В категории:Анализи / Избрано / Свят

Един комик в драматична пиеса

Украинските избиратели нанесоха решителен удар на постмайданската върхушка. Добре организираните националистически сили обаче ще представляват бомба със закъснител при управлението на новия президент

Снимка: http://kvartal95.com

Володимир Ищенко, Jacobin

Публиката в САЩ едва ли би се изненадала от разказ за неопитен кандидат, победил избраника на истаблишмънта. Но в случая с новия украински лидер Володимир Зеленски това често използвано сравнение всъщност подценява ситуацията. Представете си Доналд Тръмп да беше тридесет години по-млад, никога да не беше писал книги и да не беше участвал в никакви (дори номинално) сериозни дебати. В Украйна нямаше първични избори или партия, която да трябва да се овладее. Освен това Зеленски е професионален комик.

Сравненията с Тръмп са ограничаващи. Зеленски, дете на университетски професор и инженер, не е герой на работническата класа. Но той не е и олигарх, подобно на досегашния президент, когото разгроми на втория тур на изборите. Петро Порошенко натрупа състоянието си като приватизира съветски сладкарски фабрики през дивия период на 90-те. Агресивната националистическа кампания на Порошенко имаше далеч повече общи черти с десните популисти в чужбина, особено с тези от съседни държави като унгарския премиер Виктор Орбан и фактическият лидер на Полша Ярослав Качински.

В добавка към основния лозунг на кампанията си “Армия, език, вяра”, Порошенко тръбеше и националистическия боен зов “Или Аз, или Путин”. При балотажа миналата неделя обикновено поляризираното украинско общество гласува почти единодушно срещу действащия президент. Зеленски спечели със 73%, защото яхна вълната на възмущение от всичко, което Порошенко символизира в очите на иначе доста различни типове избиратели. За тях Порошенко означава бедност, безсрамна корупция, безкрайна война в Донбас, както и агресивни националистически инициативи и политики, простиращи се от религията и езика до историята. По време на единствения предизборен дебат между двамата, провел се на най-големия стадион в страната, Зеленски буквално се определи като “резултат от грешките” на Порошенко.

Победителят на изборите няма нито програма, нито партия – той просто използва за кампанията името на телевизионното си шоу “Слуга на народа”. Зеленски ще влезе в президентството обграден от “нови лица”, които може би няма да са тези, които реално вземат решенията. Притеснителни са неясните отношения на Зеленски с прословутия олигарх Игор Коломойски, който е източил милиарди от Украйна към офшорни сметки. Като политик новоизбраният президент е уникално повърхностен, което може да служи за репер колко ниско украинците оценяват “постиженията” на Порошенко и развитието на страната през петте години след “Евромайдана”.

В този смисъл балотажът представляваше нещо като референдум за Порошенко, а и за целия националистко-патриотичен лагер. “Национал-либералната” интелигенция и голяма част от прозападното “либерално” гражданско общество се сплотиха агресивно зад Порошенко, и започнаха да атакуват Зеленски и гласуващите за него като “проруски”, вероломни, тъпи и необразовани. Твърдяха, че неговата победа ще бележи края на Украйна. Въпреки това при гласуването те видяха, че представляват едва една четвърт от страната.

Пет години след като бунтът на Майдана разтресе Украйна, видяхме как политическата и интелектуална върхушка, дошла на власт през 2014 г., завърши с добре познатия провал.

Референдум за постмайданския ред?

Гласоподавателите, които избраха Зеленски, наистина изглеждат доста различно от тези, които ентусиазираните западни медии обикновено представят като автентични представители на Украйна. Те вероятно също са проевропейски настроени, но по-скоро по прагматични причини – хората на Запад от границите на Украйна живеят по-добре от тези на Изток, а не заради расисткия “цивилизационен избор” (за Европа срещу Русия), който бива промотиран от украинските интелектуалци.

Някои от тях предпочитат да говорят на украински, други на руски или пък на смесица от двата езика, но намират за нелепа идеята това да бъде превръщано в идеологически избор. Те са изтощени от конфронтационната атмосфера, патриотичната пропаганда и постоянното издирване на “руски агенти” под леглото. Те са безразлични както към Съветския съюз, така и към фанатичната “декомунизация” на паметници и имена на улици. Те биха предпочели да могат да гледат забранените в Украйна съветски филми и да си чатят в руски социални мрежи без ограничения. Те не харесват претенциозния патриотизъм и радикалния национализъм. Те очакват от управляващите осезаемо подобряване на жизнения стандарт на мнозинството, а не самоцелна “борба с корупцията” в стила на “либералното” гражданско общество.

След протестите от 2014 г. крайният проруски сегмент в украинския обществен живот бе репресиран и маргинализиран. През последните пет години крайното прозападно и националистическо течение стана хегемонно. Въпреки продемократичната реторика, така издигналите се на власт сили всъщност демонстрираха забележително авторитаристки тенденции.

Първо бе случая със забраната на Комунистическата партия. Това бе голяма опозиционна партия, вероятно най-голямата по брой на реалните членове, която получи 13% от гласовете на парламентарните избори през 2012 г. Опозиционни политици, медии, журналисти и блогъри бяха подложени както на държавни репресии, така и на атаки от радикални националисти. Насилието се простираше до погроми, палежи, затваряне и изфабрикуване на криминални обвинения. Ситуацията бе толкова тежка, че редакторът на водещото опозиционно онлайн издание Strana.ua трябваше да потърси политическо убежище в Австрия. В същото време армия от платени про-Порошенко тролове създаваше токсична атмосфера на нетолерантност към всякакво несъгласие. Редица университетски преподаватели бяха уволнени или атакувани заради политическите си позиции и принудени да напуснат страната.

Конфликтът с Русия бе ключов за тази атмосфера. През декември 2018 г., след вероятно целенасочена провокация в Керченския проток, завършила с арестуването на украински кораби и моряци от руския флот, Порошенко прокара военно положение в половината територия на страната. Нямаше никакви доказателства за ескалираща заплаха от страна на Русия, но това бе удобен претекст за отлагане на изборите и спечелване на повече време за намиращия се в политическа обсада Порошенко. Социологическите проучвания още тогава показваха, че над 50% от украинците няма да гласуват за него при никакви обстоятелства. Удължаване на военното положение и дори повтаряне на провокацията в Керч бяха сериозно обсъждани в обкръжението на президента, но тези схеми не получиха подкрепа от западните лидери, най-вече от Ангела Меркел.

Порошенко все пак успя да се добере до балотаж, след като на първия тур на 31 март задмина бившия премиер Юлия Тимошенко – благодарение на купуване на гласове и дори директни измами в някои райони. Само че нито Съединените щати, нито Европейския съюз бяха склонни да му позволят да се докопа до нелегитимно преизбиране чрез толкова прозрачно измамни методи, заплашващи да дестабилизират Украйна. Местни медии съобщиха, че преди балотажа дипломатически представители на САЩ са уверили Порошенко, че няма да бъде съдебно преследван след като падне от власт.

Влиянието на Порошенко сред управляващите кръгове в Украйна също бе започнало да се разклаща. Влиятелният вътрешен министър Арсен Аваков се позиционира като независим гарант за свободни и честни избори, докато свързаната с него крайнодясна партия “Национален корпус” поведе буйна кампания срещу корупцията на близките бизнес партньори на президента. Повечето останали олигарси сякаш се противопоставяха на преизбирането на Порошенко, което бе видно от отразяването на политическите новини по техните телевизионни канали.

Освен това подкрепата за Зеленски бе просто непреодолима. Много наблюдатели подценяват мащаба на опозицията към постмайданския режим. Зеленски излезе с про-ЕС и про-НАТО послания и веднъж дори нарече радикалния националистически лидер Степан Бандера – изключително разделяща фигура – “неоспорим герой”. Въпреки това традиционно антизападно настроените региони в Южна и Източна Украйна, където Бандера се счита за нацистки колаборационист, гласуваха за Зеленски и то с мнозинство от над 80%. Човек може да си представи колко силно са искали да се отърват от Порошенко. Разликата, с която Зеленски победи бе твърде голяма, за да може Порошенко да се опита да подправи резултата.

Това, че Порошенко призна загубата и се подготвя мирно предаване на властта не е резултат от силата на украинската демокрация. Това бе резултат от зависимостта от Запада, олигархичния плурализъм и рекордно ниската подкрепа за действащия президент. Ние в Украйна все още трябва да извоюваме демокрацията си. Да се надяваме, че разгромът на Порошенко ще отвори възможност за това.

Шанс за лявото?

Един ляв журналист коментира, че ако не си щастлив от загубата на Порошенко нямаш сърце, а ако вярваш на обещанията на Зеленски нямаш акъл.

Към този момент има твърде много неизвестни неща за Зеленски, така че прогнозите каква политика ще води едва ли са по-добри от гледане на кафе. Неговите лични виждания, изложени в няколко интервюта, не представляват кохерентна идеология, а просто либертариански настроения на един успешен човек от шоубизнеса, който не е обмислял твърде сериозно политическите въпроси. Като цяло той е против прекомерната намеса на държавата в деликатните въпроси свързани с идентичността, в икономиката и в личния живот. Той също така подкрепя по-малко конфронтационен подход към войната в Донбас и Русия.

Зеленски подкрепя присъединяването към НАТО и стъпките към членство в ЕС, но е готов да обсъжда и убеждава тези, които се противопоставят на тези неща. Това го разграничава от предишните управляващи, които презират (и нямат проблеми да отчуждават) това значително малцинство в украинското общество. Той се изказва в подкрепа на известно фискално облекчаване и, разбира с – подобно на всеки политик в Източна Европа, е “против корупцията”. Зеленски също така се е изказвал в подкрепа на легализирането на леките наркотици и проституцията и против забрана на абортите, макар че тези въпроси засега остават в периферията на политическите дебати в Украйна.

Все още обаче не е ясно какво значение ще имат личните му виждания и доколко ще е независим като президент. Зеленски бе явно подкрепян от олигарха Игор Коломойски и неговият телевизионен канал, но точното естество на техните отношения и споразумения вероятно е известно само на самите тях. Коломойски може би очаква значителни компенсации за национализацията на неговата ПриватБанк, най-голямата банка в Украйна, но подобен ход ще бъде много непопулярен и със сигурност би дискредитирал новия президент. Не знаем какво влияние ще имат президентските съветници, нито кой ще бъде назначен на ключови управленски позиции. Не се знае кой ще сформира ядрото на партията на Зеленски, както и какво ще е отношението му към парламента, в който няма свои представители.

Освен това съществуват определени структурни ограничения пред украинския президент, които ограничават възможностите за прокарване на прогресивни политики. Все пак, все все още няма сериозни основания за страховете, изразени от някои леви наблюдатели, че управлението на Зеленски ще доведе до неолиберален апокалипсис. Всъщност, ако има нещо сигурно, то е това, че икономическата политика ще се решава от баланса между интересите на олигарсите и изискваните от МВФ икономии, както бе и при Порошенко. В страната просто липсва каквато и да е силна политическа основа за радикална алтернатива в икономическите политики.

Още повече, че съперничеството между олигарсите и структурата на украинското гражданско общество (в което радикалните националисти представляват най-силният, организиран и мобилизиран сегмент, докато либералите са слаби а левицата почти не съществува) със сигурност ще ограничи всякакви опити да се отиде отвъд национал-патриотичния консенсус. Подобни опити ще срещнат силна улична съпротива от националистите, които вече роптаят за “руския реваншизъм”. Те биха могли да получат подкрепа и от някои от конкуриращите се олигарси, ако например Порошенко се опита да консолидира националистическата опозиция около себе си.

Въпреки всичко това, украинската левица наистина получава шанс да стане по-силно, по-значително движение в обществения живот на страната. Има три безспорни резултата от победата на Зеленски, които облагодетелстват лявото.

Първо, ескалацията на репресиите и на националистическите тенденции през последните години докараха слабото и стигматизирано ляво до полунелегално състояние. Победата на Зеленски обаче обещава да прекрати засилването на авторитаризма, което наблюдавахме при Порошенко. Дори политическият режим в Украйна да остане структурно непроменен и да станем свидетели на опитите на друга олигархична групировка (например на Коломойски) да монополизира властта, ще има поне временно облекчение.

Второ, хегемонията на украинските национал-либерали, които се бяха консолидирали около Порошенко, понесе сериозен удар. Кризата на тяхното морално и интелектуално лидерство вече е видима; все повече хора осъзнават колко ирелевантна е тяхната визия за Украйна, която бе отхвърлена от огромното мнозинство на тези избори. Ще има много публични дебати за това какво се е объркало, което повишава интереса и отваря възможности за алтернативни политически гледни точки, включително леви.

И последно, кампанията на Зеленски успя да политизира тези групи от населението, които никога не са се интересували от политика или се чувстваха отхвърлени след Майдана – най-вече младите градски хора от югоизточните региони. Същевременно повечето от избирателите на комика не очакват много от него, освен факта, че не е Порошенко. Разочарованието от бъдещото му управление е неизбежно, но поне можем да се надяваме, че много хора няма просто пак да се затворят в личния си живот, а ще започнат да търсят и други, неелекторални форми на политика, чрез които може да се постигне по-дълбока промяна.

Би било грешно да таим надежди относно предизборните обещания на Зеленски за “нова политика”, внезапен пробив в кампанията срещу корупцията, мир в Донбас или преобръщане на напредъка на крайната десница от последните години. Тези неща ще изискват доста повече от свалянето на Порошенко. Все пак първата стъпка бе направена – и отслабването на отиващият си режим отваря повече възможности за бъдещето.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар