През последните три десетилетия агресивният антикомунистически прочит на близкото минало надделя в Източна Европа, особено в страни, тясно свързани с бившия Съветски съюз като България. Антикомунистическият прочит на историята е повлиян от втората вълна на исторически ревизионизъм, която се заражда в Европа през 1980-те години. Според италианския историк Енцо Траверсо тя е опит за реабилитация на фашизма чрез една или друга апологетична интерпретация на миналото преди 1945 г. Тази втора вълна се свързва с тезите на Ернст Нолте и Франсоа Фуре, които добиха особена популярност в Източна Европа след разпада на социалистическия блок. Докато Нолте интерпретира нацистките жестокости като реакция на болшевизма, Фуре атакува значението на Френската революция като символ на демократични процеси, внушавайки, че социалните революции водят до тирания. За Фуре комунизмът и фашизмът имат еднакъв антибуржоазен корен (Haynes and Wolfreys, 2007, стр. 14). В специфичния български контекст към този тип ревизионизъм спада и книгата на Желю Желев „Фашизмът“. Въпреки, че в книгата никога не се правят преки паралели, тя масово се чете като приравняваща фашизъм и комунизъм през аналитичната рамка на тоталитаризма.
Антикомунизмът в Европа има своите идеологически корени от една страна във фашизма, като основен негов враг, но и от друга в тезите на основоположниците на неолиберализма [1]. Отричайки важността на антифашистката Съпротива, ревизионистичните историци се опитват да сложат знак на равенство (тезата за еднакво насилие) между режимите на Хитлер, Мусолини и други фашистки диктатори и съпротивата на комунисти, социалисти, анархисти, леви интелектуалци, селяни и разнородни спонтанни движения, обединени в обща борба, които с цената на милиони човешки жертви ги преборват. Тезата за еднаквото насилие не само цели да дискредитира антифашизма, но и се вписва в представата на неолиберални идеолози за тираничната същност на социалистическите политики. Характерно за този тип ревизионизъм е изключването на политическите събития от техния широк социален и икономически контекст и фокусиране върху политическите елити, участващи в тях, като по този начин се пренебрегва ролята на хиляди, дори милиони участници в социално-икономическите и политически процеси.
В тази статия проследявам основните тези на ревизионизма в контекста на поредния опит на Европейския парламент да приравни фашистките режими и антифашистката съпротива в Европа. Противно на твърденията на Нолте и Фуре, аз не търся сходства между комунизъм и фашизъм. В статията застъпвам тезата, че фашистките диктатури със своите геноцидни експанзионистични политики – Хитлер в Европа и Мусолини в Африка – стоят по-близо до либералната колониална традиция, отколкото до революцията на болшевиките. А фобията от масите като заплаха за елитите от своя страна сближава Хитлер и Мусолини с идеолози на неолиберализма като Хайек и фон Мизес. Неолибералите, също като фашистите, се страхуват от масовата политика, разбирана като политика на организиране на работническата класа.
Антикомунизмът от една страна служи за демонизиране на левите политически движения, поставяйки равен знак между социализма и тоталитаризма, сравнявайки „комунизма“ с режимите на Хитлер, Мусолини, Франко и др. От друга страна той омаловажава, отрича или просто отхвърля капиталистическите корени на различните форми на фашизъм.
Противно на тезата за антифашизма като ръководен от Сталиновия тоталитаризъм, разглеждам ролята на комунистическите и социалистически партии и движения, организирани в Коминтерна под ръководството на Георги Димитров, като основна за сформирането на общ фронт срещу крайнодесните капиталистически режими. Именно общия антифашистки фронт, в който основно участие като организатори взимат комунисти и социалисти, правят възможни европейските демократични социални държави и социалистическите държави след Втората световна война. Днес наследството на антифашизма се атакува отново от същата тази идеология, която в своя страх от демократизиране на масите провъзгласи фашизма за спасение от болшевишката заплаха.
Фашизъм и комунизъм – кой слага знак на равенство
На 18 септември 2019 г. Европейският парламент (ЕП) прие „Резолюция за важността на европейската памет за бъдещето на Европа“. Резолюцията слага знак на равенство между нацизъм, фашизъм и комунизъм, както и всеки радикализъм, приравнявайки ги като тоталитарни. Резолюцията е подкрепена от Европейската народна партия (ЕНП), но също и от левите Социалисти и демократи (СиД) и либералите Реню. Сред участниците в подписването на резолюцията, наред с колегите си от Полша, Унгария и балтийските държави, виждаме имената на заклетите антикомунисти и проводници на дясна политика в България Андрей Ковачев от ГЕРБ и Александър Йорданов от СДС, назначен с мандат на ГЕРБ. Ковачев е известен с организирането на множество антикомунистически кампании в ЕП, като представянето на горянското движение за първата антикомунистическа съпротива в ЕС, а Йорданов – с отричане на престъпленията на пронацисткия режим в България.
Резолюцията гласи, че Втората световна война е резултат от „нацистко-съветския договор за ненападение“, при който два тоталитарни режима, които споделят целта за световно завоевание, разделят Европа на две зони на влияние “. Тя призовава всички държави-членки да „честват 23 август [денят, в който нацистко-съветският пакт за ненападение беше подписан през 1939 г.] като Европейски ден за възпоменание на жертвите на тоталитарни режими както на равнище ЕС, така и на правителствено“. ЕП призовава „руския народ“ да признае и осъди своето тоталитарно минало.
Резолюцията предлага средства за организиране на събития, чиято цел е да освети подрастващите поколения за последиците от тоталитаризма в Европа и да включи „историята и анализа на последиците от тоталитарните режими в учебните програми и учебници на всички училища в ЕС“. Обръща се внимание съществуването на „тоталитарни“ паметници и мемориали, паркове, улици и площади в някои държави-членки, които прославят режимите и изкривяват историческите факти за последиците от Втората световна война.”
Виждаме не само традиционния напън за приравняване на фашизма и комунизма, но и заявка за активно пренаписване на историята и изобретяване на традиции с нови чествания и ритуали. Частта относно паметниците и мемориалите в Източна Европа цели директно да изтрие паметта за антифашистката съпротива, защото макар и много от тези паметници на културата да са в стила на социалистическия реализъм и част от тях да са строени, когато Сталин е бил начело на СССР, те също така пазят паметта за борбата срещу фашизма. Такива например са множеството паметници, почитащи партизанското движение и пръснати из цялата страна или пък редица паметници във всички държави на бивша Югославия, които, макар и не всички все още да са членки на Съюза, са кандидатки за такива.
Изместването в паметта на младите поколения на датата 9 май от Ден на победата срещу фашизма (капитулацията на нацистка Германия), към Ден на Европа, когато две капиталистически държави сключват споразумение за търговски съюз (Европейската общност за въглища и стомана), е начин да се подмени историческата истина за основната заслуга на Съветския съюз в победата над фашизма. Дори известният с антикомунистическите си възгледи историк Георги Марков припомня, че „без Деня на победата, нямаше да го има Деня на Европа“.
Свеждайки ролята на СССР във Втората световна война (ВСВ) до тоталитаризма на Сталин, ЕП на практика отрича заслугата на руснаци, белоруси, украинци, евреи и другите народи в СССР за края на една война, подкладена от имперски, колониални и расистки амбиции, коренящи се в идейната същност не на комунизма, а на капитализма.
Резолюцията на ЕП от септември 2019 г. следва духа на антикомунистическите прочити на антифашистката борба, които често представят целия период на социализма след ВСВ като тоталитарен.
Енцо Траверсо проследява генеалогията на тезата за „равно насилие“, която можем да мислим като предвестник на уравняването между фашизъм и комунизъм в резолюцията. Тезата за „равното насилие“ изравнява фашизма и антифашизма с аргумента, че и двете страни са извършили насилие. Тя произхожда от гласовете на такива симпатизанти на нацизма като Мартин Хайдегер, който в кореспонденция с Хърбърт Маркузе сравнява изселването на германци от Източна Прусия от съюзниците през 1945-50 с нацистката политика на изтребление на евреите, и Карл Шмид, който се оплаква, че фокусирането върху престъпленията на Третия райх игнорира „съюзническия ‘геноцид’ на германските държавни служители“ (цитирано в Traverso, 2019 :248).
Ревизионизмът на 1980-те години е свързан с името на германския историк Ернст Нолте. Целият дебат около ревизионистките възгледи на Нолте, който е известен като Historikerstreit, е документиран в сборник под редакцията на Джеймс Нолтън, озаглавен „Завинаги в сянката на Хитлер“ (1993). Нолте се опитва да извини нацистките жестокости като отговор на „азиатското дело“[2], извършено в Европа от болшевиките (Nolte, 1993: 22). Той поставя акцент върху участието на евреите в руските и централноевропейските комунистически движения, намеквайки, че расовият геноцид на нацистите е отговор на класовия геноцид на болшевиките. За Нолте, нацистите са жертва на „азиатски“ болшевизъм. Той дори пише, че „така нареченото унищожение на евреите от Третия райх е реакция или изкривено копие, а не оригинал … Третият райх принадлежи на ‘освободителните движения’, свързани с комунистическото движение“ (Nolte, 1993 :14). Докато авторът настоява, че демонизирането на Третия райх е неприемливо, той изглежда участва в същия процес, когато става дума за съветската революция. Твърдението му, че нацизмът е реакция на болшевизма, е опит да се представят октомврийските събития като източник на всяко тоталитарно зло. Според тази логика Холокостът е бил превантивна мярка на „потенциални жертви“ на болшевизма и това се подразбира, когато Нолте цитира книгата „Войната на Хитлер“ (1975) на антисемита Дейвид Ървинг.
Важно е да се локализира политическият и културен климат от времето на дебата. Нолте започва да изразява подобни възгледи през 1980-те години , във време, когато от политико-икономическа гледна точка неолибералните пробизнес и антисиндикални политики на тачъризма и рейгъномиката са в пълен ход (Harvey, 2005; Peck, 2010). Връзката с неолиберализма, ако не е пряка, присъства ярко. Още през 1951 г. в книгата си „Социализъм: икономически и социологически анализ“ фон Мизес изказва твърдения, подобни на Нолте. Фон Мизес твърди, че нацистката еднопартийна система, тайната полиция, концентрационните лагери, пропагандата и изтребването на хора са адаптирани от Съветския съюз, а нацистите, според автора, са „най-послушните ученици на Ленин, Троцки и Сталин“(1981 :580). Друг виден (нео)либерал Вилхелм Рьопке, подобно на възгледите на фон Мизес, вижда нацизма като опора срещу болшевизма (1946: 28). Нолте се доближава до Рьопке и фон Мизес, изразявайки мнението, че италианският фашизъм на Мусолини има положителна страна – той запазва частната собственост и затова „пощадява италианския народ от усъвършенствания тоталитаризъм на Сталин“ (Nolte, 1993: 6-7). В контекста на българските либерални среди, същата теза по линия на частната собственост ще застъпва по-късно и бившият президент, Д-р Желю Желев[3].
Расовата и класова война на фашизма и неговата фобия от масите
За разлика от Нолте, който се опитва да проследи корените на нацисткия антисемитизъм (расов геноцид) в „класовия геноцид“ на Ленин и Сталин, изследователи като Сюзън Бък-Морс, Ишай Ланда, Доминико Лосурдо и Енцо Траверсо ни показват дълбоката връзка между политиките на Хитлер и западноевропейския и северноамерикански колониализъм. Lebensraum е германската империалистическа версия на „западната визия за неевропейския свят като пространство, отворено за завладяване и колонизация“, докато идеята за „изчезване на ‘по-нисшите раси‘ принадлежи на цялата европейска култура, и по-специално на британската и френската култура“ (Traverso, 2019 :121).
В тази връзка Траверсо вижда „Историческата лаборатория за нацистките престъпления не [в] болшевишката Русия, а [в] колониалното минало на западната цивилизация, в класическата епоха на индустриалния капитализъм, империалистическия колониализъм и политическия либерализъм“. Траверсо оборва тезата на Нолте за произхода на нацизма в болшевизма, като показва, че нацисткият евгеничен проект за расово пречистване води началото си от 19. век в Европа, по време на епохата на класическия либерализъм. Самият Адолф Хитлер сравнява германското завоевание в Украйна с британското завоевание в Индия.
