Споровете около „фалшивите новини“ отново влязоха в общественото внимание през миналия уикенд, когато се отбеляза юбилеят от мисията на „Аполо 11“. На 20 юли се навършиха 50 години, откакто астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин изпревариха злополучната безпилотна съветска мисия „Луна 15“ и стъпиха на лунната повърхност.
Тази дата отдавна се бе превърнала в попкултурна фиксация. От холивудски продукции като „Първият човек“ (където за ролята на Армстронг сполучливо е избран емоционално отсъстващият Райън Гослинг) до баража от ретроспективни предавания по научнопопулярни канали като Discovery, NatGeo, Science и Smithsonian, разказите за мисията „Аполо“ са една от малкото позитивни медийни истории напоследък.
Много медии обаче се оплакаха, че американците не споделят позитивното чувство. Броят на хората, които вярват, че кацането на Луната не се е случило, изглежда се е повишил през последните 20 години
USA Today например пусна репортаж за Брат Сайбрел, 55-годишен жител на Тенеси, който през 2002 г. е бил цапардосан от Бъз Олдрин и все още смята, че космическата му мисия е била филмова продукция на ЦРУ (която според най-разпространените теории е режисирана от Стенли Кубрик). Подобно на антиваксърите, отричащите кацането на Луната се превръщат във фиксация за медиите през последните години, особено когато става дума за известни личности като например звездата от NBA Стеф Къри.
CNN също наскоро направи предаване за хора като Сайбрел, в което бяха събрали професори психолози да се чудят на глупостта на вярващите, че земята е плоска, че мисията „Аполо“ е фалшива, че О Джей Симпсън е натопен и други подобни неща. Един от аргументите в разговора бе, че според нови изследвания хората, които вярват в конспирации, едновременно са склонни сами да участват в конспирация. С други думи, лошите хора са лоши потребители на новини.
По-сложно е от това, но измишльотините за кацането на Луната принципно са доста слабовати. Американците като цяло вкарват сериозни литературни умения в изработването на конспиративни митологии – но не и в този случай. Най-незначителните басни от този тип включват огромен брой потенциални конспиратори, които като цяло си траят и излизат наяве само след като някой скучаещ дилетант декларира, че реалността, както ни се представя, е научно невъзможна. След това те започват да откриват лицето на Исус в някой дънер, извънземни сателити в снимка на космически отломки, или в този случай – отражение на сценично оборудване във визьора на астронавт.
Старата сентенция „това е физически невъзможно“ е нещо като нервен тик, характерен за най-боклучавите американски теории на конспирацията. Само контролирано срутване може да причини падането на сграда 7 от Световния търговски център! Бомба от химически тор не би могла да срине сградата в Оклахома сити! Вижте фаталната рана в главата, убила Кенеди – отзад и отляво, това е от грешната страна!
Съществуват и съвсем реални конспирации, разкрити от технически грамотни наблюдатели, които са засичали несъответствия. Скандалът с индекса за междубанково кредитиране LIBOR например отчасти бе разобличен, защото финансови анализатори видяха, че движенията му не съвпадат с други измерители на кредиторското доверие. Но подобни случаи обикновено са последвани от разследвания, които откриват свидетели и доказателства и обясняват проблема (в случая с LIBOR се оказа, че банките не са измервали реална икономическа дейност, когато са определяли лихвените нива). Ако в продължение на десетилетия единствените ти доказателства са сянка и петно на визьор, може би е време да се захванеш с нещо друго.
Въпреки всичко броят на хората в САЩ, които не вярват в кацането на Луната, е доста малък – около 5% от населението. Ако сравним това с над 70% вярващи в ангели, 45% вярващи в призраци, или 35%, които вярват че извънземни са кацали на Земята, става ясно, че иде реч за дребно малцинство.
Историите за глуповати убеждения, битуващи сред народа, някога бяха споменавани само между другото в новинарския поток. В ерата на Тръмп обаче хората, които се отдават на чудати системи на убеждения, са смятани за опасни злодеи, а корените на тяхното мислене се изследват по същия начин, по който учените търсят причините за рака. Съответно броят на паникьорските медийни възклицания за феномена на „фалшивите новини“ нарасна рязко, все едно иде реч за някаква голяма културна мистерия.
Не е. Както установих преди повече от десетилетие, когато написах книга по въпроса, наречена „Голямото умопомрачение“, разпространяването на конспиративни теории има очевидна връзка със срива на доверието в институции като новинарските медии и президентството.
Това е проста математика. След като искаш от публиката да преглъща толкова много измишльотини, е въпрос само на време тя да започне да си съчинява свои. Фантасмагориите за кацането на Луната са чудесен пример за това.
Едно от петната върху историята на „Аполо“ е моментът, в който Армстронг и Олдрин, изправени триумфално на лунната повърхност, трябва да изтърпят дълъг, репетиран разговор с плувналата в пот корупционна машина Ричард Никсън. От НАСА са късметлии, че им се е разминало само с това: Никсън е искал химнът на САЩ да бъде пуснат след кацането. Това е едно неприятно напомняне как биват преплитани историческите факти и политиката.
Няколко години след „Аполо 11“ Никсън е изхвърлен от Белия дом в резултат на един скандал, който остави пукнатини в американската психика. От този момент нататък американците никога вече не биха могли да се шокират от новини, че техните президенти са лъжци или нещо по-лошо.
След Никсън президентската прогресия включваше хора като цитиращ Библията баптист, който бе считан за честен, но твърде депресиращ (Картър), бивше рекламно лице на корпорации, чиято повратливост поне бе забавна и професионално изпълнена (Рейгън), и Бил Клинтън, чиято идея за истина бе правно обосновано заявление („не съм имал сексуални отношения с тази жена“).
Когато Джордж Уокър Буш каза на страната, че атентатите от 11 септември са се случили, защото „те мразят нашите свободи„, той не бе осмян в медиите – те се подписаха под неговото налудничаво свръхопростяване на феномена на тероризма.
Това спомогна да се подготви интелектуално сцената за инвазията в Ирак, която включваше поредица от нелепи официални лъжи – от разбирането, че Саддам Хюсеин подготвя ядрена бомба, до идеята, че Ирак си сътрудничи тайно с Ал Кайда. CNN бяха голям играч в това фиаско – не че някога си признаха (това интервю на Джон Стюард с един от водещите журналисти в медията е добро напомняне).
Публиката забелязва тези неща. Като се натрупат достатъчно официални лъжи и медийни излагации, хората започват да се питат: Наистина ли четири от пет стоматолози препоръчват тази паста за зъби? Колко често списанията манипулират снимките на кориците си, както Times направи с лицето на О Джей Симпсън? Дали пресата е неглижирала и други неща освен броя на цивилните жертви, секскандали в църквата и заниманията на Джефри Епстайн? От там започват да си задава по-големи исторически въпроси: Наистина ли е стреляно по американски кораби в залива Тонкин? Наистина ли е имало изоставане в ядрената надпревара с СССР? Какви други програми за масово следене крие Агенцията за национална сигурност? И така нататък.
Пътувайки из САЩ човек може да открие, че хората вярват в много странни неща. Има фейсбук групи, планиращи щурм на Зона 51; култове, вярващи че изменящи формата си рептили от космоса са инфилтрирали правителствата, та даже и музей на Сътворението, който показва скелет на алозавър като доказателство за библейския потоп.
Тези джобове на странност някога бяха считани за безвредни, дори за чаровно ексцентрични черти на американския живот. Няколко големи религии в тази страна са се развили от кукувци, упражняващи правото на свободно събиране.
Днес почти единодушната оценка на нашия интелектуален елит е, че налудничавите отклонения трябва да бъдат премахвани, ако трябва и чрез цензура на интернет сайтове. Мисленето е, че това, което днес е сайт за Голямата стъпка, утре може вече да е за евгеника или QAnon конспирации.
Може и така да е, но докато на първо място не се изправим пред причините, заради които хората губят вяра в официалните разкази, конспиративните теории вероятно ще продължат да се размножават. Не че хората не искат да вярват в обективната истина. Просто става все по-трудно да разбереш кое е обективна истина.
Този фон представлява огромен и недооценен подтекст на феномена Тръмп. Медиите продължават да мобилизират батальони репортери да документират лъжите на Тръмп, явно вярвайки, че това ще се отрази на подкрепата за него. Но избирателите на Тръмп знаят, че той лъже, и до голяма степен не им пука. Те гледат на глупостите които той дрънка, като на по-малко вредни от институционалните лъжи, които според тях са от другата страна.
През 2016 г. както кампанията на Тръмп, така и тази на Бърни Сандърс, привлякоха гласоподаватели, които са спрели да се вслушват в тезите на масовите медии. Днес голяма част от хората както в дясно, така и в ляво гледат на тези медии като на присъщо корумпирани и ненадеждни.
