В категории:Анализи / Свят

Унищожаването на Рожава

Това, че Тръмп разчисти пътя за унищожаване на кюрдския радикален демократичен експеримент, не спомага за каузата на мира – нито пък е удар по щатския империализъм 

Джене Баджалан, Майкъл Брукс, Jacobin

Към края на септември турският президент Реджеп Ердоган заяви пред Общото събрание на ООН: „Нашето намерение е да установим мирен коридор с дълбочина 30 км и дължина 480 км в Сирия, така че международната общност да може да засели два милиона сирийци там“. След като миналия понеделник Доналд Тръмп обяви, че САЩ ще изтеглят войските си от Северна Сирия, налагането на предлагания от Ердоган „мирен коридор“ стана по-реалистичен сценарий.

Въпреки привидно човеколюбивите изказвания на Ердоган, желанието на Турция да окупира Северна Сирия е движено от мотивация, която е едновременно цинична и злонамерена. „Мирният коридор“ би представлявал удобно място, където да бъдат изхвърлени сирийските бежанци, на чието присъствие в Турция все повече се гледа като на политическо бреме. Това също би предоставило на Анкара възможност не само да сложи край на кюрдското управление в Северна Сирия (известна също като Рожава), но и да разруши радикалните демократични мечти на този политически експеримент.

„Сирийците да изчезват“

След началото на гражданската война в Сирия, между три и четири милиона сирийци са потърсили убежище в Турция. През 2016 г. Ердоган подписа споразумение за милиарди с Европейския съюз, за да задържа бежанците в страната, вместо да ги пуска към Европа. Големият брой бежанци обаче допринася за нарастващи настроения срещу сирийците вътре в самата Турция, и властите все по-активно търсят начини да ги махнат от страната.

Фрагментираната турска опозиция е облагодетелствана от нарастващите антисирийски настроения, най-вече центристките и консервативни партии. Докато лявата, прокюрдска Народна демократична партия остава решително плуралистична и отстоява прогресивни социални и икономически позиции, то много от другите опоненти на Ердоган са светски националисти, които нямат съчувствие за бягащите от войната и правителството на Асад.

Победата на Републиканската народна партия (CHP) на изборите за кмет в Истанбул отчасти се дължи и на антисирийската ксенофобия. Вечерта след победата един от най-популярните хаштагове сред турските потребители на Twitter бе расисткият #SuriyelilerDefoluyor („сирийците да изчезват“). Скоро след като зае поста, новият кмет от CHP се оплака от предполагаемата повсеместност на арабските табели в някои квартали на града.

И така, зад паравана на разтръбяваните от Ердоган и съюзниците му хуманитарни намерения се очертава една по-зловеща вътрешнополитическа логика за техния стремеж да изхвърлят милиони сирийски бежанци отвъд границата.

Рожава и „голямата политика“ 

Основната пречка пред плановете на Ердоган за Рожава са „Сирийските демократични сили“ (SDF). Турция счита основната сила в SDF – кюрдските отряди за народна самоотбрана YPG, за крило на Кюрдската работническа партия (PKK), с която Анкара води война от 1984 г.

В някои моменти от управлението си, Ердоган се е опитвал да ухажва кюрдските избиратели, като подава ръка на PKK. Преди кметските избори в Истанбул, властите позволиха на пресата да публикува писмо от затворения Абдула Йоджалан с надежда, че това ще разубеди кюрдските избиратели да подкрепят опозицията. През повечето време обаче Ердоган вижда липсата на подкрепа от кюрдските гласоподаватели за собствената си партия (особено след лятото на 2016 г.) и това за него е повод да прилага тежки репресии срещу тях: военни атаки срещу кюрдски градове, тормоз над кюрдски медии, арестуване и затваряне на кюрдски политически лидери, отстраняване на избрани кюрдски кметове.

Ердоган също така става все по-войнствено настроен срещу кюрдските движения отвъд границите на Турция. Например, въпреки близките икономически и политически връзки между Турция и Кюрдското регионално управление в Ирак – връзки, затвърдени и от споделената неприязън към РКК и свързаните с нея организации – Анкара яростно се противопостави на референдума за независимост в Иракски Кюрдистан през септември 2017 г. След гласуването Анкара се присъедини към Багдад и Техеран и наложи смазваща икономическа блокада на кюрдските си съюзници в Ербил.

Враждебността на Ердоган към YPG и SDF е още по-ясно изразена, въпреки че кюрдското движение в Сирия се въздържа от призиви за независимост. Макар тази враждебност да бива оправдавана с връзките на SDF с РКК, тя трябва да бъде разглеждана и като реакция на успехите на сирийските кюрди.


След като джихадистите от ИДИЛ успяха да овладеят огромни части от Ирак и Сирия, сирийските кюрди се очертаха като ключови за коалицията, сформирана от САЩ с цел да се спре напредъка на самообявилия се халифат. Този съюз винаги е представлявал брак по сметка. В идеологическо отношение това доведе до странна ситуация, в която щатската военна подкрепа улеснява изграждането на ляв политически експеримент, основаващ се на йоджалановата интерпретация на идеята на американския анархист Мъри Букчин – демократичен конфедерализъм. От гледна точка на Вашингтон по-съществено бе това, че този съюз подкопава отношенията ѝ с натовския съюзник Турция. Накратко, партньорството на САЩ със сирийските кюрди създаде търкания и неустойчивост в щатската външна политика.

Изглеждаше неизбежно, че в някакъв момент Съединените щати ще трябва да направят избор между Анкара и Рожава. Докато войната срещу ИДИЛ продължаваше, това решение можеше да бъде отлагано. Но след като ИДИЛ беше практически победен, официалната причина за американското присъствие в Сирия изчезна. След като Тръмп обяви изтеглянето на САЩ от Сирия – за втори път след декември 2018 г. – това противоречие в политиката на Вашингтон явно ще се реши в полза на Ердоган.

Отговаряйки на критиките в Twitter, президентът на САЩ заяви“ НИЕ ЩЕ СЕ БИЕМ ТАМ, КЪДЕТО ИМАМЕ ПОЛЗА, И ЩЕ СЕ БИЕМ САМО ЗА ДА ПОБЕДИМ“. Компромисът на Тръмп с Анкара отвори вратата Турция да нахлуе в Рожава, да прогони населението и да трансформира демографията на Северна Сирия.

Арабизация и подмяна в Рожава

Опитите да бъде променен демографският баланс в Северна Сирия имат дълга история. След като Сирия става независима държава, арабските националистически правителства в Дамаск са опитвали да разредят кюрдския характер на Северна Сирия. През 1962 г. е отнето гражданството на около 20% от кюрдите в Сирия, което ги лишава от право да купуват земя или да работят в държавния сектор. През 70-те години, баасистката власт дори се опитва да изгради „арабски пояс“, който да откъсне местните кюрди от кюрдските общности в съседните държави.

Тези физически опити за арабизиране на Северна Сирия, която е дом и на редица други етнически и религиозни малцинства, са съпроводени с идеологическа война. Имената на местности и населени места са арабизирани, използването на кюрдски език е ограничено, проявите на кюрдската културна специфика са обявени извън закона.

В по-широк контекст сирийските власти постоянно се опитват да представят кюрдската общност като съставена от външни натрапници, най-вече бежанци, бягащи от репресиите в Турция. През 80-те и 90-те години РКК, която получава подкрепа от режима на Хафез Асад, е склонна да не спори с този наратив. Но появата на радикална, предвождана от кюрдите администрация в Северна Сирия след избухването на войната, демонстрира неуспеха и слабостта на кампанията за арабизация на региона. Сега изглежда Ердоган иска да завърши това, в което редица сирийски правителства се провалиха.


Турският президент вече е заявил ясно кого счита за истински собственик на Северна Сирия – арабите. Не е нужно да си представяме какво би представлявала турска власт в Северна Сирия. През януари 2018 г. турските сили предприеха непровокирана инвазия в кюрдския анклав Африн, което доведе до опустошение и прогонване на стотици хиляди местни жители.

В онзи момент турските декларации бяха идентични. Ердоган дори заяви, че Африн е предимно арабски град. След окупацията ислямистките милиции, подкрепяни от турските сили, наложиха режим на терор, като новите власти отнемат собственост и земи от кюрдското население, за да ги дават на арабски семейства. Ако на Турция бъде позволено да окупира останалата част от Рожава, кюрдите по всяка вероятност ги чака същата плачевна съдба.

Победа за антиимериализма? 

Както се видя още при неосъществилото се изтегляне през декември 2018 г., мнозина „антиимпериалистично“ настроени леви считат изтеглянето на САЩ от Сирия като нещо позитивно. Противопоставянето на щатския милитаризъм и имперски размах, разбира се, е нещо похвално. Но дали изтегляне, което позволява на Турция да  заличи един от най-динамичните експерименти за социалистическо управление и да осъществи кампания за геноцид срещу кюрдите, наистина би било от полза за международната левица?

Заплахата, която Турция представлява за сирийските кюрди, е екзистенциална. Ако Турция окупира Северна Сирия, целият социален прогрес, постигнат в региона, включително напредъкът в освобождаването на жените и демократичното самоуправление, ще бъде унищожен. Вече видяхме как Турция и подкрепяните от нея ислямистки милиции заличиха тези постижения в Африн.

Плановете на Турция да засели милиони сирийски араби в региона биха били осъществени за сметка на кюрдското население. Ердоган е решен не само да сложи край на тази конкретна кюрдска администрация, но и да смаже завинаги потенциала на кюрдите да играят решаваща роля в региона. Турските действия в Африн – отнемането на кюрдски земи, прогонването на кюрдите от домовете им – осигуряват зловеща демонстрация каква може да е съдбата на цяла Рожава.

Така че трябва да си отговорим на няколко важни въпроса – дали изтегляне на САЩ, което улеснява турска инвазия, наистина е победа за каузата на мира? И предвид важната роля на Турция в НАТО, може ли дори да се счита за удар по щатския империализъм?

 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар