Сто минути с Лула в затвора – разказва Игнасио Рамоне

Игнасио Рамоне, Resumen Latinoamericano

На бившия президент на Бразилия Луис Инасио Лула да Силва, който е в затвора в град Куритиба, му разрешават посещение само на двама души седмично. За един час. Четвъртъците. Следобед – от четири до пет. Трябва да си чакаме реда. Списъкът на онези, които искат да го видят, е дълъг. Но на 12 септември идва и нашият ред – на носителя на Нобелова награда за мир Адолфо Перес Ескивел и моят. Лула е в затвора с присъда от 12 години и 1 месец „за пасивна корупция и пране на пари”. Но не е осъден окончателно, предстои обжалване, а най-важното е, че неговите обвинители така и не могат да докажат вината му.

Всичко е фарс. Както потвърдиха и разгромяващите разкрития на разследващото онлайн издание The Intercept, ръководено от Глен Грийнуолд, Лула стана жертва на пълен произвол. На един тотално манипулиран юридически заговор, целящ да бъде срината неговата популярност и да бъде елиминиран той от политическия живот. Да бъде медийно ликвидиран, като му се попречи така да участва и да спечели президентските избори през 2018-та. Нещо като превантивен държавен преврат…

Освен, че беше съден по един абсолютно произволен и безобразен начин, Лула беше обект на непрестанен линч от големите, доминиращи медийни групи – в частност O Globo. Целта беше да се обслужат интересите на едрите предприемачи. Всичко това – заредено със свирепа и реваншистка омраза срещу най-добрия президент в историята на Бразилия, който изведе от бедността четиридесет милиона бразилци и създаде програмата „Нулев глад”… Не му го простиха…

Когато почина по-големият му брат Женивал – „Вава”, най-любимият му, не му дадоха да отиде на погребението му, макар това да е право, гарантирано от закона. А когато почина от менингит неговото внуче Артур, на 7 години, най-скъпото му, му разрешиха да отиде само за час и половина (!) на бдението… Злобни унижения, посегателства, отмъщения…

Преди да се насочим към затвора, разположен на около седем километра от центъра на Куритиба, се срещаме с група близки до бившия президент хора, за да ни обяснят контекста. Роберто Бажио, местен водач на Движението „Без земя” (MST), ни разказва как се е организирал постоянният протест, който върви под мотото „На пост”. Това са стотици хора от движението „Лула – свободен!”, които са разположили постоянния си лагер точно срещу сградата на затвора и организират там събрания, дебати, сонференции, концерти… Три пъти на ден – в 9, 14.30 и 19 часа – надават с все сили съответстващ вик: „Добро утро!…”, „Добър ден!…” или „Добър вечер, господин президент!”

„За да ни чуе Лула, за да му повдигнем духа,” – това обяснява Роберто Бажио на въпроса защо го правят. И добавя: „За да му помогнем така да чуе гласа на народа”.

Продължава: „Отначало мислехме, че това ще продължи 5-6 дни и че след това Върховният съд ще се принуди да освободи Лула… Но сега вече сме организирани за продължителен народен протест…”

Карлос Луис Роша е един от адвокатите на Лула. Отива да го види почти всеки ден. Разказва ни, че техният юридически екип оспорва безпристрастността на съдията Сержио Моро, награден сега от Болсонаро с поста на министър на правосъдието. Оспорват и безпристрастността на прокурорите. „The Intercept вече показа как стоят нещата,” казва ни той и добавя: „Делтан Даланиол, главният прокурор, също ми го потвърди…  Посочи, че  „в случая с Лула юридическият въпрос е надупчен като дантела…, проблемът е политически”.” Роша е донякъде оптимист, защото според него до 20 септември Лула вече ще е излежал достатъчна част от присъдата си, за да поиска излизането си в домашен арест. Адвокатът отбелязва: „Има и друг важен елемент. Докато популярността на Болсонаро сериозно пада, сондажите сочат, че тази на Лула отново се показва. Вече над 53% от гражданите смятат, че той е невинен. Общественият натиск с всеки изминал ден става все по-интензивен в наша полза”.

Към нас се присъединява и приятелката ни Моника Валенте, секретар по международните въпроси на Работническата партия (РП) и генерален секретар на Форума от Сао Пауло. Заедно с тези приятели се насочваме към мястото, където е затворен Лула. Срещата с бившия президент е за 4 часа следобед. Но преди това трябва да поздравиме трупите от „На пост” и трябва също така да предвидим време за формалностите по влизането в сградата на затвора. Не е обикновен затвор, това  и административната централа на Федералната полиция. Именно в нейното крило е и килията на Лула.

За срещата с него влизаме само Адолфо Перес Ескивел и аз, придружени от адвоката Карлос Л. Роша и Моника Валенте. Макар затворническият персонал да е любезен, това не му пречи да е и много стриктен. Взимат ни телефоните. Проверката е електронна и най-обстойна. Позволено е на затворника да се носят само книги и писма. Адолфо му носи 15 000 писма от симпатизанти, качени на флашка. Конфискуват я, за да я проверят най-старателно. После щели да я върнат.

Лула се намира на четвъртия етаж. Няма да се срещаме с него в някаква специална зала за посещения, а в собствената му килия. Отиваме с асансьор до третия етаж, нататък се качваме по стълби. В дъното на един коридор, вляво, е вратата. Има въоръжен пазач, който седи отпред и той ни отваря.

По нищо всичко това не прилича на затвор – с изключение на охраната. Прилича повече на административна служба с офиси. Дотук ни придружава затворническият шеф Жоржи Шастало – името му е написано на ризата. Висок, силен, рус, със синьо-зелени очи, с татуирани до лактите ръце. Любезен и конструктивен мъж, който, както установявам, поддържа сърдечни отношения със затворника.

Стаята-килия е правоъгълна. Влизаме от една от късите ѝ страни и тя се отваря пред нас в дълбочина. Взели са ни телефоните, затова не мога да снимам и се опитвам да запомня всичко, което виждам. Стаята е дълга около шет или седем метра и около три метра широка, тоест около 22 квадратни метра по площ. Веднага вдясно до входа е тоалетната с душа, това е отделно помещение. В дъното, насреща, има два големи квадратни прозореца с хоризонтални метални решетки, боядисани в бяло. Тенти със сребристо-сив цвят оставят да влиза дневната светлина, но пречат на прекия изглед навън.

В левия ъгъл в дъното е леглото, покрито с черна кувертюра. На пода пред него има малко килимче. Над леглото, закачени за стената, има пет големи цветни снимки на наскоро починалия малък Артур и на другите внуци на Лула заедно с родителите им. Отдясно на леглото, под прозорците, има нощно шкафче от светло дърво в стил от 50-те години на миналия век с две чекмеджета едно над друго. Горното е червено. В края на леглото, където явно се падат краката на лежащия, има масичка също от дърво, върху която е поставен малък телевизор с 32-инчов плосък екран. Също край лявата стена е разположена ниска масичка с кафеварка и всичко необходимо, за да си направиш кафе. Закрепен за нея е един квадратен и по-висок мебел, който служи като основа, а  върху него е закрепена голяма, зеленикава, пластмасова бутилка с вода с кранче – като онези, каквито има по офисите.

Другият ъгъл в дъното, вдясно, е кът за гимнастика с пейка за упражнения, покрита с черна изкуствена кожа. Има и еластични гумени ленти за укрепване на мускулатурата и една голяма пътечка за бягане. Отстрани, между леглото и пътечката – един малък, черен електрически нагревател на колелца. Високо на стената в дъното, над прозорците, има бял климатик.

В средата на стаята – квадратна маса. Всяка от страните ѝ е по метър и двайсет. Покрита е с мушама на светло-сини и бели квадратчета. Заобиколена е от четири удобни черни стола с облегалки и за лактите. Още един стол, по-скоро кресло, се намира до стената отдясно. И накрая, опрян в преградата за банята – един голям трикрилен гардероб от светъл дъб с една малка етажерка в дясната му част, която служи за библиотека.

Всичко е скромно, аскетично, почти спартанско за един човек, който в продължение на осем години беше президент на една от десетте най-големи сили на планетата… Също така всичко е много подредено, чисто, добре организирано.

Лула ни посреща със своята обичайна сърдечност, с горещи прегръдки и топли приятелски думи, с характерния си дрезгав и силен глас. Носи тениска на любимия си футболен отбор от Сао Пауло „Коринтианс”, долнище от тънък анцуг в светло-сиво и бели джапанки. Изглежда в много добра физическа форма, як и силен. „Извървявам на пътечката по девет километра дневно,” казва ни той. Също така е в отлично психическо състояние и го потвърждава: „Ще почакаме по-добри времена, за се отдаваме на песимизъм. Никога не съм се чувствал депресиран. Никога – откакто съм се родил. Няма да се почувствам така и сега”.

Сядаме около масата, с лице към вратата, с гръб към прозорците. Адолфо е от дясната му страна, Моника е срещу него, адвокатът Роша малко по-встрани от Адолфо и Моника, а аз съм от лявата му страна. На масата има четири чаши, пълни с разноцветни моливи и с химикалки.

Давам му двете книги, които нося – бразилските издания на „Сто часа с Фидел” и „Уго Чавес, моят първи живот” (Игнасио Рамоне е автор и на двете – б.р.). Той се шегува със собствената си биография – онази, която от године пише неговият приятел Фернандо Мораиш. „Не знам кога ще я свърши… Всичко започна, когато излязох от президентството, през януари 2011-та. Няколко дни по-късно отидох да се срещна с хората, които събират картон из улиците на Сао Пауло. Беше под един мост. Едно момиченце там ме попита дали знам какво съм направил за тези „картонджии”. Изненадах се и отговорих, че ами, сигурно, това са нашите социални програми – в образованието, здравеопазването, жилищата и т.н. А тя каза: „Не, онова, което ни дадохте, е достойнство”. Едно момиченце го каза! Останах поразен… И споделих на Фернандо: „Виж, ще е добре да се направи една книга с онова, което хората мислят за направеното от нас, в правителството – какво мислят служителите, търговците, предприемачите, работниците, селяните, учителите… Да тръгнем да ги питаме, а събираме отговори… Да направим една книга не с онова, което аз мога да разкажа за моето президентстване, а с онова, което самите хора казват…” Това беше идеята.”

Засмя се и продължи: „Но Фернандо се зае с един титаничен труд, защото иска да обхване всичко…. Засега е успял да опише само периода от 1980 до 2002 г., тоест допреди да стана президент… И вече е станал един колосален том, защото в този период от 22 години се случиха толкова неща… Основахме Единната централа на трудещите се (CUT), Работническата партия, Движението „Без земя”. Лансирахме кампаниите за преки избори и за свикване на Конституционно събрание. Преобразихме страната. РП стана водещата партия в Бразилия. Даже ще кажа, че и днес в тази страна съществува само една истински организирана партия и това е нашата РП.”

Питаме го как се чувства. Отговаря: „Днес, казват ми, ставали 522 дни, откакто съм влязъл в затвора – беше събота, 7 април 2018 г. И точно вчера се навърши една година, откакто трябваше да взема най-трудното решение – да напиша писмото, с което се отказвам да бъда кандидат в президентските избори през 2018-та… Бях в тази килия, сам, изпълнен със съмнения… Защото си давах сметка, че съм принуден да направя онова, което искаха съперниците ми… Искаха да ми попречат да се кандидатирам. Беше тежък момент, от най-тежките… А аз – напълно сам, тук… Изпълнен с болка, без никого до мен…”

Отваря книгата „Сто часа с Фидел” и казва: „Запознах се с Фидел през 1985 г., точно в средата на юли 1985-та… Бях в Хавана  за първи пън. Участвах в синдикална конференция на работниците от Латинска Америка и Карибието, посветена на проблема с чуждите дългове. Вече бях излязъл от CUT, вече не бях синдикалист, бях генерален секретар на Работническата партия и кандидат в парламентарните избори на следващата година… Но на онази конференция имаше не само синдикалисти, Фидел беше поканил също интелектуалци, професори, икономисти, политически ръководители… Помня, че беше вече към 5 часа следобед, бяхме в Двореца на конгресите. Фидел беше председател на заседанието, то течеше много скучно… Тогава Фидел, когото не познавах лично, ми изпрати бележка дали не искам да се изкажа. Отговорих му, че не искам, не съм предвиден в програмата. Тогава той почти ми заповяда: „Вие трябва да говорите. Ще сте последен, ще закрием конференцията с вас”. Обаче от CUT по никакъв начин не искаха аз да взимам думата. Не знаех какво да правя. И ето така към 7 часа вечерта от председателската маса Фидел обяви, че аз имам думата… Почти бях принуден да говоря. Станах, качих се на трибуната. И започнах да говоря, без превод. Направих едно дълго изказване и завърших, казвайки: „Другарю Фидел, искам да кажа ва събраните тук приятели и приятелки, че Съединените щати се опитват по всякакви начини да ни убедят колко са непобедими. Но Куба вече ги победи, Виетнам вече ги победи, Никарагуа вече ги победи и Салвадор също ще ги победи. Не бива да ни е страх от тях!” Последваха силни аплодисменти. Свърши и конференцията и аз се прибрах в къщата, където ме бяха настанили. И като стигнах там… Кой ме чакаше в холчето на къщата? Фидел и Раул! Двамата седнали там и ме чакат… Фидел започна да ме пита къде съм се научил да говоря така. Разказах му живота си. Ето така станахме приятели завинаги”.

Лула добавя: „Трябва да кажа, че Фидел винаги беше изпълнен с уважение, никога не ми е давал нереалистични съвети, никога не ме е карал да правя лудости… Предпазлив, въздържан, мъдър… Гений.”

Лула пита след това Перес Ексивел кой е председател на създадения Международен инициативен комитет, който настоява на него, бившия бразилски президент, намиращ се в затвора, да бъде присъдена Нобеловата награда за мир. Пита как напредва този проект. Адолфо разказва подробности за голямото световно движение в подкрепа на тази кандидатура и пояснява, че обикновено тези награди се обявяват в началото на октомври, съвсем скоро. Според неговите източници тази година е ред на личност от Латинска Америка. Изглежда оптимист. Лула подчертава, че е решаваща подрепата на Върховния комисариат по човешките права в ООН, който се председателства от Мишел Бачелет. Подчертава, че това е „важна битка”, но не му изглежда лесна за спечелване.

Разказва ни следното: „Преди години, след като излязох от президентството, вече ме бяха предложили за Нобелова награда за мир. Веднъж разговарях с шведската кралица Силвия, съпруга на крал Карл XVI Густав. Тя е дъщеря на бразилката Алисе Соариш де Толедо, така че си говорихме като „свои”. Та тя ми каза: „Докато продължаваш да си приятел на Чавес, не вярвам, че ще напреднеш много. Отдалечи се от Чавес – и ще получиш Нобел за мир”. Ей така са нещата…”

Питам го как оценява първите осом месеца на правителството на Жаир Болсонаро. Отговаря ми: „Болсонаро разпродава страната. Сигурен съм, че всичко, което става, се движи откъм „Петробраз”… Всичко е заради офшорното петролно супернаходище Пре-Сал – най-голямото в света, с фантастични резерви, с много високо качество…. Открито бе през 2006 г. в наши териториални води. Макар да е на голяма дълбочина – около 6000 метра, това богатството е такова, че оправдава всякакви разходи. Дори ще кажа, че и реактивирането от страна на Вашингтон на IV Американски флот, който патрулира по атлантическото крайбрежие на Южна Америка, също е решено тогава, когато бе открито находището Пре-Сал. Затова тогава ние заедно с Аржентина, Венесуела, Уругвай, Еквадор, Боливия и т.н. създадохме Съвета за сигурност на „Унасур” (Южноамериканския съюз). Това е ключов елемент.”

Лула обяснява, че Бразилия винаги е била страна, доминирана от доброволно подчинени на Съединените щати елити, и продължава: „Едва когато през 2003 г. ние дойдохме на власт, Бразилия започна самостоятелно да играе главна роля. Влязохме в Г-20, създадохме БРИКС 1с Русия, Индия, Китай и Южна Африка), организирахме за първи път в страна с растяща икономика Олимпийски игри и Световно първенство по футбол… Никога по-рано не беше имало такава интеграция в Латинска Америка. Напримр, по-рано нашият търговски обмен в рамките на „Меркосур” беше за около 15 милиарда долара, а когато приключих моите два мандата, беше за 50 милиарда долара. С Аржентина обменът ни беше 7 милиарда долара, а когато излязох от прездентството го оставих на 35 мелеарда долара. САЩ не желаят да сме самостоятелни и силни, да имаме икономически, финансов, политически, институционален, а най-малкото пък военен суверенитет. Не искат, например, Бразилия да подписва споразумения с Франция за атомни подводници. Бяхме напреднали по тази линия с президента Франсоа Оланд, но с идването на Болсонаро това се провали. Да не говорим за тези негови грозни изавления, толкова потресаващо антифеминистки, срещу Моник, съпругата на президента на Франция Еманюел Макрон. Всичко това се подрежда в един общ контекст.”

Отпуснатото за срещата ни време приключва. Говорим още за много негови приятели и пирятелки, които все са на отговорни политически позиции в ралични страни и международни организации. Моли ни да предадем на всички тях неговите топли поздрави и да им благодарим за солидарността. Настоява за следното: „Кажете им, че съм добре, както и вие видяхте. Наясно съм, че съм затворник, осъзнавам го добре. Не игнорирам многобройните съдебни процеси, които още ме чакат. Не вярвам, че ще ме освободят. Дори Върховният съд да ме обяви за невинен, има други вече задвижени дела срещу мен. Целта е никога да не изляза оттук. Не ме искат на свобода, за да не допуснат какъвто и да е риск. Но това не ме плаши. Подготвен съм да проявявам търпение. Все пак имам късмет, дори и в тези условия. Още преди сто години са ме обесвали, разстрелвали, разпокъсвали на четири парчета – за да секне дори помисъл за бунт… Осъзнавам добре ролята си. Няма да абдикирам. Наясно съм с отговорността си пред бразилския народ. Затворник съм, но не се оплаквам, чувствам се по-свободен от милиони бпазилци, които нямах храна, работа, покрив… Изглеждат свободни, но са затворници на социалните уславия, от които не ги пускат да излязат…  Предпочитам да съм тук като невинен, отколкото навън като виновен…. На всички, които вярват в моята невинност, казвам: Не ме защитавайте само заради сляпа подкрепа. Четете разкритията на The Intercept. Там всичко е аргументирано, проверено, показано. Защитавайте ме с аргументи. Излезте с ясен разказ за тези неща. Който няма ясен разказ в днешния свят, губи войната. Убеден съм, че съдиите и прокурорите, киот монтираха цялата манипулация, за да ме хвърлят в затвора, не спят така спокойно, както спя аз. Те са, които нямат спокойна съвест. Аз съм невинен. И не седя със скръстени ръце. Онова, което е важно, е да се борим.”

………………………………………………………………………………………

През май 2019 г. с Инасио Лула да Силва в затвора в Куритиба се срещна и разследващият журналист от The Intercept Глен Грийнуолд, който записа около едночасово видеоинтервю с него. То бе подготвено и за българска публика със субтитри на български от documentalni.com. Предлагаме тук този запис.