Украйна като „Игрите на Глада”

Интригата на президентските избори в Украйна не беше дали комикът Володимир Зеленски, който влезе в реалната политика само преди няколко месеца, ще е на първо място, а дали сегашният президент – шоколадовият и медиен магнат Петро Порошенко, ще успее да се класира за балотаж. Порошенко в крайна сметка успя да си подсигури второто място с близо 16% от гласовете, изпреварвайки с около 3% друго до болка познато лице на украинската политика – Юлия Тимошенко.

Зеленски обаче води убедително с над 30% от гласовете и има по-голям шанс от Порошенко да привлече на балотажа на 21 април повече от избирателите на отпадналите кандидати. Този резултат е колкото унизителен, толкова и плашещ за сегашния президент, за когото победата е въпрос на живот и смърт – термин, който придобива мрачно буквално звучене в текущия украински контекст.

Изборните успехи на нетипични, „анти-системни” лица, разчитащи на популистки послания против статуквото, до голяма степен се превърнаха в норма през последните години. Основните фактори, които спомагат за това развитие в Украйна, поне на пръв поглед са същите като в другите държави – умората и разочарованието на хората от политическите елити и задълбочаващите се социални и икономически проблеми. Постмайданска Украйна обаче е страна, в която тези проблеми са изострени до крайност и са съчетани с ожесточена пропаганда, масова имиграция, дълбоко културно и езиково разделение, тотално размиване между олигархични структури и държава, националистическа истерия, невиждани нива на улично насилие, беззаконие и съвсем реална война. На този мрачен и злокобен фон, в който се вписват и кампаниите на повечето кандидати на изборите, успехът на панаирджийската, сякаш пародийна кампания на един телевизионен персонаж, изглежда почти нереално.

Трудно е да се проумее и как Петро Порошенко, който не само заема най-важният държавен пост, но е успявал да елиминира доста по-страшни политически и икономически конкуренти, се оказа толкова уязвим от един шоумен. За петте си години на поста обаче настоящият президент не само успя да разочарова голяма част от избирателите, но и да превърне почти всички свои бивши съюзници във врагове – включително бившия премиер Яценюк и “реформаторските” министри и администратори, внесени от Грузия, Латвия и САЩ. Сред тази група изтъква бившият грузински президент Михаил Саакашвили, който за известно време бе политическа и административна опора на Порошенко, но в последствие помежду им се разгоря драматичен конфликт с трагикомични отенъци. Сблъсъкът завърши с изхвърлянето на Саакашвили от страната и преминаването му в лагера на Тимошенко, която той описва като “чист политик” за разлика от “търгаша” Порошенко.

В изборната ситуация обаче най-рисков за Порошенко може да се окаже задълбочаващият се конфликт с вътрешния министър Арсен Аваков.

„Армия, език, вяра”

Подкрепящите президента медии, повечето от които са негова собственост, критикуват постоянното “мрънкане” в обществото от “геноцида над украинския народ” и изтъкват постиженията на петгодишното управление на Порошенко, най-вече безвизовото пътуване в Европейския съюз. Това безспорно е положително развитие, макар основният му ефект да бе улесняване на трудовата миграция на украинците (добрите икономически показатели на Полша например със сигурност са подпомогнати от притока на евтин украински труд). Журналистът и икономически анализатор Денис Горбач отбелязва, че макар оплакващите сегашното положение на страната понякога наистина да прекаляват с драматизма, насиленият оптимизъм в кампанията на Порошенко едва ли може да убеди някого извън “обичайните кръгове на фейсбук потребители от средната класа”.

Основното ударение в кампанията на Порошенко обаче става видно от лозунга на кампанията му – „Армия, език, вяра”.

Порошенко се представя като единствен реален избор за лидер, способен да води страната в състояние на фактическа война, макар очевидно да не е изпълнил заканите си отпреди пет години, че ще успее да сложи край на конфликта в Донбас за две седмици. С тази цел Порошенко набляга на разказа как е възродил въоръжените сили, доведени до жалко състояние от предшествениците му. Оттам естествено следва и тезата му, че само той би могъл да се противопостави на архизлодея Путин, а другите кандидати трябва да бъдат отхвърлени като удобни за Кремъл. “За много обикновени избиратели това говорене се превръща в усещане за екзистенциална заплаха. Рутинната политическа процедура на изборите се превръща във въпрос на живот и смърт – загубата на Порошенко ще доведе до руска инвазия и “истинска” гражданска война”, казва Горбач.

Този елемент от стратегията на Порошенко обаче понесе тежък удар, след като в началото на март разследващи журналисти уличиха няколко от най-близките му сътрудници в корупционни схеми в сектора на отбраната. Според обвиненията, те са изкупували старо военно оборудване от Русия, след което са го прокарвали нелегално през границата и са го продавали на завишени цени на украинската държава.

Сякаш за да забият пръст в раната, някои от най-големите крайнодесни формации предприеха кампания за разобличаване на “корумпирания президент”. В седмиците преди изборите ударници на Национален корпус и Национални дружини, организираха войнствени протести протести против Порошенко, включващи опити да се провалят негови предизборни митинги в страната.

Това, че улични ултрадесни отряди могат да нападнат митинг на действащия президент и почти да го свалят от трибуната, само по себе си е доста показателно за реалностите в съвременна Украйна. Сякаш това не е достатъчно сюрреалистично, Национални дружини (които са паравоенно крило на Национален корпус, който на свой ред е политическо крило на паравоенния батальон “Азов”) получиха статут на официални наблюдатели на изборите, при все откритите им заплахи да използват насилие. Това не е особено учудващо, като се има предвид, че “Азов” – сборище на неонацисти не само от Украйна, но и от цял свят – е интегриран в Националната гвардия, а кадри на батальона заемат ръководни позиции в полицията. Вътрешният министър Аваков, който се счита за неофициален патрон на тези групировки, им размаха бащински пръст след изпълненията на митинга на Порошенко, но все пак показа разбиране към “справедливия гняв” на младите момчета, сражавали се по фронтовете в Донбас.

Всичко това доведе до един доста ироничен, но обичаен за политическата обстановка в страната ход на Порошенко – той обяви тези групировки за агенти на Кремъл, а неговите медии прекласифицираха “Азов” и свързаните организации от “героични защитници на родината” в “опасни паравоенни групировки, свързани с Русия”.

По отношение на “вярата”, Порошенко положи специални усилия да организира отделянето на Украинската православна църква от Руската патриаршия и не пропуска да изтъкне този си принос в кампанията. Това е съчетано с характерното за цяла Европа засилване на консервативното говорене. Порошенко например бе един от ВИП гостите на “Форума за националното семейство” в Киев, заедно с конкурентката си Юлия Тимошенко. Денис Горбач изтъква, че “това годишно събиране на кръстоносци срещу Истанбулската конвенция и репородуктивните права на жените никога не е събирало толкова високопоставени гости”. Той добавя, че докато Порошенко се ограничава с общо говорене за “семейните ценности”, други политици като Александър Турчинов – който за кратко изпълняваше длъжността президент след свалянето на Янукович, а сега оглавява Националния съвет по сигурност и отбрана – водят яростна кампания срещу “джендър идеологията”.

Относно “езика”, Порошенко окончателно загърби лозунгите за национално единение от изборите през 2014 г. и заложи на етно-лингвистичното разделение, което заема централно място в политическите кампании в Украйна след разпада на СССР. Една от първите стъпки на “майданската” власт през февруари 2014 г. бе да се опита да отмени прокарания от Янукович закон за защита на руския и други регионални езици, което спомогна за задълбочаването на конфликта между новото правителство и предимно рускоезичните области. Сега Порошенко подкрепя обсъждан в парламента законопроект, който ще разшири задължителното използване на украински.

До 2014 г. Украйна бе фактически разделена на две малко или много равни части, отличаващи се една от друга езиково, религиозно, а дори и в интерпретацията на историята и самото разбиране за национална идентичност. Двете области имаха и разнопосочни икономически интереси. Югоизточната част е предимно рускоговоряща, а намиращите се там остатъци от съветската индустрия са зависими от Русия и трудно биха оцелели на конкуренцията при интегриране в единния пазар на ЕС. Западноукраинският национализъм е в основата си антируски и антисъветски, а налаганите от него символи и герои – най-вече колаборационисти с нацистка Германия от времето на Втората световна война, са не просто чужди, но и отблъскващи за населението на Югоизточните региони.

През целия постъветски период тези разделения бяха използвани от политическите лагери за мобилизация на избирателите на база на двете украински “идентичности”. След анексията на Крим и отцепването на двата най-големи градски центрове в Донбас обаче балансът между двете части на страната категорично се наклони в полза на “западната”, анти-руска идентичност. “Дори в регионите, които останаха под контрола на украинското правителство, “проруската” версия на национализма бива заглушена или направо криминализирана – макар и носителите ѝ все още да са там, те са считани за пета колона, а не за легитимна част от украинското общество”, отбелязва Горбач. Той добавя, че това позволява на Порошенко да експлоатира етно-националистическата реторика колкото си иска, защото минаващ за “проруски” кандидат е структурно неспособен да спечели втория тур. “Заедно с липсата на забележима либерална опозиция, това е лоша новина за перспективите пред демокрацията в Украйна”, заявява анализаторът.

Двамата кандидати, считани за представляващи Югозтока – и по подразбиране за “проруски” – Юрий Бойко и Александър Вилкул, получиха общо около 15% от гласовете на първия тур. Както изглеждаха нещата към края на миналата година, ако този вот бе обединен зад единен кандидат, бе напълно възможно той да изпревари Тимошенко и да отиде на балотаж, което би било изключително удобно за Порошенко. Но кандидатурата на телевизионния персонаж Зеленски промени драстично уравнението.

Слуга на народа

Зеленски се оказа фаворит в президентската надпревара, без някога да е заемал управленска длъжност или биографията му да включва политическа дейност и граждански оптимизъм. Вместо това той е прекарал цялата си кариера на сцената, подигравайки се точно на тези професионални политици, чиито сметки сега разбърква.

Той придобива известност като актьор и продуцент на комедийното шоу Квартал 95 и най-вече чрез главната си роля в популярен сериал, където персонажът му е скромен учител, който случайно се оказва президент на Украйна и обръща с краката нагоре традиционната политика, покварена от корупция и олигархични зависимости.

Макар липсата на досегашен опит в политиката, управлението и военните дела да се изтъква като недостатък и слабо място на Зеленски, това изглежда се приема като плюс от много от избирателите. Кандидатите с най-голям опит – Порошенко и бившия премиер Тимошенко, едва надхвърляха 15% доверие по време на предизборната кампания. Сред 39-те кандидати имаше един бивш министър на отбраната – Анатолий Гриценко, и двама бивши шефове на службите за сигурност – Валентин Наливайченко и Игор Смешко, но резултатите им останаха едноцифрени. Дългогодишният кмет на западноукраинският град Лвов Андрей Садовой отпадна от надпреварата заради ниска подкрепа. Крайнодесните организации владеят улиците и често задават политическия дневен ред, но общият кандидат, който излъчиха – Руслан Кошулинский, не успя да събере и два процента от гласовете.

Опитите да се обясни изненадващия успех на Зеленски се фокусират в няколко посоки. Едната е жаждата на украинците за нови лица в политиката и умората от постсъветските елити, олицетворявани от Порошенко и Тимошенко. Според тази теза, комикът е успял да капитализира желанието за промяна и се е облагодетелствал от липсата на други изявени кандидати извън статуквото – най вече известният рокаджия Святослав Вакарчук, който също се отказа от участие в изборите. Друго обяснение набляга на това, че поддръжниците му са предимно млади хора. От тази гледна точка той дължи своя възход на фенската си база, която не може да разграничи реалния кандидат Зеленски от персонажа в шоуто му.

Самият Зеленски набляга на това разминаване между реалност и фикция, при което не е съвсем ясно кое имитира другото. Политическата организация, която Зеленски изгражда, носи същото име като сериала му – “Слуга на народа”, чийто трети сезон съвпадна с изборите. Рекламите на кандидата пък обещават идването на “нов слуга на народа” през пролетта.

Явлението Зеленски буди паралели с други шоумени, използвали славата си, за да се издигнат политически – като бившият водещ на реалити шоу Доналд Тръмп и най-вече италианският комик Бепе Грило, предвождащ движението “Пет звезди”.

В посланията на неговата кампания обаче липсват ключови елементи, обичайно свързвани с този тип партии и движения. За разлика от десните популисти, той избягва да се заиграва с идентичностни политики като се позовава на етническото и религиозно наследство или като използва малцинствени групи за изкупителни жертви. Той говори ту на руски, ту на украински, и отказва да обсъжда религиозните си възгледи. А за разлика от левия популизъм, той не обещава да увеличи държавните разходи и социалните помощи, да повиши данъците за богатите или увеличи преразпределението.

Всъщност единствените свързани с управлението лица, с които Зеленски се срещна по време на кампанията, са бившите министри на икономиката Айварас Абромавичюс и на финансите Александр Данилюк. Двамата са инвестиционни мениджъри, подкрепящи типичните неолиберални рецепти за минимална държавна намеса, строга фискална дисциплина и бърза приватизация. Те напуснаха правителството, разочаровани от неуспеха си да прокарат желаните от тях реформи заради действията на Порошенко. Сега виждат нова надежда в кандидатурата на Зеленски. Абромавичюс коментира пред Леонид Бершидски от Bloomberg, че намира Зеленски за “добър слушател и съвестен човек, който бързо се учи”. “Всеки в Украйна знае какво трябва да се направи, но липсва политическа воля. Зеленски би могъл да бъде тази надежда, тази платформа, чрез която хора с необходимата политическа роля могат да получат значителна власт”. Данилюк пък изразява надежда, че Зеленски би следвал съветите му за налагане на “радикален дневен ред”, включително реформа на съдебната система и разузнавателните служби. Не е ясно дали тези им надежди ще се сбъднат, тъй като Зеленски не им е обещавал нищо конкретно, ако спечели.

Основните му опоненти на Зеленски на първия тур – Порошенко и Тимошенко, показват доста повече сходства с обичайните популистки схеми, отбелязва Сергей Куделя, политолог от университета Байлор в САЩ. Докато сегашният президент залага на все по-крайна форма на национализма, Тимошенко наблягаше на обещания за понижаване на цените за отопление и енергия за домакинствата и повишаване на средните заплати в страната поне до нивата в Полша (където заплащането в момента е около три пъти по-високо).

В кампанията на Зеленски все пак са видни някои типични и не толкова типични характерни черти на популизма. Той по-скоро залага на антиидеологизация, което е в остър контраст с останалите кандидати и най-вече с Порошенко. Централно място в посланията му залагат антисистемните настроения, олицетворявани от лозунга му “Да ги разбием заедно”. Той никога не атакува лично съперниците си и отказва да участва в дебати. Вместо това той води кампания срещу цялата дискредитирана политическа класа. Това безспорно е тактика с голям потенциал, доколкото две трети от украинците изразяват неодобрение към президента, правителството и парламента.

Друго ударение в посланията на Зеленски са идеите за директно демократично управление. Той обещава, че първия закон, който ще прокара след като дойде на власт, ще е за “народовластието”. Чрез него се предполага да се установят законови механизми като например референдуми, чрез които украинците да могат да определят основните задачи пред управляващите. Медийната кампания на Зеленски поставя акцента върху директната комуникация – той се обръща към поддръжниците си чрез видеа, снимани с телефон, като по този начин създава илюзия за по-интимна връзка. В едно от първите си обръщения като кандидат Зеленски призова последователите си да напишат програмата му и да измислят решения заедно с него, тъй като той не иска “да прави прави празни обещания” подобно на “старите политици”. В друго послание подкани избирателите да му предлагат номинации за министър-председател, главен прокурор и други управленски позиции.

“Популярността на Зеленски в крайна сметка се основава на над-рационалната вяра в него като нов тип постидеологически лидер без специфична идеологическа или програмна привлекателност. Той избягва интервютата в предавания на живо, където може да бъде притиснат да предостави конкретика за политиките си. Неговата програма е колекция от добри пожелания – от сигурна и справедлива държава до богати и здрави граждани, но без някаква реалистична пътна карта за това как могат да бъдат постигнати. Зеленски подменя традиционните политически събирания с безплатни комедийни представления в градовете из страната. Най-важното е, че се противопоставя на познатите идеологически категоризации, най-вече тези, които са били водещи на всички избори в Украйна след 2004 г. Позициите му по външната политика и най-вече подкрепата за членство в НАТО и ЕС, съответстват на тези на бившия “оранжев” лагер. По други теми, обаче, особено по нуждата от договаряне на решение за конфликта в Донбас, за провеждането на недискриминационни политики, за използването на руския език, както и за плурализма към историческата памет, той се намира по-близо до предпочитанията на традиционните “сини” гласоподаватели в Югоизточна Украйна. Вместо да отчуждава избиратели и от двете страни обаче Зеленски успява да привлече широка подкрепа, надхвърляща традиционните идеологически разделения”, заявява Куделя.

Изборните резултати по региони показват, че Зеленски наистина успява да преодолее дълбоко вкоренените разделения. На първия тур той води в почти всички региони в страната като единствено най-западните и най-източни области са гласували “традиционно”. Порошенко излиза начело само в два западноукраински региона – в Лвов и в Тернопол, а Тимошенко е първа в Ивано-Франковск. Частите от Донецка и Луганска област, които все още са под контрола на Киев, пък са гласували преимуществено за Юрий Бойко.

Левият социолог Володимир Ищенко коментира, че Зеленски наистина прилича на Тръмп и Бепе Грило в някои отношения, но съществуват и значителни разлики. Според него, част от избирателите гласуват за Зеленски защото го възприемат като по-малко националистически настроен от другите кандидати. “Той се опитва да води кампанията си чрез обединяващи, а не разединяващи теми. Противопоставя си на опитите на Порошенко да налага украинския език на рускоговорящите граждани. Друго нещо, което го различава от Тръмп или Бепе Грило е това, че зад него няма популистко движение или каквото и да е движение. Той разполага само със своето телевизионно шоу, около което се опитва да изгради политическа партия от нулата. Това го различава от другите популистки фигури – той не е предшестван от масово популистко движение. Тръмп например е очевиден резултат от възникването на “Чаеното парти”, а Грило представлява движението “Пет звезди”, казва анализаторът.

Куделя отбелязва, че гласоподавателите на Зеленски не само са по-млади от тези на опонентите му, но също така включват хора от всички социални групи. “Това показва, че неговият бранд популизъм не експлоатира социално-икономическите разделения и класовата омраза. Той по-скоро комбинира стремежа за радикална поколенческа промяна (и “да изритаме мръсниците”) с обещанието да осигури адекватно представителство на множеството недоволни групи, които са били игнорирани, отхвърлени или измамени от политическите партии”, казва политологът.

Зад всеки успял мъж стои по един амбициозен олигарх

Колкото и алтернативен и различен да изглежда Зеленски, той все пак споделя една от характерните черти на политическите играчи в Украйна – или те самите са олигарси, или зад тях се откроява сянката на някой олигарх. Това се отнася в пълна сила и за “югоизточните” кандидати. Юрий Бойко разчита на ресурсите на олигарха Дмитрий Фирташ, който загуби доста позиции след Майдана. Наследникът на Партията на регионите на Янукович – Опозиционен блок, е неофициално контролиран от Ринат Ахметов, чийто бизнес се развива учудващо добре при сегашната власт. Според журналистически разследвания, неформално споразумение на Ахметов с Порошенко му позволява да продава въглища на завишени цени. “Неговият” кандидат Вилкул получи едва 4% на изборите, с което само подяде по-популярния “проруски” кандидат Бойко.

Зеленски от своя страна е обвиняван от опонентите си, че е кукла на конци на един от най-пословичните украински олигарси – Игор Коломойски. Той бе особено влиятелна фигура след свалянето на Янукович, но в последствие се оказа един от най-големите губещи от “революцията на достойнството”. В следмайданският хаос Коломойски се открои като спонсор на крайнодесните доброволчески батальони, воюващи в Донбас и налагащи “ценностите” на новия режим в останалите части на страната. Заради приноса си бе награден и с административна власт – получи поста на губернатор на Днепропетровск, макар украинския закон да забранява двойното гражданство (обяснението му беше, че той няма двойно, а тройно гражданство – украинско, израелско и кипърско). Негови протежета оглавиха местната власт и в други региони като Одеса, поради което за известен период Коломойски изглеждаше като безспорен господар в южната половина на Украйна.

След като Порошенко се закрепи на върха на политическата власт обаче двамата олигарси влязоха в сериозен конфликт, включително за контрола над държавни енергийни предприятия. В крайна сметка Коломойски загуби, сдаде губернаторската позиция и се изнесе в чужбина (а проксито му в Одеса бе заменено с Михаил Саакашвили, преди и той да изпадне в немилост пред Порошенко). Най-големият удар срещу олигарха дойде през 2016 г., когато бе национализирана неговата “ПриватБанк”. Тази операция струваше на украинския бюджет 5.6 млрд. долара, отишли за запълване на капиталовите дупки на банката.

Коломойски обаче все още контролира медиите си като един от осемте му телевизионни канала – “1+1”, е основна платформа за продукциите на Зеленски и съответно за предизборната му кампания. Дългогодишният адвокат на Коломойски Андрей Богдан работи за кампанията на Зеленски, а някои от охранителите на кандидата за президент са били забелязвани и като бодигардове на олигарха. Говорителят на кампанията Дмитри Разумков обяснява, че Богдан е личен приятел на Зеленски, а охранителите работят за фирма, препоръчана от телевизия “1+1” . По думите му бизнес отношенията между Зеленски и Коломойски не са свързани с някакви политически или финансови задължения.

Коломойски, който по принцип се счита за политически съюзник на Юлия Тимошенко, определено има много сметки за разчистване със сегашната власт, а също и основания да очаква още удари по бизнеса си, ако Порошенко бъде преизбран. Поради това има очевиден интерес да осигурява ресурси за най-обещаващия опонент на сегашния президент, независимо от това дали и в каква степен са изградени зависимости. От своя страна Порошенко вероятно с право се страхува от ответни удари срещу него и икономическите му интереси, ако падне от власт и се окаже на милостта на многобройните врагове, които си е създал.

За Порошенко просто не съществува опция да изгуби тези избори, което може да се окаже катализатор на драматични събития в седмиците преди балотажа на 21 април. Ясен пример за това колко е отчаян Порошенко бе опитът му през ноември да въведе военно положение в страната – и така потенциално да отложи изборите – използвайки като оправдание инцидент с руски и украински военни кораби в Азовско море. Този сценарий обаче бе предотвратен от неуспеха на Порошенко да събере необходимата подкрепа в парламента, както и от ясните сигнали на неодобрение от “партньорите” в ЕС и САЩ.

Разочарованието на западните столици от Порошенко става все по-видно в последно време – управлението му е постоянно критикувано заради неспособността и нежеланието да се справи с “ендемичната” корупция, както и с безнаказаните престъпления на десните екстремисти (особено след като последните започнаха да протягат пипалата си към Европа и дори към САЩ). Въпреки това Западът гледа притеснено и недоверчиво към Зеленски, когото се опитва да разтълкува чрез опростенческите схеми “за и против” Русия и сравнения с другите шоумени-популисти, нахлуващи в политиката. Малко след като Зеленски оглави социологическите проучвания през януари, медийното звено на Държавния департамент – “Свободна Европа”, публикува информация, че комикът има бизнес интереси в Русия. Големи щатски медии наблягат на връзките му с Коломойски, заради когото милиарди от кредитите на МВФ са отишли за спасяване на изтърбушената “ПриватБанк”, вместо за “помощ за болниците, училищата и за армията, биеща се с подкрепяните от Русия сепаратисти”. Други иначе реномирани издания като Foreign Policy пък публикуваха направо обидни за публиката анализи, които внушават, че украинците глуповато не са схванали колко се е подобрил живота им под управлението на Порошенко.

Западът вероятно предпочита познатият Порошенко да остане на власт въпреки всичките му недъзи, вместо да се чуди какви изненади може да донесе неизвестната величина Зеленски. Като цяло САЩ и ЕС обаче не изглежда да горят от желание отново да се намесват активно в Украйна, нито пък да подкрепят ескалации, които да подпомогнат на Порошенко да задържи властта. В този смисъл способността на президента да си подсигури втори мандат по не особено честен начин ще зависи от подредбата на различните властови фактори в самата Украйна. Това се отнася и за шансовете на Зеленски, който може и да има значителна електорална подкрепа, но не разполага със солидна политическа организация или пък с въоръжени отряди, които да гарантират интереса му при опит за фалшифициране или купуване на гласове.

Вероятно най-ключова фигура ще е вътрешният министър (и също доста богат човек) Аваков, чийто приоритет е да запази позицията си и след изборите. От доста време той вече се е позиционирал твърдо като противник на Порошенко, което е видно не само от действията на свързаните с него улични групировки, но и от директните му обвинения към президента, че нарушава изборното законодателство.

Порошенко от своя страна също контролира част от силовите структури чрез лоялни хора – най-вече прокуратурата и Службата за национална сигурност (СБУ). Аваков няма монопол и над влиянието си върху десните групировки. Една от тези организации – С14, която придоби известност със серия погроми над ромски лагери, и която получава държавно финансиране за “образователни” проекти, се счита за свързана със СБУ.

“Този потенциал за ескалация на насилието въвежда един неконвенционален критерий за оценка на шансовете на кандидатите: техните способности да “защитават резултатите” – в съда, в избирателните комисии и по улиците”, отбелязва Денис Горбач. “Предвид високата толерантност към насилието, изключително ниското обществено доверие към политическите елити и развиващата се на заден план война, шансовете за “неконвенционален” резултат от изборите са значителни”, казва той.

Ищенко от своя страна отбелязва необичайно голямата разлика между екзитполовете и крайните резултати на гласуването в ущърб на действащия президент. Той споделя мнението на живеещият в изгнание блогър Анатолий Шарий, според когото обяснението вероятно е в това, че хора, взели пари да гласуват за Порошенко, са се отчитали пред екзитполовете, но реално са пуснали гласа си за друг. “Това също така означава, че на Порошенко са останали само най-крайните опции да преодолее огромната преднина на Зеленски на втория тур – масови измами в избирателните секции, ескалация в Донбас или около Крим. Или да предложи нещо МНОГО щедро на Коломойски. Във всеки случай на Порошенко няма да се гледа като на легитимен президент, вероятно дори от страна на западните правителства”, прогнозира Ищенко.

Анализаторите отбелязват, че дори президентските избори да минат без големи сътресения, рисковият период за страната не е свършил, тъй като почти веднага ще започне кампанията за парламентарния вот през октомври. “В украинската полу-президентска система контролът над парламентарното мнозинство не е по-маловажен от президентското място. Който спечели състезанието през пролетта, ще трябва да повтори резултат си на есен. Парламентарните избори вероятно ще бъдат още по-хаотични и изпълнени с насилие от президентската кампания, защото освен “централната” битка между партиите ще се разиграват и отделни състезания в мажоритарните райони. Тези избори ще се превърнат в арена, на която традиционните олигархични изборни машини ще се сблъскват или сътрудничат с местните политико-криминални групировки и клиентелистки мрежи, с подобията на Национален корпус, както и с амбициозни нови проекти като този на Зеленски”, предвижда Горбач.

За разлика от повечето други бивши съветски държави, в Украйна не се е оформила ясна пирамида на икономическата и политическа власт, а вместо това са налице много конкуриращи се олигархични групировки. Това създава един особен вид плурализъм, чиито отделни елементи – от феодализацията на икономическата и политическа власт, през ревизионистката ултранационалистическа пропаганда, до безнаказаното улично насилие – са във фундаментално противоречие с принципите на демокрацията, но в определени ситуации могат да произведат наглед демократичен резултат.

“Либерална” политическа алтернатива в Украйна на практика липсва, а лявото също е сведено почти до нула вследствие на репресии – било то забраната на Комунистическата партия или терора над леви активисти от страна десни групировки (Ищенко сравнява текущата политическа атмосфера в страната с Латинска Америка). В тази обстановка особеният тв-комедиен популизъм на Зеленски вероятно е единствения начин да се разбият границите на политическата черупка, оформила се след Майдана. Дали комикът-политик наистина може да донесе някаква положителна промяна или ще се окаже поредното разочарование, и дали изобщо ще му бъде позволено да пробва, предстои да видим. Но самият факт, че значителна част от украинците отхвърлят мантрите на доминиращата пропаганда и демонстрират желание за нормализация, давайки гласа си за най-“ненормалния” кандидат, дава надежда, че дълбоките рани, нанесени през последните години, ще започнат да заздравяват.