са платили данъци върху тези доходи на индивидуално ниво.
Фокусът винаги е бил върху това да се свият ефективните данъчни ставки върху капитала чрез законови вратички, които позволяват на компаниите да заобикалят корпоративното облагане (най-вече чрез използването на международни данъчни убежища), както и чрез прокарване на големи данъчни облекчения за дивиденти и имоти.
Тези политики не са прокарвани само от десницата. Макар администрацията на Бил Клинтън да повиши най-високите данъчни ставки и да запази нормативния корпоративен данък на ниво от 35%, тя тихомълком позволи ефективните данъчни ставки да се отдалечават от заложените в закона. Един от начините за това бе улесняването на прекласифицирането на корпорациите от клас “C”, които поне теоретично плащат данък върху печалбите си, в такива клас “S”, които не плащат. По времето на Клинтън също така бяха понижени данъчните ставки върху капиталови печалби. Това бе направено с не толкова неразумния довод, че тъй като богатите решават сами кога да реализират печалбите си от такива активи (т.е. кога да ги продадат), високите данъци само ги карат да реализират приходите си по-рядко. Но по-големият урок – че богатите са способни да разиграват данъчната система – за съжаление си остана стратегически ненаучен.
Прокараните от администрацията на Буш мащабни данъчни облекчения през 2001 и 2003 г, бяха изключително регресивни и постлаха пътя за днешната ера, която се характеризира не само с голямо неравенство на приходите и богатството като цяло, но и с високи печалби на корпорациите и едрия капитал. Понижаването на данъците върху дивидентите от 2003 г. се провалиха в целта си да стимулират инвестициите – вместо това парите просто отидоха в джобовете на акционерите. Същото се случи с “данъчната ваканция” за рептариране на корпоративни печалби, приета през 2004 г.
Вероятно никоя икономическа теория не е била тествана и опровергавана толкова цялостно, колкото предположението, че намаляването на ефективните данъчни ставки върху капитала ще доведе до повече инвестиции и по-висок икономически растеж.
Тогава защо в сегашната епоха на високи корпоративни печалби и ниски инвестиции се пробват отново същите политики? Защото смисълът на консервативните данъчни политики никога не е бил да подобрят работата на икономиката. Целта им винаги е била да осигурят претекст за самоцелния дневен ред, който позволява на корпоративните акционери (и назначените от тях мениджъри, които много често са от техните среди) да източват икономиката.
Точно това ще се случи, ако Конгресът прокара новите предложения за съкращаване на корпоративния данък, за “територизация” на системата, което окончателно ще изключи печалбите от чужбина, за “репатриране” на стари печалби от чужбина без да се дължат данъци, както и за определяне на максимален данък за печалбите на собствениците на определени типове партньорства, тръстове и корпорации.
Бъдещето на законопроекта зависи от деликатния политически баланс. Някои републиканци в Конгреса декларираха своето нежелание да гласуват за закон, който би увеличил федералния дълг. За да се успокоят тези гласове, проектът включва някои мерки, които ще повишат данъците за хора с по-ниски доходи – като например повишаване на най-ниската ставка от 10 на 12 процента, както и премахване на приспадането на държавни и местни данъци. Това вкарва общата цена на промените в рамките на това, което фискалните “ястреби” намират за приемливо. Това обаче създаде друг политически проблем: ръководството на Републиканската партия се опасява от ответна реакция, ако избирателите почувстват, че плащат по-високи данъци, за да се осигури подарък за богатите. Така че съдбата на данъчната реформа ще зависи от балансирането на тези два въпроса – дали ще увеличи прекалено много федералния дълг от една страна и дали ще отнеме твърде много пари от средната класа, от друга.
Две безсмислени икономически предположения ще играят роля в разрешаването на тази политическа дилема. На първо място републиканската догма настоява, че понижаването на корпоративните данъци ще генерира такъв икономически растеж, че бумът на приходите във федералния бюджет ще компенсира данъчните облекчения. Второ, републиканците твърдят, че текущото бреме на корпоративните данъци в крайна сметка се прехвърля на гърба на работниците под формата на по-ниско заплащане – така че свиването на корпоративния данък всъщност ще повиши заплатите и така ще облагодетелства тези, които разчитат на труда си, за да преживяват. Никой сериозен изследовател не вярва на тези твърдения, но това няма значение – целта е на колебаещите се конгресмени да се осигурят мотивиращи икономически анализи, за които те да се вкопчат. Или пък просто да се вдигне достатъчно прахоляк около техническите проблеми на дълга и разпределението, така че тези конгресмени да могат да се скрият зад противоречията и да гласуват заедно с партията. Това е потресаващо цинично – но в крайна сметка същото се отнася за цялата политика на десницата през последните четиридесет години. Цинизмът не означава, че няма да проработи.
Мощно оръжие
По-важният въпрос е, че тази десетилетна атака срещу прогресивното облагане има своя логика – дясното иска да унищожи прогресивното облагане, защото то работи.
Първоначално то е въведено за да обуздае прекомерното съсредоточаване на пари и власт, което доминира епохата на индустриалната революция. Целта не е била да се събират повече пари, нито дори да се прехвърли данъчното бреме върху плещите на тези, които могат по-лесно да го понесат – макар това да е изиграло известна роля. Целта на прогресивното облагане е фундаментално да промени разпределението на властта в обществото.
Когато Фанклин Рузвелт поема президентството в разгара на Голямата депресия, той и неговите съюзници в Конгреса повишават горната ставка за данъка върху доходите от 25 на 63 на сто, а няколко години по-късно и до 79 на сто. През 1936 г. само един данъкоплатец в САЩ печели достатъчно, за да бъде облага с тази ставка – Джон Д. Рокфелер Младши. Смисълът на това е да се направи дефакто незаконно да бъдещ прекалено богат, да се подсигури по-добре широкото разпространение на благосъстоянието в икономиката и обществото.
Когато е незаконно да си прекалено богат, много от нещата, които богатите хора правят – експлоатацията на трудещите се, монополизирането на пазари, изстискването на веригите за доставки, прехвърлянето на работни места в чужбина, източването на компании, извършването на измами – не си струват, тъй като правителството прибира лъвския дял от приходите. Когато прогресивните данъчни ставки са високи, всяка друга заинтересувана страна има по-голямо право върху излишъците, генерирани от участието в пазарната икономика.
Идеята, че прогресивното облагане се отразява на “предварителното разпределение” на приходите (разпределението преди данъци и разходи) чрез ребалансиране на силата на договарящите се участници на пазара, не идва от Рузвелт. Тя е артикулирана например от икономистът Едуин Р. А. Селигмен в неговата книга от 1911 г. “Данъкът върху приходите”. Тя дава ерудиран и решителен аргумент в полза на Шестнадесетата поправка към Конституцията на САЩ, която постановява въвеждане на федерален данък върху доходите. Селигмен на свой ред може да е възприел идеята от речите на Феликс Адлер, основател на Обществото за етична култура, на което икономистът и семейството му са били членове.
Историята потвърждава правдивостта на този поход, тъй като никоя друга политика не е реализирала жизненоважните социално-демократични принципи за преразпределяне на икономическата сила и освобождаване на потиснатите с мирни средства толкова ефективно, колкото прогресивното облагане. То не е нито остаряло, нито е анахронизъм, нито пък е дребна технократска поправка. То вероятно е най-силното оръжие в нашия арсенал.
Време е левицата да се поучи от десницата – те атакуват прогресивното облагане, защото знаят, че то фундаментално преоформя обществото против техните интереси. Половинчатата му защита от страна на върхушката в Демократическата партия е доказано недостатъчна.
Част от успеха на десницата се изразява в промените на данъчната система с елитистки, технократски основания, които напълно игнорират капацитета на данъците да действат като спирачка пред акумулирането на власт в частни ръце.
Дори сега левицата в САЩ като цяло пренебрегва данъчните политики за сметка на темите за осигуряване на универсален достъп до здравеопазване и висше образование. Това наистина са изключително важни икономически права – и приходите от прогресивна данъчна система ще са съществени за реализацията им. Данъчната част от цялата картина обаче не трябва да бъде оставяна за после, тя трябва да е пълноценна част от дебата. Лявото трябва да я използва, за да покаже на естествената си електорална база в какъв свят иска да живеем – свят, в който потисническите сили са силно ограничени.
С известна доза късмет сегашната атака срещу корпоративните данъци в САЩ ще бъде отблъсната, макар политическото тесте карти да е наредено в полза на нападащите. Нека тази битка стане свидетелство за връщането на левицата към нейните корени. Да изискваме богатите да бъдат облагани с такива данъци, че те вече да не са богати – само тогава останалите ще могат да живеят в един приличен свят.
България е една от държавите с най-ниски корпоративни данъци и данъци върху доходите на богатите физически лица, като бремето пада върху обикновените работещи с минимални или близки до минималните доходи. Подпиши петицията за преразпределяне на данъчната тежест в България, като използваш платформата за подпис:
