В категории:Анализи / Култура / Общество

Денерис Таргариен никога не е била спасител

Деградацията на драконовата кралица до необуздан насилник отразява типичния консервативен поглед върху усилията за трансформация на потиснически общества

Кели Хейс, Truthout

Интернет се изпълни с различаващи се по тон, но почти единодушно негативни реакции, след като предпоследния епизод на „Игра на тронове“ представи на зрителите нещо, което според някои хора бе неизбежен изненадващ обрат: Денерис Родената в буря, Първата от нейното име, Трошачка на окови и т.н. влезе в режим „луда кралица“ и изпепели Кралски чертог.

Мнозина твърдят, че това е предателство спрямо цялостното развитие на персонажа на „Дани“, която бе представяна като освободител и твърд противник на насилието над невинни. В крайна сметка Денерис изгради армията си като първо освободи роби, които после прикани да дадат обет за вярност към нейната кауза – със заявената цел да „разбие колелото“ и да сложи край на тиранията в седемте кралства. Други пък посочват многобройните персонажи, които Денерис е изпепелила през осемте сезона на сериала. Те отбелязват, че готовността ѝ да изгаря живи хора вече бе ескалирала от надменен отговор към робовладелството до студенокръвно наказание за тези, които отказват да се подчинят на волята ѝ. Истината е, че през годините е имало признаци, че Денерис се способна да се поддава на най-лошите си импулси. Дори Тирион, който вярваше, че Дани „може да направи света по-добро място“, в седми сезон твърдеше, че потенциалът ѝ бива подсилен от готовността да позволява на съветниците ѝ да озаптяват тези импулси.

Отдавна има и валидни критики към образа на Денерис като освободител, но през този сезон сериалът оплеска кажи-речи всички сюжетни линии, като тази не е изключение. Най-притеснителното нещо в деградацията на Денерис до необуздан насилник не е това, че изобщо се случи, или че бе представено по нескопосан начин, а че не представляваше ефективна критика към който и да е от реалните недостатъци на персонажа. Вместо това бе просто отражение на едно консервативно виждане за усилията за трансформиране на деспотични общества.

Както се вижда от коментарните сегменти със сценаристите на шоуто, излъчвани след епизодите, умовете зад телевизионното въплъщение на „Игра на тронове“ нямат нужния интелектуален обхват, за да обмислят критично ролята на Дани като бял спасител – или като символ на белия феминизъм. Трансформацията на Денерис в „луд“ монарх-подпалвач не включваше нищо, върху което да се изгради цялостно разбиране, че нейната история винаги е представлявала пътя на един лъжлив герой.

Поробените хора, които „Майката на дракони“ купи и после освободи (или въоръжи, така че те да убият сами господарите си), не преследваха собствените си мечти за свобода, след като оковите им бяха разбити – поради това развитието на този персонаж никога не е представлявало история за освобождение. Нейните интервенции доведоха до строшаване на вериги, но тези вериги бързо бяха заменени от войнствена преданост и култ към личността. Вместо да живеят като свободни хора според собствените си желания, предполагаемо освободените маси се записаха доброволно като пешки в завоевателната война на една бяла жена. Командваните от нея дракони – за радост на феновете – представляват опустошителни оръжия за война, които биват използвани едва ли не по каприз. Онзи пиков момент за персонажа на Дани от трети сезон – когато една изискана, бледа бяла жена е вдигната от обожаваща тълпа и безброй кафяви ръце се протягат към нея – бе сочен от много критици като емблематичен за клишето за „белия спасител“.

Всичко това са елементи, заслужаващи критика, и те биха могли да дадат достоверност на трагичното падение на Дани в спиралата на извратено насилие – но уви, тези фактори не бяха използвани като двигател на събитията, които шокираха толкова много зрители миналата седмица.

Вместо това движещата сила зад ужасяващия обрат в историята на Денерис се оказва по-скоро непрогресивното естество на политическата идеология, стояща в основата на шоуто. Авторите на сериала не демонстрират политическата и личностна осъзнатост, която се изисква, за да бъде поставен под въпрос образа на Денерис като освободител. Вместо това те представят една консервативна гледна точка за това какво означава да свалиш окопалата се власт. Това е един познат стар рефрен: идеята, че макар презрението на тиранина към хората е нещо лошо, да се позволи на хората да дестабилизират системата е нещо по-лошо, и че не трябва да се има доверие на някой, който иска да предвожда вълната на промяната.

Хората, участващи в някакъв вид усилия за освобождение по цял свят, познават много добре инстинктивната консервативна реакция към тези, които се борят срещу несправедливостта чрез подриване на властта. Винаги се твърди, че искащите да направят промяна или са хора с добри намерения, които обаче не разбират как работи света, или са някакви търсещи слава, самодоволни бомби със закъснител. Привилегированата и самославеща се Денерис, която се намесва в ситуации на потисничество с цел да прокара собствения си дневен ред, се вписва твърдо в консервативното гледище за тези, които се стремят да премахнат  или дори само да реформират репресивните системи. Макар да няма съмнение, че дестабилизирането на правителства би могло да доведе (и в някои случаи води) до още повече неправди и зверства, схващането, че подобни събития оправдават поддържането на предшестващото ги потисничество, е реакционерско, и се опитва да хвърли сянка на съмнение върху усилията за освобождение по принцип.

Превръщането на Денерис в абсолютен злодей имаше потенциал. То можеше да бъде използвано за обмислено разграждане на клишетата, използвани за въздигането ѝ като „освободител“. Вместо това зрителите получиха едно опростенческо, цинично описание на жена, неспособна да преодолее загубата, самотата – и най-обидно от всичко – любовното отхвърляне.

Макар мнозина да се придържат към идеята, че „Игра на тронове“ е метафора за климатичните промени (фенска теория, за която авторът на книгите неубедително заявява, че „има определени паралели“), то тази идея изглеждаше доста слабо представена (ако изобщо) в ужасно осветения епизод „Битката за Зимен хребет“. Други пък настояват, че Денерис е метафора за интервенционализма на САЩ – идея, която вменява на шоуто твърде незаслужена дълбочина.

Ако изобщо нещо се е изяснило в последния сезон, то това е, че макар „Игра на тронове“ да е телевизионен феномен, шоуто просто не предлага някаква основополагаща мъдрост. То се щура без посока, непоследователно в посланието си, но постоянно в цинизма – и каквото и стойностни послания да могат да предложат книгите, те се са се изпарили, след като оригиналният материал се изчерпа в края на пети сезон.

Шоуто има твърде малко тематична последователност през последните сезони, но стана очевидно, че предполагаемата метафора за климатичните промени не е нищо повече от успокоителна идеологическа панделка, украсяваща клането и сексуалното насилие, което ние като зрителни толкова жадно поглъщахме. Един друг автор на Truthout – Тим Малоун – наскоро анализира реакционерското политическо послание на сериала. Според него „Игра на тронове“ представлява отражение на параноята и фантазиите на борците за бяло превъзходство в условията на късен капитализъм. Наистина е крайно време да разгледаме това шоу като преносител на реакционерски идеали. Както отбелязва Малоун, не-белите персонажи имат роля в историята само доколкото следват лидерството на силни бели хора. Това е съзнателен избор на разказващите.

Макар че някои ще кажат „това е просто телевизионен сериал“, би било глупост да се твърди, че изкуството не отразява политическата динамика на света, в който е създадено. „Игра на тронове“, дори в най-слабо изпълнените си моменти, има какво да ни научи за това какво възпира социалния прогрес в реалния свят – дори това да не е посланието, което обърканите сценаристи на шоуто са искали да отправят.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар