Ивелин Николов*
Преданието разказва, че през ХV век, когато търновката Божана изпратила сина си Рачо сам да вади прехраната си, му подшушнала да свие гнездо там, където все преминават хора и от всеки да научава по нещо ново. Затова ковачът изградил работилницата си в началото на планинския проход под голям габър – хем да подковава конете, хем да се среща с различни и интересни люде. Край неговата ковачница изникнали и други дворове – хан, воденица, бичкиня… Така се появило Габрово.
Не преданията, а фактите доказват, че тук се случват три вълни на бурно разрастване. Първата е още през Възраждането и е свързана с просветителството, овенчано с делото на Васил Априлов и Николай Палаузов. Тогава паланката Габрово се превръща в град, а в него прииждат будните българи от всички краища на поробеното отечество, които нямат средства да се учат в Русия, Виена или Влашко. Още преди Руско-турската освободителна война градът е по-голям от бъдещата столица София, а след победата в него остават със семействата си опълченци, занаятчии, даскали… Оттук тръгва и първият министър-председател на свободна България Тодор Бурмов.
Второто голямо набъбване е в края на ХIХ и първите 20 години на ХХ век. Привлечени от никнещите като гъби фабрики, цели родове от съседните села вдигат къщи в града. Започва обезлюдяването на Балкана, но се появяват кварталите „Варовник“, „Голо бърдо“, „Шивара“, „Маркотея“, „Дядо Дянко“, „Боровото“… От 11-12 хиляди населението се увеличава три пъти и надминава 30 хиляди души.
Третата вълна е свързана с
големия промишлен растеж през 70-те години
на миналия век. Само за периода от 1965 до 1985 г. са изградени десетки корпуси на промишлени гиганти, което води до недостиг на работна ръка – и в заводите, и за строителни работници, които да градят жилища и пътища. В Габрово се заселват стотици семейства от Родопите, Добруджа и други краища на страната. Населението пак се увеличава три пъти и надминава 90 хиляди. Промишлеността води със себе си и нуждата от професионални училища – по текстил, по машиностроене и телферостроене, по сградостроене, малкият полувисш институт става технически университет с 3 големи нови учебни корпуса. За десетина години са построени и над 10 нови жилищни комплекса – „Младост“-1, 2, 3 и 4, „Палаузово“, „Трендафила“-1 и 2, „Русевци“, „Хр. Ботев“, „Стефан Караджа“… Изгражда се съвременна екологична тролейбусна мрежа, независимо че градът е разположен по планински хълмове.
Промените от 1989 г. заварват града като стохилядник (малко над 98 хил. по официалната статистика). Докато дойде ударът в началото на 90-те. Законодателят (не заради конспирация или заговор, а от некадърност, невежество и алчност) приема реституционните закони, които сриват битието на габровци. Оказва се, че в Габрово има най-голям процент реституция на глава от населението – и на едра градска собственост, и на промишлени предприятия, от всички други градове в страната. Мнозина търсят в това обяснението и на гласуването на част от габровци след 1990 г. Важно е друго – как резултатите от тези закони убиват Габрово и го превръщат в
Града на сенките…
След влизането на законите в сила наследниците получават не само някога национализираните постройки, а и новите сгради, построени по-късно на мястото на малките им фабрички. Оказва се, че реститутите нямат намерение да продължат производството в подарените им цехове и цели заводи, а единственото, което искат, е да се превърнат в рентиери и да получават убийствено висок месечен наем от предприятията, които още работят.
И започват фалитите. Един след друг загиват завод след завод. Първи текстилните, после трикотажът, промишлената електроника, машиностроенето, телферостроенето, обувното производство… Последни фалират производството на пластмаси и кожарската индустрия. Случайно или не, точно в този момент кметът (от десницата) отказва среща с голям стратегически инвеститор и той отива в съседния град Севлиево.
