В Съединените щати се развихря един скандал, който е наистина очарователен, макар съвсем да не е изненадващ. Над 30 богати родители получиха криминални обвинения за схема, при която са плащали на фирма големи суми, за да подсигурят влизането на децата си в най-елитните университети. Лицемерието е доведено до крайност, схемата е включвала всичко – от подкупване на университетски служители, през фалшифициране на увреждания, до организирани измами на стандартизираните тестове за кандидатстване. Един баща дори е направил фотошоп със снимка на сина си като състезател по овчарски скок, за да убеди приемната комисия, че отрочето му е обещаващ атлет.
Не е тайна, че богатите хора биха направили почти всичко, за да вкарат децата си в добри училища. Но този скандал едва повдига завесата на лъжите, които поддържат американската идея за меритокрацията. Уилям “Рик” Сингър, който се призна за организатор на измамите, обяснява, че има три начина, по които студент може да влезе в колеж по свой избор: “Има го главния вход, през който трябва да влезеш сам. Има я задната врата чрез плащане на институцията, но това струва десетократно повече пари. Аз създадох още една странична вратичка”. Тази странична вратичка е свързана с откровени престъпления – буквално плащане на подкупи и фалшифициране на оценки. Невъзможно е да се знае колко обичайни са тези практики, но има причини да се счита, че са сравнително редки. Защо? Защото в повечето случаи на богатите не им е нужно да плащат нелегални рушвети. Те могат да плащат напълно законни такива.
В своята книга от 2006 г. “Цената на приема: Как американската управляваща класа купува мястото си в елитните колежи”, Даниел Голдън разобличава начина, по който водещите учебни заведения са по-благосклонни към децата на дарители и на техни възпитаници. В книгата член на приемната комисия в университета Дюк разказва как му е била връчена комисия с молби, които е възнамерявал да отхвърли, но са му били върнати за “специално” преразглеждане. В случаи, при които се очаква родителите да направят големи дарения след приемането, децата им понякога биват обозначавани като кандидати за “институционално развитие” – т.е приемането им ще спомогне за развитието на институцията. Вече всеки знае как фамилията Кушнер е купила мястото на малкия Джаред в Харвард. Нужни са били само 2 млн. долара, за да се убеди университетът, че Кушнер е подходящ материал за тях.
Но неравенството е далеч по-дълбоко от това. Не само даренията дават предимство на богатите. Децата на горния 1% (както и на горните 5%, и на горните 20%) през целия си живот трупат предимства пред връстниците си на дъното. Дори в първи клас различията могат да са резки: сравнете учебната среда в някое от разпадащите се основни училища в Детройт с тази в частните училища, които струват десетки хиляди годишно. Има гимназии, като например Академията Филипс в Масачузетс, които разполагат с дарителски фондове за над милиард долара. В цялата страна нивото на образование, което получаваш, зависи от това с колко пари разполагат родителите ти.
Дори ако изравним финансирането на обществените училища и премахнем частните, някои деца ще са по-равни от други. Два милиона и половина деца в Съединените щати остават поне временно бездомни всяка година. Хаотичната житейска ситуация, която върви с бедността, прави успехът много, много по-трудно постижим. Това означава, че дори тези, които според Сингър са минали през “главния вход”, всъщност не са го направили сами. Поне отчасти те са го постигнали защото са имали късмета да имат живот, благоприятстващ техния успех.
Хората често говорят за “равноправие на възможностите” като за типичен американски стремеж. Но постигането на нещо поне наподобяващо равни възможности би изисквало радикално преструктуриране на обществото от горе до долу. Докато има големи неравенства в богатството, ще има и колосални разлики във възможностите пред децата. Независимо какви критерии за прием се поставят, богатите деца ще имат предимство. Ако приемните комисии са фокусирани върху резултатите от тестове, родителите ще плащат за допълнителни уроци и курсове за подготовка. Ако пък фокусът е върху по-”холистични” качества, родителите ще се погрижат децата им да ги развият. Просто е: богатството винаги осигурява по-голям капацитет да осигуриш на децата си предимство пред децата на другите. Ако искаме да постигнем нещо, наподобяващо “меритокрация”, вероятно трябва да започнем с установяване на пълен егалитарен комунизъм.
Реално никога не може да има такова нещо като меритокрация, защото никога няма да има изцяло равни възможности. Основната функция на тази концепция е да уверява елитите, че са заслужили позицията си в живота. Тя ги облекчава в “тревожността на изобилието” – това дразнещо усещане, че може би са спечелили от произволната рождена лотария, а не са продукт на собствената си находчивост и здрава работа.
Има нещо перверзно в цялата конкурентна система на университетите. Но можем да си представим различен свят. Ако на всеки е гарантирано безплатно, висококачествено висше образование и обществената училищна система отговаря на качеството на частните училища, няма да има за какво да се конкурираме.
Вместо фарсът на процеса по приемане – при който студентите трябва да прескачат през серия от ненужни обръчи, за да се докажат като заслужаващи добро образование – може просто да се приема всеки, отговарящ на ясно определен праг. Не е като сегашната система да подбира според интелигентност или качества. Училището, което си завършил, ни казва най-вече от коя икономическа класа са родителите ти. Но не е нужно да е така.
