Преди малко повече от десет години – на 15 септември 2008 г., американската инвестиционна банка „Лемън Брадърс“ се срина, обявявайки своята неплатежоспособност. Въпреки че финансовата криза беше налице още от предходната година, колапсът на „Лемън Брадърс“ продължава да се счита за символично начало на световна криза, която реално никога не е свършвала. Най-големият банкрут в историята на капитализма повлия на целия свят и доведе до крах, за който днес вече знаем, че е много по-мащабен от краха на „Уолстрийт“ през 1929-а.
Фалитът на „Лемън Брадърс“ доведе до панически реакции на правителствата на държавите в центъра на модерния капитализъм – отпечатване на космически количества пари в Съединените щати и Великобритания, нервни интервенционни реакции дори от страна на Германия. Не един публицист видя в тези действия края на неолиберализма. Но попитайте днес за това гърците, испанците и дори британците… Разбира се от всичко това имаше и печеливши – на първо място точно спекулантите, които причиниха катастрофата.
Неолибералите продължават да властват над нашия живот. Как е възможно всичко това да продължава, а в традиционните масмедии идеологията на неолиберализма да изглежда напълно дискредитирана? Какво наистина се случи с неолибералния режим за натрупване на капитали?
В своето есе, озаглавено „Новият неолиберализъм“ и публикувано в легендарното списание „New Left Review“ още през 2016 г. преподавателят в лондонския университет „Голдсмит“ Уилям Дейвис предлага периодизация на неолиберализма, която помага да се разбере какво се е променило, така че всичко да си остане както си е било…
Борещият се неолиберализъм. Първа фаза – 1979-1989 г.
Неолибералите са в период на първоначално придобиване на власт над света, след като десетилетия се наслаждаваха на пожълтелите страници на Лудвиг фон Мизес и Фридрих фон Хайек. Те все още имаха истински, силни опоненти. Налагаше им се да мотивират своите тези или да изтъкват като доказателство катастрофите, които се струпаха на главите над техните политически съперници, тоест предшествениците им по власт (например, стагфлацията на Запад или кризата в Източна Европа и появата на „хранителните купони“ в някои страни).
Все още съществуваше голям геополитически враг – Източният блок. Той умело беше използван за сплашване на хората чрез подчертаване на лишенията и липсата на свобода там, провокирани от етатизма на властващите.
И когато Източният блок рухна, неолибералите имаха „окончателното доказателство“ за превъзходството на „свободния пазар“ спрямо централизираната планова икономика и спрямо „социализма“ (поставяме термина в кавички, защото с него неолибералите определяха дори най-умерените привърженици на кейнсианството).
Нормативен неолиберализъм. Втора фаза, 1989-2008
Неолибералите заеха ролята на единствените и безспорни – без сериозна конкуренция – владетели на света. Тяхната идеология, а именно тяхната „икономическа теория“, се превърна в обща платформа на „здравомислещите“ хора. Всичко извън нея, което посочваше грешките, заблудите и нейната несправедливост, или обръщаше внимание на огромните разходи, негативни последствия и реални рискове, бе преиначавано и представяно като нездравословен популизъм, суеверия и липса на „здрав разум“. До такава степен, че основните социалдемократически партии, някога социалистически и дори посткомунистически, заприличаха на неолибералите и в последствие довършиха тяхното дело.
Логиката на пазара, рентабилността, конкуренцията, измеримите резултати и одитите завладяха всички сфери на обществения живот. Здравеопазването и културната дейност, които преди това бяха „защитени“ сфери – дори те се присъединиха към списъка. Манията за одити, количествени измерители и осчетоводяване на всичко осигуряваха легитимността на цялата система, придавайки ѝ „научна обективност“ и някакъв вид „справедливост“. Балонът на легитимността се срина през 2008-ма, когато се оказа, че неолибералните одити и кредитният рейтинг не описват никаква обективна реалност, а показват силните във властта в конкретни моменти (който е достатъчно силен може да си позволи да си ги купи).
Наказателен неолиберализъм. Трета фаза, от 2008 г. до …. ?
Дейвис пише: „Ако погледнем назад към първите две фази на неолиберализма, е интересно да се отбележи поражението на неговите теоретици и пропагандатори, които подминават един важен индикатор – нарастващият дълг. Както показва Волфганг Щрек в книгата си „Buying Time“, периодът на борещият се неолиберализъм съвпада с фаза на нарастващ държавен дълг, а след нея виждаме фаза на нарастване на частните дългове, която съвпада с нормативният неолиберализъм“.
Във времена на криза левицата обича да цитира Антонио Грамши и неговата максима, че кризата е криза, защото старото умира, а новото все още не може да се роди. Дейвис твърди, че този път е съвсем различно: ако старото е неолиберализмът то „старото въобще не е умряло, а е възкресено“. Защото, когато неолибералите загубиха цялата легитимност на идеите си, те престанаха да се притесняват за собствената си легитимност във властта, използвайки за оставането си там цялата политическа и икономическа сила, натрупана от тях без голямо съпротивление през последните десетилетия. Загърбвайки илюзиите за истинност или справедливост, те действат силово и сe гаврят със своите жертви.
Жертвите са тези, които вече и така пострадаха от неолиберализма – безработните или студентите, на чиито плещи висят огромни дългове в собствените им страни, или дори цeли общества – като гръцкото например, изоставени на милостта на неолибералните финансови институции и осъдени да разпродават националното си богатство. Идеята е да се накажат още по-жестоко падналите на земята, така че повече да не помръднат, камо ли да се надигнат, за да създадат реална опозиционна политическа сила.
А може би най-циничното е, че същевременно всичко това се обяснява с един изключително морализаторски език. Изпадналите в несъстоятелност, трайно безработни или затънали до уши в дългове, за да образоват децата си, са наричани виновници и грешници като в безмилостна калвинистка проповед. Старата песен за „бюджетната дисциплина“, за „необходимостта от съкращаване на разходите“ и за всичко това, което „държавата не може да си позволи“, се пее на различни гласове и езици, макар че дори тези, които я „пеят“, не се слушат и никой не им вярва – от Великобритания до Гърция реалността показва, че затягането на колана води до по-бързо нарастване на дълга и ограничаване на други показатели на развитието. Функцията на този морализаторски речник не е да служи за описание на реалността, а за заглушаване на воплите на жертвите, така че да не им се позволи да вземат думата. Те трябва да бъдат накарани да сведат глави и да загубят всякаква вяра във възможността за нещо по-различно.
Неолиберален интервенционизъм
Тези, които виждаха икономическата намеса на правителствата в САЩ, Великобритания и Германия през 2008 и 2009 г., предвиждаха края на неолиберализма. Те обаче попаднаха в пропагандния капан на самата система, която парадираше със своята „ненамеса“ в икономиката и („естествените“) пазари. Но неолиберализмът винаги е бил начин за намеса в икономиката с цел да създаде (а не да освободи) пазари.
Разликата между неолиберализма и онова, което в исторически план го предхождаше, не се състои в това, че системата за намеса в икономиката се заменя от система на „ненамеса“, а че се промениха целите и методите за постигането ѝ. Вместо държавни намеси, насочени към по-справедливо разпределение на общественото богатство и увеличаване на доходите на работниците (което понякога служи на буржоазията, за да си „купи“ обществен мир и спокойствие), се правят пак държавни намеси, водещи до по-голяма концентрация на богатство в ръцете на най-силните.
Интервенциите в първите години на сегашната криза са тъкмо такива неолиберални интервенции – тяхната цел не беше да се решат структурните проблеми, натрупани в продължение на 40-годишно господство на неолибералната доктрина; нито пък те бяха отклонения или изключения от тази доктрина. Напротив, идеята беше да се стабилизира системата, за да не рухне като къща от карти, и да се подсигурят нейните бенефициенти – преди всичко финансовата олигархия – като се защитят привилегиите им.
Военна мобилизация на държавните сили
Британският икономически историк Адам Туз издаде през 2018 г. впечатляващата книга „Катастрофата: как десетилетието на финансовата криза промени света“. Авторът показва, че кризата през 2008 г. настъпва в един свят, който вече е напълно преобразен от неолиберализма – свят, в който икономиката е управлявана от изключително ограничена група хора. Те решават съдбите на цели индустрии, създават и оформят пазари, решават каква ще е покупателната способност на всички нас. Дължат своята сила и безпрецедентните си нива на богатства на предишните десетилетия неолиберализъм.
Непосредствено след борсовия крах през септември 2008 г. реакцията на американския Федерален резерв се изразява в безпрецедентна мобилизация на икономическите сили на държавата в мащаб, който по-рано в историята на капитализма се е случвал само по време на война. За разлика от Китай, който за да се предпази от заразата на американско-европейската криза, стартира грандиозни инвестиции в инфраструктурата и производствените сектори на икономиката, американците, а след тях и европейците, се концентрират най-вече върху осигуряването на стабилността на финансовите институции. Почти половината от парите, напечатани в Съединените щати по това време, се изпращат в частни и централни банки в Европа.
Нито Федералният резерв, нито Белия дом, нито правителствата и централните банки в Европа, дори за миг не се концентрираха върху задълбочен анализ на явните и скрити причини за катастрофата и не потърсиха системни решения на кризата. С изключение на Исландия, където обществото изпрати своите банкери „на топло“, никой не желаеше да търси виновници. Единственото важно беше да се озапти ескалацията на катастрофата, да се запази системата и да се спаси елита. Това, което остана под повърхността, е насърчаването на антидемократични движения, странните сделки при закрити врати и прехвърлянето на загубите и на разходите за овладяване на кризата върху най-бедните в обществата и върху по-слабо развитите държави…
Неолиберален фашизъм
Неолибералнатият елит – особено световните финансисти, излязоха от този етап на кризата още по-силни, с арогантността на господари на положението, които знаят, че властта и привилегиите им са непоклатими. Нарасна и пренебрежението им към демокрацията и към интересите или съдбата на мнозинството от обществото.
Адам Туз предвижда следващата вълна на кризата да дойде от Китай, а Майкъл Робъртс – авторът на „Голямата рецесия“, очаква новият колапс да тръгне от САЩ или някъде в Европа.
Чувството за мощ и недосегаемост на неолибералния финансов елит, презрението му към масите и съзнанието, че следващата катастрофа е само въпрос на време, тъй като нищо в неолибералните финанси не се е променило – това е комбинацията от фактори, които стоят зад авторитарното и антидемократично отклонение на „примерните либерални демокрации“ след краха от 2008-а. Затлъстелите от десетилетия неолиберализъм финансови елити искат да ни хванат за гушите, за да седим тихо в ъгъла, умирайки от страх и готови да платим следващата сметка, когато всичко се срине отново.
Въпреки илюзиите на част от левицата, която препоръчва стратегически съюз с неолибералите, за да се отблъсне с тяхна помощ авторитарната крайна десница, и заявленията ѝ, че отново ще се еманципира след като се възстановят минималните стандарти на либералната демокрация, трябва да е ясно, че между неолибералите и екстремно десните днес няма никакво особено противоборство. Достатъчно е да погледнем почти единодушната подкрепа на американската „опозиция“ – Демократическата партия, за увеличаването на бюджета на Тръмп за въоръжение и „отбрана“. Изглежда същите забравиха собствените си твърдения, че той е марионетка на Путин… Единственото напрежение между двата лагер се свежда до конкуренцията за едно и също място около трапезата. По-скоро трябва да говорим за континиума, който ги свързва.
Отказът от неолибералната глобализация на Тръмп (войната с мита и анулирането на споразумения за свободна търговия) не означава развод с неолиберализма като цяло. Намаляване на данъците за най-богатите и за големите корпорации; бюджетните съкращения в социалните сфери, в образователните и културните задачи на държавата; съгласието за увеличение на частния капитал в образованието, здравеопазването и затвора – всичко това са елементи от неолибералния буквар.
Който всички сричаме отново.
About The Author
