„За едно моля онези, които ще преживеят днешното време: не забравяйте! Не забравяйте нито добрите, нито лошите. Търпеливо събирайте свидетелствата за онези, които паднаха и за себе си, и за вас.”
Това са думи от легендарната книга „Репортаж, писан с примка на шията” на чешкия журналист и антифашист Юлиус Фучик, която той написва в нацистки затвор, докато чака екзекуцията си. Тя е извършена на 8 септември 1943 г. в берлинския затвор „Пльотцензее”.
През 1945 г. книгата на Фучик е отпечатана в Чехословакия, а след това е преведена на над 70 езика. Като разтърсващо свидетелство за фашисткото варварство и за силата на опълчилия се срещу него човешки дух, „Репортаж, писан с примка на шията” носи на автора си през 1950 г. посмъртно присъдената му Международна награда за мир. Думите, с които завършва книгата – „Хора, обичах ви, бдете!” – стават емблематични в цял свят.
В памет на Фучик през 1958 г. Международната организация на журналистите обявява деня на гибелта му – 8 септември – за Международен ден на журналистическата солидарност.
В годините до 1989-та името и историята на Юлиус Фучик бяха широко известни из всички страни на тогавашния соцлагер. Днес сред младите поколения за него се знае малко или дори нищо. А той заслужава да го помним.
Роден е на 23 февруари 1903 г. в Прага, която по онова време още е на територията на тогавашната Австро-Унгария. Кръстен е на чичо си – известен за времето си композитор, с чийто „Марш на гладиаторите”, свирен и до днес, се откриват всички циркови представления.
Невръстният Юлиус още 15-годишен влиза в младежка социалдемократическа организация, а на 18 г. става комунист. Чете много, пише и сам. Като първокурсник по философия в Пражкия университет вече е редактор на комунистическия вестник „Руде право” („Червено право”) и на списанието „Творба”.
В началото на 30-те години пътува из СССР в продължение на около две години, като опознава особено добре средноазиатските съветски републики Узбекистан и Киргизия. Недалеч от киргизската столица, която по онова време се казва Фрунзе (в чест на героя от Гражданската война в Русия Михаил Фрунзе), а днес е Бишкек, се намира кооперативно стопанство, основано от установили се там чехи. Опитът на тяхната комуна събужда интереса на Фучик и той пише репортажи за тях.
След завръщането си от СССР публикува книга, в която описва впечатленията си, под заглавието „Страната, в която утрешният ден вече е вчерашен”. Той е възхитен от темповете на съветската индустриализация и модернизация, от мащабното строителство и социалните придобивки за работниците и селяните.
Десетилетия по-късно ще го критикуват, че не е писал нищо за политическите процеси и репресиите на Сталин, но лесните съждения от разстоянието на времето никога не отчитат, че когато си потопен в страстите на съвремието си, няма как да виждаш и да знаеш всичко, което ще се разбере чак след години.
През 1934 г. – вече след идването на нацистите на власт – Фучик посещава и Германия, по-специално Бавария. Оттам също пише репортажи, но впечатленията му са много негативни. Нацистката идеология го ужасява и той нарича индоктринирането на масите с нея „най-лоша разновидност на империализма”.
Публикациите му дразнят чехословашките власти, нарочват го за „подривен елемент” и се готвят да го арестуват. За да избегне това, Фучик пак заминава за СССР. Връща се през 1938 г., вече след Мюнхенската конференция, която де факто подарява Чехословакия на Хитлер.
Фучик първоначално решава да не се набива на очи и се изнася от Прага, отива да живее на село, жени се за своята отдавнашна любима Августа Кодечирева. Но продължава да поддържа връзка със своите другари антифашисти и комунисти. След избухването на Втората световна война преминава в нелегалност и отново се прехвърля в Прага, където продължава да издава „Руде право” и „Творба” и да зове от страниците им за борба с нацистката окупация. От 1941 ж. Фучик е член на ЦК на Чехословашката комунистическа партия и изпълнява също организационни задачи в съпротивителното движение.
Гестапо го арестува по информация на доносник през април 1942 г. До юни 1943 г. го държат в чешкия затвор „Панкрац”, където нацистите хвърлят всички заловени антифашисти. И не просто го държат, а постоянно го изтезават и разпитват, за да издаде други участници в съпротивата.
Ето как самият Фучик описва това в книгата си: „”Кои други освен теб влизат в Централния комитет? Къде са ви радиопредавателите? Печатниците? Говори! Говори! Говори!” Сега вече мога по-хладнокръвно да броя ударите. Болят ме само изпохапаните устни, нищо друго вече не усещам. „Събуйте го!” Болката в стъпалата още не е претръпнала. Това го усещам. Пет, шест, седем… Пръчката сякаш прониква до самия мозък. Два часа. Прага спи… „Говори! Говори!” Прокарвам език по венците, мъча се да преброя колко зъба са ми избили. Не успявам. Дванайсет, петнайсет, седемнайсет? Не, толкова са гестаповците, които ме разпитват. Някои очевидно вече са изморени. А смъртта още се бави”.
В същия този пражки затвор „Панкрац”, където е бил и Фучик, между 5 април 1943 г. и 26 април 1945 г. нацистите са гилотинирали 1075 антифашисти.
За Фучик е предвидено бесило. Но преди да се стигне до това са разпитите и изтезанията. Месеци наред.
Сред този кошмар обаче за затворника журналист проблесва и ненадеен късмет. Един от надзирателите – Адолф Колински – се оказва свързан с нелегалната антифашистка съпротива. Всеки ден той носи в килията на Фучик чисти листа и молив, а вечерта изнася написаното. Така се ражда „Репортаж, писан с примка на шията”. Последната страница е от 9 юни 1943 г. – един ден преди Фучик да бъде прехвърлен в Берлин, в затвор „Пльотцензее”, където на 8 септември с.г. ще се изпъли смъртната му присъда.
Фучик е имал слънчев, жизнерадостен характер. Бил е голям оптимист. До последно е вярвал, че Червената армия може да успее да надвие Третия райх преди да го убият. И макар това да не се осъществява, така и не се усъмнява нито за миг, че победата над фашизма е неизбежна.
В протоколите, регистрирали разпитите му, може да се прочете ето това: „Нима не разбираш? Всичко е свършено. Вие загубихте. Свършени сте. – Загубих само аз. – Ти още ли вярваш в комунистическата победа? – Разбира се. – Той още вярва? Още вярва в победата на Русия? – пита на немски шефът на разпитващите. – Разбира се, друг изход е невъзможен – отговаря Фучик”.
А в книгата си е записал: „Задължението да бъдеш човек няма да свърши заедно със сегашната война и за да го изпълниш, ти е необходимо героично сърце, докато всички хора не станат хора.”
Силно е вярвал и в това – че всички хора един ден ще станат хора. Че за това умира.
Не е и подозирал, че в родната му Чехословакия след „кадифената революция” през 1989 г. ще се намерят различен вид хора, които ще се постараят да омърсят името му и паметта за него с разпространяване на грозни измислици. Ще пускат слухове, че не бил никакъв герой, а всъщност е сътрудничил на Гестапо и бил предал другарите си. Също – че не бил написал никаква книга в затвора, а тя била измислена от други след смъртта му. Самата му смърт дори също е оспорвана – твърди се, че не бил убит, а избягал след войната заедно с други нацисти и се установил в Боливия.
На фона на тази истерия е демонтиран и паметникът на Фучик в Прага. През 1991 г. обаче чешкият журналист Ян Йелинек основава Сдружение в памет на Юлиус Фучик и си поставя за цел да извади на бял свят всички документи около личността на легендарния антифашист. През 1994 г. с тази задача професионално се заема група независими историци начело с Франтишек Яначек, които най-подробно проучват всички запазени архиви на Гестапо по случая. Провежда се дори експертиза в специализиран институт по криминология, за да се удостовери дали наистина е на Фучик почеркът от ръкописа на книгата му.
Всичко съвпада. Потвърдени са всички широко известни факти от съдбата на героя. Нещо повече – открити са непроучвани по-рано протоколи на Гестапо, от които личи, че при разпитите Фучик всъщност се е опитвал да води заблуждаваща мъчителите си игра, като е отклонявал вниманието им във фалшива посока, когато те са напипвали следа към негови другари. Така е успял да прикрие и спаси много хора.
През 2013 г. паметникът на Юлиус Фучик в Прага е възстановен с усилията на сдружението в негова памет. Но е поставен не на старото му място в центъра на града, а недалеч от Олшанското гробище, където са погребани червеноармейците, загинали при освобождаването на Чехословакия от нацизма.
„Хора, обичах ви, бдете!”
Още звучи актуално…
