В категории:Свят

Судан ще трябва да открие изгубената си идентичност

Омар ал-Башир, който тероризираше страната си три десетилетия, най-после бе свален – не от международните защитници на човешките права, а от обикновените хора. Пътят пред страната обаче остава неясен

Омар ал-Башир ръководеше Судан 30 години. Снимка: Wikimedia Commons

Несрине Малик, Guardian

Един ден преди повече от 20 години аз и още трима студенти се бяхме скрили в тоалетните на университета в суданската столица Хартум. Държахме шалове и кърпи на носовете си, за да издържим смрадта и сълзотворния газ, който се просмукваше през вратите. Изборите за студентски съюз не бяха минали по начина, по който властите искаха, и скоро след това кампусът бе щурмуван от силите за сигурност, въоръжени с палки и газови гранати. Полицаи в пикапи обикаляха в кампуса, прибираха случайни студенти и ги биеха.

В крайна сметка кампусът беше разчистен и ние излязохме. Докато се опитвахме да се приберем в квартирите си надолу по течението на Нил, по целия път виждахме плачещи, кашлящи и задавящи се студенти. По улиците имаше полицаи, които удряха студентите с пръчки и палки и бълваха унизителни обиди. Един такъв удари студент в гърба, докато минавах покрай него. “Къде са сега героите? Мислех, че вие сте героите”, подигравателно попита полицаят, докато продължаваше да налага момчето, което се олюля. Младият мъж пое ударите и дори не погледна към удрящия го.

Тогава още не знаехме, че няма да можем да се върнем в университета повече от година. Режимът на Омар ал-Башир просто го затвори – не искаше да рискува “заразата” на студентското движение да се разрасне и да предизвика масови протести. Когато се върнахме в университета, много студенти бяха отпаднали или просто изчезнали.

През миналата седмица Башир – последният от поредицата арабски диктатори, управлявали страните си в продължение на десетилетия, бе свален. Нито една от 30-те му години управление в Судан не бе мирна. Армейският офицер Башир все властта през 1989 г., след което отговаряше на всяко несъгласие  с брутално насилие и тактика на изпепелената земя. В големите градове режимът му разпусна организациите на гражданското общество и наложи полицейска държава. В Дарфур и други региони силите му превърнаха етническите конфликти във войни, които отнеха безброй животи, и доведоха до присъда от международния съд за Башир и наказателни мерки за страната. Режимът му наложи тиранична шериатска правна система, която използваше за да преследва враговете си и да налага мрачен, стерилен ред.

И това работеше. Чрез сила и кооптация, военният режим оцеля. Този юни щяха да се навършат 30 години от “революцията на спасението”, с която дойде на власт Башир. Но масовият бунт, който набираше инерция почти четири месеца, го лиши от юбилея му. Във всяка диктаторска власт идва момент, в който магическата комбинация от подкупи, бруталност, убийства, изтезания и задържания спира да работи. Когато това се случи, анализите стават безсмислени.

В продължение на седмица хиляди хора участваха в седящите протести пред щаба на армията с настояване за край на режима. Но повратният момент дойде по-рано – когато се видя, че правителството не успява да осигури основните нужди на населението. Страната пропадна в икономическа криза с рекордна инфлация, недостиг на гориво и ликвидни проблеми за банките. В миналото, когато бедните се вдигнеха, средните класи – тези които са страдали най-малко (ако са били послушни) – не се присъединяваха към бунта. Но угнетителните ефекти от бедността започнаха да се проявяват и в по-благоденстващите домакинства и сделката между тях и Башир вече не се отплащаше. Властта може да е репресивна или обедняваща, но не и двете.

Така икономическата криза обобщи усещането за лишения от свобода и собственост, които се превърнаха в политически бунт. Гневът също придоби различна форма, която изисква компенсация за десетилетията на репресии, но също така търси път към някакво национално помирение. Сцените от протестите в Хартум показаха порива да се търси нов смисъл за една страна, която е била изгубена твърде дълго.

Погазването на човешките права от режима на Башир в известен смисъл служеха за разрушаване на това усещане за национална идентичност, което не се вписваше в религиозните и военни рамки на властта. „Революцията на спасението”, с която дойде на власт той, също бе и културен проект. Този проект преувеличаваше етническите различия между жителите на Судан и процъфтяваше благодарение на огромна клиентелистка мрежа.

В последните няколко дни преди свалянето на Башир войници започнаха да дезертират, за да се включват в демонстрациите или да защитават протестиращите от силите за сигурност. Стари песни и лозунги, предшестващи управлението на Башир, бяха омешвани с нов, непочтителен към властта хумор. Жените, които носеха бремето на шериатските експерименти, захвърляха традиционните одежди и се връщаха към обичаите преди диктатурата. Доброволци носеха храна и вода и всичко се документираше в социалните мрежи. Това бе едновременно носталгичен и модерен бунт. В миналото има малко неща, за които да се хване, но е наясно, че настоящето вече не е устойчиво.

Въпреки вълнуващите сцени с дезертиращи войници, заявлението за свалянето на Башир дойде от военни, които възнамеряват да запазят контрола. Това са лоши новини за Судан, тъй като никой от генералите му не е останал неопетнен от престъпленията на Башир. Отколешното етническо и племенно напрежение в страната също не е изобретение на диктатора. Без съучастничеството на заможните класи, Башир никога не би изкарал толкова дълго. И въпреки иконографията на жени в предните линии на протеститте, правителствените репресии срещу жените бяха подпомагани от дълбоко вкорененото в обществото женомразство.

Но в момент като този страната се нуждае от визия – идеализирана версия на себе си, нещо, към което да се стреми. Светът наблюдаваше как суданците протестираха, пееха и избягваха куршумите, докато най-после успяха да направят това, което цялата международна система за опазване на човешките права не успя – да свали властта на Омар ал-Башир. Бъдещето предстои да бъде начертано, но засега можем да кажем, че хората, които се включиха във въстанието отговориха на въпроса на онзи силовак, който преди двадесет години налагаше студенти в обсадения университет. Героите са тук.

Ако този материал ти е харесал, можеш да подкрепиш съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар