Винаги става въпрос за петрол. Докато Доналд Тръмп си бъбреше дружески със саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман на срещата на Г-20 в Япония, пренебрегвайки пресния доклад на ООН относно ролята на принца в убийството на колумниста на Washington Post Джамал Хашоги, държавният секретар на САЩ Майк Помпео обикаляше Азия и Близкия Изток, за да привлича подкрепа за операция „Страж“. Целта на този план на Вашингтон е да защитава корабоплаването в Ормузкия проток и Персийския залив. Както Тръмп, така и Помпео настояват, че тези им усилия са движени от притесненията за поведението на Иран в региона и нуждата да се осигури безопасност за морската търговия. Никой от тях обаче не спомена неудобната думичка – ПЕТРОЛ, която се крие зад техните ирански маневри (точно както е била движеща сила зад всяка американска интервенция в Близкия Изток от Втората световна война насам).
Не може да се отрече, че Съединените щати вече не разчитат на вносен петрол за голямата част от енергийните си нужди. Благодарение на фракинг революцията, днес страната добива около 75% от нужния ѝ петрол от вътрешни източници (през 2008 г. този дял е бил около 35%). Но ключови натовски съюзници, както и съперници като Китай, продължават да зависят от близкоизточния петрол за значителен дял от енергийните си потребности. Фактът е, че глобалната икономика – в която САЩ са основен бенефициент, въпреки самоунищожителните търговски войни на Тръмп – разчита на непрекъснатия поток от петрол от Персийския залив, за да не поскъпва цената на енергията. Поддържането на ролята на главен надзорник на тези потоци дава на Вашингтон удивителни политически предимства, от които външнополитическите му елити биха се отказали точно толкова, колкото и от ядреното превъзходство.
Тази логика бе изразена ясно от президента Барак Обама през септември 2013 г. по време на изявлението му пред Общото събрание на ООН. Тогава той декларира, че „Съединените щати са подготвени да използват всички елементи от своята сила, включително военна, за да подсигурят основните си интереси“ в Близкия Изток. След това президентът посочи, че макар САЩ да намаляват непрекъснато зависимостта си от вносен петрол, „светът все още зависи от енергийните доставки от този регион и едно силно смущение може да дестабилизира цялата световна икономика“. Поради това, заключи той – „ние ще подсигуряваме свободния поток на енергия от региона към света“.
За много американци тази концепция – както и придържането към нея от страна на сегашната администрация – може да изглежда анахронизъм. Вярно, Вашингтон водеше войни в Близкия Изток, когато американската икономика все още бе изключително уязвима от потенциални прекъсвания на външните петролни доставки. През 1990 г. това бе представено като ключовата причина от Джордж Буш да започне война за прогонване на иракските войски от Кувейт. „Страната ни внася почти половината петрол, който консумира, поради което икономическата ѝ независимост може да бъде изправена пред сериозен риск“, каза той в национален ефир. Но тъй като изявлението му предизвика широко обществено негодувание, споменаването на петрол скоро изчезна в коментарите относно това, което се превърна в първата, но съвсем не и последна, война на Вашингтон в Залива (един от популярните протестни лозунги тогава гласеше „Не проливайте кръв за петрол“). Неговият син, вторият президент Буш, изобщо не спомена думата с пет букви, когато обяви своята инвазия в Ирак през 2003 г. Само че, както бе изрично подчертано после от Обама пред ООН, петролът е и ще остане център на външната политика на САЩ. Един бърз поглед на глобалните енергийни тенденции помага да се обясни защо това си остава константа.
Ненамаляващата зависимост на света от петрола
Въпреки всичко, което е казано за климатичните промени и ролята на петрола, както и за огромния прогрес при възобновяемите енергийни източници, ние оставаме в плен на един стряскащо зависим от петрола свят. За да си създаде реална представа за положението, човек трябва само да прочете най-скорошното издание на „Статистически преглед на световната енергетика“ на петролния гигант BP, публикувано през юни. Според този доклад, през 2018 г. петролът все още е имал доминиращ дял в световното потребление на енергия, както и всяка друга година от десетилетия насам. През миналата година 33.6% от потребената енергия е идвала от петрол, 27.2% от въглища (което само по себе си е позор), 23.9% от природен газ, 6.8% от хидро-електрически централи, 4.4% от АЕЦ и едва 4 на сто от възобновяеми източници.
Повечето енергийни анализатори вярват, че делът на петрола в световното производство на енергия ще спадне през идните десетилетия, тъй като все повече държави налагат ограничения върху въглеродните емисии, а потребителите – особено в развития свят, започват да заменят бензиновите превозни средства с електрически. Но е малко вероятно тези тенденции да се наложат навсякъде по света и в крайна сметка общото потребление на петрол може изобщо да не намалее. Според прогнозите на Международната енергийна агенция (които предполагат значителни, макар и не драстични държавни мерки за намаляване на въглеродните емисии в глобален мащаб), търсенето на петрол в Азия, Африка и Близкия Изток е вероятно да се повишава значително в бъдеще. Което означава, че световното потребление на петрол ще продължава да расте.
Енергийната агенция заключава, че повишеното търсене на петрол в Азия ще компенсира и надмине пониженото потребление в други региони. Поради това прогнозите ѝ са, че петролът ще продължи да бъде доминиращ източник на енергия и след 2040 г., когато делът му в общото глобално потребление на енергия ще е около 27.5%. Макар това да е по-нисък дял, отколкото в момента, поради очаквания общ ръст на енергийното потребление през следващите десетилетия, нетното производство на петрол всъщност може да нарасне – от 100 млн. барела дневно през 2018 г. до 105 млн. през 2040 г.
Разбира се, никой – включително експертите от енергийната агенция, не могат да са сигурни как бъдещите екстремни манифестации на глобалното затопляне (например горещи вълни като тези, които в момента са обхванали Европа и Южна Азия) ще се отразят на прогнозите за потреблението на петрол. Възможно е нарастващото обществено недоволство да доведе до допълнителни ограничения на въглеродните емисии. Неочаквани развития в полето на алтернативните енергийни източници също биха могли да изиграят роля. С други думи, доминиращата позиция на петрола все пак може и да бъде отслабена от фактори, които в момента са невъзможни за предвиждане.
Междувременно, от геополитическа гледна точка протичат дълбоки размествания при глобалното потребление на петрол. Според Международната енергийна агенция, през 2000 г. старите индустриални държави – повечето от които членки на Организацията за сътрудничество и развитие (ОИСР), са отговаряли за около две трети от глобалното потребление на петрол, а едва една трета се е падало на развиващия се свят. Експертите от агенцията вярват, че към 2040 г. това съотношение ще се е преобърнало – страните от ОИСР ще потребяват само около една трета от петрола. За сметка на това ролята на Азиатско-тихоокеанския регион в петролните пазари ще нарасне драстично. През 2000 г. на региона се е падало едва 28% от световното потребление. Към 2040 г. се очаква делът му да достигне 44% благодарение на икономическия растеж в Китай, Индия и други азиатски държави.
Откъде Азия ще взема този петрол? Сред енергийните експерти няма много съмнения какъв е отговорът. Предвид липсата на значителни собствени залежи, големите азиатски потребители ще се обърнат към единствения регион, който има достатъчен капацитет да задоволи нарастващите им нужди: Персийския залив. Според BP, през 2018 г. Япония вече е разчитала за 87% от вноса на петрол на Близкия Изток. При Индия делът достига 64%, а Китай – 44%. Повечето анализатори приемат, че през идните години тези проценти само ще нарастват поради спада на производството в други региони.
Това на свой ред ще увеличи още повече стратегическата важност на региона на Персийския залив, където в момента се намират над 60% от неизползваните нефтени резерви в света. Същото се отнася и за Ормузкия проток – тесният коридор, през който преминава около една трета от целия морски транспорт на петрол. Граничещият с Иран, Оман и Обединените Арабски емирства проток вероятно е най-важната – и оспорвана – геостратегическа локация на планетата днес.
Контрол върху кранчето
Годината, през която Съветският съюз нахлу в Афганистан – 1979 г., бе белязана от още едно важно събитие – свалянето на подкрепяния от САЩ шах в Иран и идването на власт в страната на шиитски фундаменталисти. Тогава управниците във Вашингтон стигнаха до заключението, че достъпът на САЩ до петролните доставки от Залива е под риск и е нужно американско военно присъствие, за да бъде гарантиран. Както президентът Джими Картър заявява в своята реч за състоянието на Съюза през 1980 г:
„Регионът, който сега е заплашен от съветските войски в Афганистан е от огромна стратегическа важност: там се намира над две трети от възможният за добиване петрол… Съветските усилия за доминация в Афганистан докараха съветските военни сили на 300 мили от Индийския океан и Ормузкия проток – воден път, през който се налага да преминава по-голямата част от световния петрол… Позицията ни е абсолютно ясна: опит на каквато и да е външна сила да наложи контрол над региона на Персийския залив ще бъде считан за атака срещу жизненоважни интереси на Съединените американски щати и подобно нападение ще бъде отблъснато с всички необходими средства, включително военни“.
За да даде мускули на това, което скоро ще започне да бъде наричано „Доктрината Картър“, президентът създава нова военна организация – Съвместна оперативна група за бързо разгръщане (RDJTF), и установява бази за нея из Персийския залив. Роналд Рейгън, който наследява Картър на президентския пост през 1981 г., превръща RDJTF в пълномащабно „географско командване на бойни единици“, наречено Централно командване, или CENTCOM. Тази структура продължава да отговаря за гарантирането на американските интереси в Залива до днес (както и да надзирава безкрайните войни на Вашингтон в широкия Близък Изток).
Рейгън е първият президент, който активира Доктрината Картър през 1987 г., когато нарежда кораби на военноморския флот да ескортират кувейтски танкери, окичени с американски знамена, докато минават през протока Ормуз. От време на време такива съдове попадат под обстрел от ирански кораби като част от течащата по това време „Война на танкерите„, която на свой ред е част от ирано-иракската война. Атаките над тези танкери, инспирирани от Техеран, целят да накажат сунитските арабски държави заради подкрепата им за иракския автократ Саддам Хюсеин в този конфликт. Отговорът на САЩ, наречен Операция „Твърда воля„, представлява ранен модел на това, което днес държавният секретар Помпео се опитва да изгради чрез своята програма „Страж“.
Операция „Твърда воля“ бе последвана няколко години по-късно от наистина мащабно прилагане на Доктрината Картър – решението на президента Буш да изтласка иракските войски от Кувейт. Макар той да говореше за нуждата да се защити достъпа на САЩ до петролните находища в Персийския залив, бе очевидно, че подсигуряването безопасността на петролния внос не бе единствения мотив за подобна военна кампания. Също толкова важно тогава (и много по-важно днес) е геополитическото предимство да контролираш най-големия петролен кран в света.
Когато пращат военните да се бият в Залива, президентите на САЩ винаги настояват, че те действат в интерес на целия Запад. Докато защитава мисията от 1987 г. например, министърът на отбраната Каспър Уайнбъргър настоява (както по-късно ще опише в мемоарите си „Да воюваш за мир„), че „основното нещо за нас бе да защитим правото на невинната, невоенна и изключително важна търговия да се движи свободно в международни води – и осигурявайки нашата защита да не отстъпим тази мисия на Съветите“. Макар и рядко да се признава открито, същият принцип е вплетен в стратегията на Вашингтон в региона оттогава: Съединените щати трябва да са единствения и върховен гарант на безпроблемната петролна търговия в Персийския залив.
Ако погледнем внимателно, ще открием този принцип във всяко фундаментално изявление относно региона на щатските управници и вашингтонският елит като цяло. Моят личен фаворит е едно лаконично изречение от доклад за геополитическите аспекти на енергетиката, публикуван през 2000 г. от Центъра за стратегически и международни изследвания – вашингтонски тинк-танк, пълен с бивши държавни служители. То гласи следното: „Като единствена суперсила в света, Съединените щати трябва да приемат специалните си отговорности да запазват достъпа до световните енергийни доставки“. Не би могло да се каже по-експлицитно от това.
Разбира се, заедно със „специалната отговорност“ върви и едно геополитическо предимство: осигурявайки тази услуга, САЩ циментират статута си на единствена суперсила и поставят всяка друга страна, вносител на петрол – и светът като цяло – в положение на зависимост от изпълнението на въпросната си жизненоважна функция.
Изначално най-зависими от това стратегическо уравнение са Европа и Япония, които се очаква да се подчиняват на Вашингтон в замяна на сигурния достъп до близкоизточния петрол. Спомнете си, например, че те помогнаха на Буш-старши да плати за своята иракска война (наречена Операция „Пустинна буря“). Днес обаче много от тези страни се опитват да намалят ролята на петрола в националния си енергиен микс заради опасенията за ефектите от климатичните промени. В резултат на това през 2019 г. страните, които потенциално са най-зависими от милостта на Вашингтон що се отнася до достъпа до Залива, са бързоразвиващите се икономики на Китай и Индия, чиито енергийни нужди вероятно само ще растат. Това на свой ред ще засилва геополитическите предимства на Вашингтон, докато той остава върховен пазител на петролните маршрути. Тепърва предстои да се види как САЩ ще се опитат да експлоатират това си предимство. Но няма никакво съмнение, че засегнатите страни, включително китайците, са напълно наясно с това асиметрично уравнение, което може да придаде на фразата „търговска война“ много по-дълбоко и зловещо значение.
Иранското предизвикателство и призракът на войната
От гледна точка на Вашингтон, главното предизвикателство към привилегированият статут на САЩ в Залива идва от Иран. Поради географските реалности, страната притежава потенциално доминираща позиция от северната страна на Залива и Ормузкия проток, както администрацията на Рейгън научи през 1987-88 г., когато Техеран застраши американския контрол над петрола там. „Запомнете добре това: използването на морските пътища в Персийския залив няма да бъде диктувано от иранците“, декларира Рейгън през 1987 г. и оттогава подходът на Вашингтон не се е променял.
В по-ново време, в отговор на заплахите на САЩ и Израел да бомбардират ядрените им инсталации или да бъдат наложени икономически санкции, както администрацията на Тръмп вече направи, иранците на свой ред многократно заплашват да блокират превоза на петрол през Ормузкия проток, с което да задушат световните енергийни доставки и да предизвикат международна криза. През 2011 г. например иранският вицепрезидент Мохамед Реза Рахими предупреди, че ако Западът наложи санкции върху иранския петрол, „нито една капка нефт няма да мине през Ормузкия проток“. В отговор представители на Вашингтон винаги се заричат да не допуснат това да се случи, точно както тогавашният министър на отбраната Леон Панета отговори на Рахими: „Ние дадохме да се разбере, че Съединените щати няма да толерират блокиране на Ормузкия проток“, заяви той тогава и добави, че „това е червена линия за нас“.
Ситуацията остава същата до днес. Следствие от това е течащата в момента криза в Залива с ожесточените щатски санкции върху иранските петролни продажби и заплашителните жестове на Иран към регионалните петролни потоци в отговор. „Ще накараме врага да разбере, че или всички ще могат да използват Ормузкия проток, или никой няма да може“, каза през юли 2018 г. Мохамед али Джафари, командир на иранската елитна Революционна гвардия. Атаките над два петролни танкера в близост до входа на Ормузкия проток на 13 юни биха могли да са израз на тази политика – ако са верни твърденията на САЩ, че са извършени от членове на Революционната гвардия. Всякакви бъдещи атаки само ще подтикнат военни действия на САЩ срещу Иран в съответствие с Доктрината Картър. Както говорителят на Пентагона Бил Ърбън се изрази в отговора си на изявлението на Джафари: „Ние оставаме готови да подсигурим свободата на придвижване и свободата на търговските потоци там, където международното законодателство го позволява“.
Както стоят нещата в момента, най-вероятният спусък за директни военни действия на САЩ ще е какъвто и да е ирански ход в Ормузкия проток, който може да бъде представен като заплаха за „свободата на търговските потоци“ (разбирай петролната търговия). Разбира се разработването на ядрени оръжия от Техеран и подкрепата за радикални шиитски движения из Близкия Изток ще бъдат сочени като доказателство за злонамереността на иранското ръководство. Но истинската заплаха е за американското господство над петролните маршрути – заплаха, която Вашингтон приема като най-голямото възможно престъпление, и която трябва да бъде преодоляна на всяка цена.
Ако Съединените щати тръгнат на война с Иран, едва ли ще чувате думата „петрол“ да бъде изричана от високопоставените представители на администрацията на Тръмп. Но не се заблуждавайте: думата с пет букви лежи в корените на тази криза, да не говорим за дългосрочната съдба на целия свят.
Майкъл Т. Кларе е пенсиониран професор по изследване на мира и международната сигурност в колежа Хемпшир, както и старши гостуващ сътрудник в Асоциацията за контрол над оръжията във Вашингтон. Неговата най-нова книга „Портите на Ада: Гледната точка на Пентагона към климатичните промени“ ще бъде публикувана тази есен.
About The Author