Рушащите се постройки на закритите предприятия и до днес стърчат зловещо на десетки места в града. След промишлеността логично си отиват и професионалните училища. Като сянка от филм на ужасите, съвсем до Дома на хумора и сатирата, се извисява внушителната сграда на някогашния най-голям в страната текстилен техникум. Освен професионалните едно след друго затварят врати и общообразователните. Най-гнусно е закриването на Седмо основно училище – независимо от многото деца в района, реститутът Кристо Явашев си „възстановява“ собствеността върху голямата училищна сграда, построена върху имот на предците му, и не допуска повече никого до нея. И тя се руши, като се превръща в призрак на алчността.
ГЕРБ закрива „неефективния“ тролейбусен транспорт, за да даде парички на приближена автобусна фирма. Естествено,
започват да си тръгват и хората.
Голямото изселване започва първо с работниците и техните семейства. Втори са търговците – тук няма какво да продават. Следват предприемачите – най-първи са строителните. В Габрово няма какво да се строи. Единствените обекти са декоративните тротоари и безсмислени пешеходни мостове по европроекти, парите от които местната власт раздава на фирми от други градове.
Не остават назад и културните институции – закрити са всички кина. Изчезват оркестри, вариететният театър, почти всички вестници, местната телевизия, радиостанциите (последното Радио „Габрово“ замлъква на 1 март тази година), хорове, танцови състави…
И всички си тръгват. Тръгват си не просто този или онзи, а си тръгват габровци.
Накъде?
Да, в Габрово почти няма безработица. Защото няма хора. Само за 25 години след промените градът официално е намалял с 50 хиляди души. Останали са най-възрастните хора, които… четат книги от библиотеката.
А младите? За тях идва ред на отчаянието и завистта. Защо в София да може, а тук да не може да се живее нормално? Аз ли точно съм неудачникът, който остана в Града на сенките? Където освен скелетите на някогашните промишлени гиганти и престижни училища всеки ден виждам тъмните прозорци в пустеещите жилищни комплекси. Как в блоковете с по 60-70 апартамента вечер светят само 4-5 от тях…
Кой е виновен?
Ако за търновката Божана всичко е само предание и легенда, то още има живи габровци, които си спомнят Божана Циганката. И случката, когато в късна доба тя звъни в пожарната и уж уплашено крещи: „Дико гори!“. Огнеборците се отзовали на минутата и установили, че колоритният божанин мъж Дико има доста висока температура. Звъннали на колегите от болницата и със смях си тръгнали.
Това е единственото провинение на единствената ромска фамилия, която габровци познават. Незнайно откъде появила се и просъществувала цял век в града на улица „Зелена ливада“ в добросъседство с българските къщи. Днес Дико наистина гори. Една от нападнатите при т. нар. протест къщи, като че ли символично, е на внук на Дико и Божана.
Таеното с години чувство на отчаяние натрупва омраза и младите недоучени и неработещи скинари не се чудят дълго накъде да го насочат. Не мислят много. Въоръжават се със сопи, боксове, железа, маски и камъни и тръгват срещу ромите. Те са нещото нетипично за този град. Никога не ги е имало. Значи те объркват живота.
Откъде са се взели? Появата им започва преди 7-8 години. Тук има много безлюдни къщи, има работа в чистотата, а и никой не ги проверява или преследва, както по родните им места.
И сред тях има бандити. Както сред българите. Но никой не протестира, когато трафикант на наркотици или плът изхвърли млада девойка от терасата на висок блок. Никой не протестира, когато младежи пребиха и наръгаха ученичка. Те не бяха цигани.
За местните, че и за националните политици ситуацията е конфузна. Затова не взимат страна, нямат ясна позиция. Защото наесен има избори, а скинарите са им избиратели, че и съседи…
Като забравят, че омразата днес е подгонила ромите, а утре ще подгони старите, после болните, после бедните… Всички, които не се връзват с „щастието“ в депресивното отчаяние на малкото останали габровци.
*Авторът е главен редактор на в. „Дума“, роден е и е израснал в Габрово. Оригиналът на статията е публикуван във в. „Дума“ под заглавие „Дико гори!“
About The Author
