Когато в бъдеще си спомняме за ужасното лято на 2019 г., може би ще установим, че едно дребно събитие всъщност се е оказало вододел. На 6 юни над 300 служители на Vox Media организираха стачка срещу отказа на управата да се съгласи с исканите от тях подобрения на трудовите договори. Потокът от съдържание към уебсайтовете на Vox, които освен едноименния сайт включват и Eater, The Verge и SB Nation, пресъхна. Тази стачка беляза кулминацията на по-мащабен тласък на синдикализиране в новинарския бизнес в САЩ. Работниците се мобилизираха както в традиционните ежедневни вестници, така и в чисто новите дигитални платформи с настояване за по-добро заплащане, осигуровки, а и някаква степен на сигурност в тази нестабилна индустрия със спадащи приходи.
Работниците във Vox спечелиха битката – след 29 часа непрекъснати преговори мениджмънтът в крайна сметка се съгласи да бъде приет колективен трудов договор. Тази победа обаче завоюва не само увеличения на заплатите и гарантиране на обезщетения. Също толкова важно бе, че това се превърна в пример за солидарност в цялата медийна индустрия. Както членовете на двата големи журналистически синдиката Writers Guild of America и NewsGuild, така и журналистите на свободна практика не позволиха на ръководството на Vox да запълва изпразнените си сайтове с материали от външни автори. Това бе нов феномен с широки последствия за сектора като цяло: работническото движение обхвана различни компании, отделни синдикати и дори включи журналистите на свободна практика.
Когато напоследък се заговори за бъдещето на журналистиката, обикновено се дискутират различните корпоративни модели за предоставяне на съдържание – дали ще е The New York Times и тяхната платена регистрация, The Washington Post и техния плутократичен благодетел, The Atlantic и техните конференции в стил TED Talk, подкрепяни от корпоративни спонсори като ExxonMobil, или пък медии като Vice, The Outline, BuzzFeed, зад които стоят инвестиции на венчър капитал. Вече се е превърнало в клише някой „медиен човек“ – бил той Джош Тополски, Крис Хюз или Джеф Безос – да декларира шумно, че ще създаде модел за спасяване на журналистиката. Нито един от тези модели не се е доказал като устойчив в дългосрочен план или като приложим в цялата медийна индустрия. И нито един от тези планове не отговаря на истинската причина секторът да е в такова състояние на бърз упадък – медиите в САЩ са изгубили 23% от работната си сила между 2008 и 2017 г.
През миналия месец News Media Alliance публикува доклад, разкриващ че Google е спечелил 4.7 млрд долара от новинарско съдържание през 2018 г. като същевременно не е инвестирал почти нищо в производство на истинска журналистика. Технологичните монополисти, които едновременно ускоряват и експлоатират екстремната икономическа концентрация и неравенството на богатството, изсмукват кръвчицата на медиите. Медийните компании отговарят с настройки, които са болезнено недостатъчни в сравнение с мащаба на проблема, надявайки че някак си ще преживяват, докато Google и Facebook излапват приходите от реклама.
Пред лицето на явната и непосредствена заплаха от технологичните гиганти журналистиката се нуждае от защитен вал. Нуждае се от някакъв сериозен лост за противодействие. Онова, което е необходимо на професията не само в тези ужасни времена, но и отвъд тях, е организиран труд – и именно от него в повечето случаи медийните компании се страхуват повече от всичко.
Стачката във Vox нямаше да е възможна без един по-ранен повратен момент: през 2015 г. работещите в Gawker Media гласуваха да създадат синдикат като част от Writers Guild of America. След няколко месеца този синдикат подписа първия си колективен договор насред оживени дискусии дали дигиталните новинарски организации трябва да последват този пример.
Те определено го последваха – през следващите четири години работещите във VICE, Mic, Salon, ThinkProgress, HuffPost, MTV News, Slate, Law 360, Talking Points Memo, Pitchfork, The Daily Beast, The Intercept, Fast Company, BuzzFeed, Thrillist, Refinery29 и в други сайтове в САЩ организираха свои синдикални организации. Инерцията не засяга само онлайн изданията. През миналата година вестниците The Los Angeles Times и The Chicago Tribune, съответно на 137 и 172 години, за пръв път в историята си създадоха синдикални организации като част от конфедерацията NewsGuild. The New Yorker, The New Republic и други стари издания направиха същото. Само за четири години в САЩ стана трудно да се сетиш за голяма медийна компания, в която работещите да не са се синдикализирали или да не са в процес на сформиране на синдикат.
За нас, журналистите, независимо точно какъв тип работа вършим или какъв ресор покриваме, това означава, че все по-често ставаме свидетели или част от колективно организиране. Аз се присъединих към New Republic като стажант през 2016 г., а по-късно станах пълноправен служител. Когато през 2017 г. напуснах медията, се намирахме в много ранен етап на организиране на собствен синдикат, който към този момент вече преговаря за първия си договор. След това се преместих в Gizmodo Media Group (бившата Gawker Media, която в момента вече се нарича G/O Media), само за да открия, че компанията-майка Univision планира да освободи голям процент от персонала. Използвайки преговорната сила на синдиката в GMG, ние успяхме да договорим щедри обезщетения, благодарение на което успях да финансирам прехода си към статута на журналист на свободна практика. През последната година работя само като такъв и наскоро се присъединих към група журналисти, опитващи се да създадат официално представителство на фрийлансърите в дигиталните медии.
Казвам всичко това, за да стане ясно, че отношението на медийните синдикати съвсем не е двойствено (все още плащам членски внос във Writers Guild), нито пък съм обективен страничен наблюдател. Изпитала съм пряко материалните и групови ползи, осигурявани от колективните действия, както и несигурността на несиндикализираните работни места. Много от приятелствата и професионалните запознанства, които съм завързала по време на кратката си кариера, са с хора, участвали в усилията за създаване на синдикати. На най-основно ниво това е първата норма, която организацията разбива – изолацията на работниците един от друг.
Поколението, започнало да работи в дигиталните медии след възхода на интернет, влезе в един свят на блестящи обещания, изглеждащ сякаш предоставя повече нови възможности, от когато и да било, дори докато печатните издания западат. През 2015 г. един от журналистите в Gawker публикува в блога си статия, обясняваща защо служителите на фирмата са решили да се организират. В нея се отбелязва, че символното значение на тези усилия е също толкова важно, колкото и материалният аспект: „Човек вече може да намери кариера в този бизнес, а не само някаква мимолетна работа. Организирането на работната сила е част от порастването“.
Само няколко години по-късно обаче светът на онлайн медиите бе изгубил блясъка си. Сред регионалните новинарски издания течеше масово измиране. Те или изчезваха, или бяха поглъщани от мега-конгломерати като Sinclair. Онлайн медиите заложиха на видеосъдържание, за да привличат рекламни приходи от Facebook, но приходите не се оказаха такива, каквито Facebook обещаваше, което имаше опустошителен ефект върху редакциите. От началото на тази година до месец юни в медиите в САЩ са изгубени близо 3000 работни места. Вече става очевидно, че синдикатите не са само символична необходимост, но и екзистенциална. „Мисля, че сега залозите са доста по-различни, и хората се организират много по-спешно. Вече усещам много по-широко разбиране защо се нуждаем от синдикати в медиите“, коментира Дейвид Хил, вицепрезидент на основания през 1981 г. National Writers Union.
Това, което обикновено се съобщава за скорошната вълна на сидикализиране в щатските медии, са незабавните материални придобивки, извоювани от организираните служители – договори с гарантирани нива на заплатите, щедри обезщетения, платени отпуски по семейни причини. Също толкова важна е професионалната солидарност, каквато наблюдавахме по време на стачката във Vox: всички тези синдикални групи се подсилват едни други, учат се едни от други, подтикват се взаимно да искат повече. Работещите в сайта Law360 например успяха да извоюват гаранции, че ако собственикът на компанията се смени, новият трябва да приеме съществуващия колективен трудов договор. Служителите на Vox подсигуриха безпрецедентно правило, че 40% от кандидатите за работа, минаващи отвъд телефонно интервю, трябва да идват от по-слабо представените среди на обществото.
„Работещите във Vox подсигуряват нещо за своята фирма, Vice подсигурява нещо за Vice, а ние в G/O подсигуряваме нещо за себе си, но на практика това, което правим е, че установяваме професионални стандарти един за друг, защото хората си сменят работните места. Това е като пословицата, че приливът повдига всички лодки“, казва редакторът Кати МакДона, която е била част от преговарящият комитет на синдиката в Gizmodo Media Group.
Промяната към организиран труд в сектора има и политически последствия – и не само защото журналистите стават все по-активи чрез своята синдикална дейност. В по-широката схема на нещата синдикализираните медийни работници започват да гледат на света около себе си в нова светлина. Журналистиката, подобно на други „творчески, но бедни“ професии, се основава на идеята, че практикуващите я просто са късметлии да правят, каквото обичат. Те отдавна се предразполагани да вярват, че има нещо присъщо престижно, дори благородно в този тип работа на „бели якички“. Но тъй като работните места в медиите стават все по-прекаризирани, защото биват подкопавани от същите монополни сили, засягащи работниците и в други части на икономиката, работещите в медиите все повече започват да гледат на себе си на първо място като на работници.
Марксистки настроените левичари отдавна са нарекли това явление класово съзнание. И то се разпростира, както сред старите медии, така и сред новите дигитални брандове. „Това е истинско културно разместване в The New Yorker, където някои хора смятат, че да ти се плаща чрез получавания от работата там престиж е приемливо и очаквано“, казва Натали Мийде, участваща в преговорния комитет на синдиката в списанието. „Опитваме се да убеждаваме, че ние сме интелектуални работници, а синдикатът е нещо, което ще си струва в дългосрочен план и ще помогне за продължителния живот на изданието“.
„Хората, които започнат да разбират малко по-добре важността на организирания труд, ще бъдат защитници на идеята, с каквото и да се захванат бъдеще. За изграждането на тези отношения не се говори много, но според мен е от критична важност за индустрия, в която много хора се чувстват изолирани“, заявява Дейвид Фуцило, член на редакционния екип на SB Nation и на преговорния комитет в синдиката на Vox.
Журналистите, работещи на свободна практика, не само са най-несигурни и изолирани, но и срещат най-големи пречки, що се отнася до организиране. Тъй като те обикновено не могат да се присъединяват към синдикалните организации по работни места, за компаниите е лесно да ги противопоставят на постоянните си служители. Много фрийлансъри работят сами, понякога в друг град или държава, далеч от редакторите си, които често се явяват техни шефове и техен единствен контакт с изданието. Трудовото законодателство действа срещу тях. Ако те се опитат да се организират, да речем за по-добри хонорари, могат да се окажат в нарушение на антитръстовите закони, третиращи всеки работещ на свободна практика като отделен бизнес, който заговорничи с други бизнеси, за да договарят цени.
Тъй като традиционните и дигитални медии уволняват масово служители и след това разчитат на по-евтиния труд на хора без постоянни договори, става по-спешно отвсякога работещите на свободна практика да бъдат прибрани под шапката на синдикални организации. „Разграниченията между свободна практика, постоянни и временни трудови договори са толкова условни, че в един момент стават безсмислени. Повечето журналисти са изпълнявали всички тези роли в различни моменти от кариерата си“, посочва авторът на свободна практика Хейли Млотек. През изминалата една година тя помага за създаването на неформална медийна организация, която да се опитва да прилага действия, подобни на синдикатите, и да повишава стандартите за работещите на свободна практика. „Проектът за солидарност между фрийлансърите е група от доброволци, които не седят да чакат нещата да се подобрят от само себе си“, казва тя. „Ние искаме положението да се подобри сега. Има много неща в работата на медиите, които са извън нашия контрол, но ние можем да контролираме как се грижим един за друг и колко сме посветени на изграждането на нашите общности“, казва тя.
През май колективът доброволци гласува да се сдружи с National Writers Union като самостоятелна организация и в момента работи заедно със синдиката за намиране на форма, под която да се осъществи това. Самият синдикат има дълга история на победи, които фрийлансърите се надяват да повторят – включително като е накарал през 80-те години издания като L.A. Weekly и The Village Voice да гарантират на работещите на свободна практика неща като минимални ставки, компенсации за проучвания и разследвания, както и допълнително заплащане в случай, че компанията забави публикация на материали. През 2017 г. синдикатът издейства подобно споразумение за фрийлансърите в списание The Nation.
„National Writers Union постигна много от това в сътрудничество със синдикализираните автори на постоянен трудов договор. Те бяха способни да работят солидарно с тях, за да подобрят стандартите за колегите на свободна практика. Ние се опитваме да следваме този модел, искаме да работим в тандем с постоянните служители, които също се синдикализират и могат да използват своята сила, за да ни помогнат в нашата борба“, казва Хил.
Традиционно синдикатите в по-старите медии гледат на фрийлансърите като на заплаха за способността им да преговарят с компаниите, но сътресенията в дигиталните медии през последните години промениха това уравнение. „Проблемите на работещите на свободна практика засягат и членуващите в синдикати“, казва Меган Макробърт, организатор в профсъюза Writers Guild. Тя посочва примери за фирми, които забавят или изобщо не изплащат хонорарите на фрийлансъри, което създава трудности за редакторите на техните издания да разчитат на тези автори в бъдеще. „В някои такива случаи синдикалните организации са заявявали на ръководството, че са наясно какво се върши, и са използвали позициите си за да гарантират, че отделните фрийлансъри не са оставени да се справят сами“, казва тя.
„Тъй като използването на автори на свободна практика в медиите преживява все по-голям бум, това се превръща във въпрос, на който синдикалните организации трябва да посветят повече внимание и да информират членовете си“, казва Настаран Мохит, организатор в NewsGuild. „Това е бъдещето на тази индустрия, така че синдикатите не бива да гледат на гледат на фрийлансърите като на заплаха, а като на такива работници, за чиито права е необходимо да се борят“, добавя той.
Организатори и активисти също така насочват усилията си срещу бича на т.нар. „permalance“ – полу-постоянни позиции, които често изискват работа на пълно време без ползите и сигурността на постоянния трудов договор. През месец май редактор в сайта Epicurious пусна в Twitter обява за работа за „фрийлансър на пълно работно време“ без никакви осигуровки, заради което бе подложен на остри критики. През миналия месец това списание (New Republic) също бе подложено на подобни критики, след като публикува обява за непостоянна позиция с 29.5 часова работна седмица, която също не включва никакви осигуровки (работа под 30 часа седмично се смята за почасова заетост, за която работодателите в САЩ не са длъжни да осигуряват здравни осигуровки). Вследствие на острата реакция, включително от страна на синдиката на списанието, ръководството в крайна сметка промени условията за позицията, така че да включват осигуровки.
Вестниците в САЩ започват да организират синдикати през 30-те години, отчасти защото репортери и редактори искат да подсигурят редакционната си независимост от издателите. Както Стивън Грийнхаус пише в Columbia Journalism Review: „Много репортери в ранните дни на вестникарската гилдия са искали гаранции, че ще могат да си вършат работата без мощни издатели като Уилям Рандолф Хърст и Франк Ганет – яростен критик на Франклин Делано Рузвелт и кандидат за президент във вътрешните избори на Републиканската партия през 1940 г. – да ги притискат, за да наклоняват журналистиката си надясно“.
Днешните журналисти са изправени пред корпорации, които са далеч по-силни и влиятелни от някогашните издатели на вестници. Дори да успеят да си подсигурят прилична заплата и някаква степен на сигурност, има много малко начини, по които работодателят им би могъл да ги предпази от разрушителните апетити на технологичните гиганти. „Хората виждат границите на възможностите в отделните компании, разбират, че няма неограничен обем отстъпки, които да могат да бъдат извлечени от конкретния работодател“, казва Макробърт. С организирането на все по-голям брой медийни работници, следващата битка ще е за изготвяне на обхващащи целия сектор стратегии за извоюване на повече от издателите, както и за противодействие на постоянно увеличаващата се власт на Apple, Google и Facebook.
Дори главният изпълнителен директор на BuzzFeed Джон Перети, който отказваше да признае синдиката в медията си, вижда стойността на колективните действия. Една от неговите „големи идеи“ за спасяване на медиите е отделните компании да се слеят в единен субект, който да преговаря за по-добри условия с технологичните платформи. „Ако BuzzFeed и още пет от най-големите компании се обединят в по-голяма дигитална медийна компания, вероятно ще могат да издействат да им се плащат повече пари“, каза той в свое интервю миналата година.
„Очевидно Перети схваща важността на синдикализирането, щом смята, че обединяването е толкова важно за собствената му индустрия“, казва Доминик Хайден, политически репортер и член на синдикалната организация в BuzzFeed News. Въпреки това съвсем не е ясно при кого точно биха отишли допълнителните парични потоци в предлагания от Перети нов консорциум от сътрудничещи си медийни компании. Може да се предположи, че той би продължил да извлича печалба от хората, реално произвеждащи съдържанието, което той продава, без да им гарантира основни трудови права. Ами самите технологични компании? Дали Перети би продължил да ги критикува, ако BuzzFeed получи по-голям дял? Съвсем не е сигурно че Перети, който въпреки призивите си за реформи лично се е облагодетелствал значително от налагания от Силициевата долина модел на извличане на печалби, е заинтересуван от такъв тип радикални промени, които ще се необходими за предотвратяване на Гугъл-апокалипсиса.
За да възстановят фундаментите на свободната преса, работещите в медиите трябва да се заемат сериозно с въпроси като разбиване на технологичните монополи и прилагане на политики, които ще преобърнат новата ера на „бароните-разбойници„, в която живеем. Не изглежда като случайност, че страните, където медиите са най-свободни, като Норвегия, Швеция и Финландия, също така имат сравнително ниско неравенство на доходите. Такива като Перети навсякъде по света си мислят, че могат да решат медийната криза в изолация, без да признаят, че те са интегрална част от нея и се възползват от системата, която е в основата на тази криза.
Журналистът Алекс Парийн изтъква, че „ако искаме много медийни компании да произвеждат разнообразна журналистика, решението вероятно трябва да дойде не по линия на предприемачи и консултанти, които не са показали никаква способност да създават устойчиви медийни бизнеси, а по линия на управленските политики“. Той настоява за регулация на платформите – политика, която вероятно би станала възможна, само ако работниците наберат достатъчно сила, за да я отстояват пред управляващите.
Освен това синдикалният активизъм би могъл да спомогне за преодоляване на властовата динамика, която в момента разделя технологичните монополи от западащия медиен сектор. Технологичните компании трябва да се почувстват застрашени, за да приложат реформи и да направят отстъпки на медийните компании. А медийните компании сами по себе си очевидно не представляват никаква заплаха за тях. В момента медийният бизнес работи така, че платформи като Facebook, Google и Apple News обират голямата част от печалбите, генерирани чрез труда на журналистите – или като прескачат изцяло структурата на собствеността, или като убеждават късогледи собственици, които се конкурират основно помежду си, да им предоставят съдържанието си срещу жълти стотинки. Стачката във Vox, която лиши клиентите на технологичните платформи от очакваното от тях съдържание, трябва да е послужила като червена лампичка за Силициевата долина. Четиричасовата стачка на работниците в BuzzFeed седмица по-късно също би трябвало да е накарала технологичните барони да се гърчат в заседателните си зали. Само си представете какво биха могли да постигнат журналистите от всички медии, ако се организират, било то неформално или другояче.
Синдикализацията най-малкото помага да се осъзнае, че проблемите, засягащи цял сектор, изискват организация и действия в целия сектор. Може би Перети и другите шефове също биха могли да вземат пример от работниците си за това как трябва да гледат на собствените си господари – не като на „партньори“ или „клиенти“, а като на користна класа, с която трябва да се води борба. И макар да няма лесни решения за лошите перспективи пред медиите, синдикализацията може най-малкото условно да постави медийните работници на по-сигурна основа – като членове на широко работническо движение, стремящо се да постави на място експлоататорските капиталистически сили. „Това не е нещо, зависещо от прищевките на милиардери и медийни конгломерати“, казва Млотек. „Нашата сила е голяма, стига да работим заедно и да разсъждаваме по този начин“.