В допълнение към връзката с европейския колониализъм, това което трябва да се подчертае е, че в своя план за геноцид Хитлер е повлиян и от колониализма на заселниците на САЩ. Сюзън Бък-Морс подчертава важността на пространствения аспект на външната политика на САЩ; експанзията на запад, довела до геноцида на автохтонното население, е предпоставка за експанзията на Хитлер към Изтока в Европа за придобиване Lebensraum. В нацисткото политическо въображение, американският Запад е равностоен на германския Изток. По думите на Хитлер, източнославянското население трябва да се третира като американските „червенокожи“ (цитирано в Kakel, 2013, стр. 45). Висшето нацистко ръководство дори подражава на и експлоатира езика и практиките на американските завоеватели на необятното пространство на запад (пак там). В монолозите си Хитлер сравнява „борбата“ на нацистите срещу партизаните в Съветския съюз с тази на САЩ срещу „червенокожите“ (2000, с. 284). На друго място, Хитлер размишлява върху усещането на американците в Северна Америка за огромно открито пространство, което според него липсва на германците. Разбира се, усещането за открито пространство е резултат от дехуманизирането на автохтонното население. В украинските полета, нацисткият диктатор вижда германския еквивалент на „дивия запад“. За Хитлер: „Идва време, в което това желание за разширяване вече не може да бъде ограничено и трябва да избухне в действие“ (2000, стр. 707). Точно това „желание“ за „действие“ се материализира в кръстоносен поход за изтреблението на „юдео-болшевизма“ на Изток.
Доменико Лосурдо определя нашествието на Хитлер на Изток като „най-голямата колониална война в историята … насочена към превръщането на цели народи до маса от роби или полу-роби в служба на висшата раса“ (Losurdo 2016, стр. 162). Войната на Хитлер срещу Съветския съюз съдържа планове за свеждане на славянския народ до резервоар на робски труд. Славяните трябва да работят до смърт и да бъдат възпитани само като „полезни ръчни работници“, защото „ние сме господарите“ (цитирано в Losurdo, 2016, стр. 163). Разсъжденията на Хитлер за образованието като опасно, но въпреки това задължително за славяните само в ролята им на неквалифицирани работници, предлага поразителни паралели с неолиберална постсоциалистическа България спрямо преструктурирането на общественото образование, за да отговори на нуждите на външния (а и на вътрешния) пазар, чиято необходимост лежи в поддържането на териториален пояс от евтина работна ръка. Неолибералните политики на унищожаване на държавни предприятия и институции, в които бяха концентрирани хиляди висококвалифицирани научни работници, ги оставиха безработни и принудени да търсят препитание извън страната, като част от процеса на т.нар. изтичане на мозъци.
В италианския контекст фашизмът се заражда като основен враг на партиите, борещи се за работнически права, най-вече Италианската социалистическа партия, която има масова подкрепа (Landa, 2106). За класовия аспект на съпротивата срещу фашизма съдим и от радостната реакция на редица либерали относно обещанията на Мусолини да заличи социалните права на работниците, извоювани в дългогодишни борби срещу едрия капитал. Така например Вилфредо Парето се показва доволен от обещанието на Мусолини да премахне прогресивния данък в Италия. Именно във връзка с антикомунизма и репресиите срещу работници, през 1927 г. фон Мизес определя фашизма като „спасител на европейската цивилизация от болшевишката опасност“ (цитиран в Losurdo, 2010, стр. 327).
От друга страна Хитлер – когото Хайек, Рьопке, Нолте и често появяващи се в медиите български историци като покойния Пламен Цветков смятат за антикапиталист – изразява ненавистта си към демократичността на масите при вземане на решения, свързани с икономическия живот и определя комунизма като „аналог на политическата демокрация на икономическия терен“. Наред с антисемитското определение на марксизма като заговор на евреите да унищожат индивидуализма и да го заменят с масите, при Хитлер четем, че той съответства политически с парламентарната система (демокрация) и икономически с движението на профсъюзите. Хитлер не е анти-индивидуалист, когато се възхищава на делата на велики мъже, но става такъв, що се отнася до правата на гражданите, защото те са пречка пред дисциплинирането на работната ръка. Размишленията му за фабриката като вид работна среда, която изисква деспотично сътрудничество между държава и капитал на повърхността напомнят на тези на Карл Маркс в Капиталът. Противно обаче на загрижеността на Маркс как да се освободят работниците от този деспотизъм и на изобличената от него експлоатация на работната сила, Хитлер разсъждава върху това как да постигне обратното – как да поддържа този деспотичен контрол и експлоатацията над работника. Както пише Ланда за Хитлер само авторитарната държава може да разреши противоречието между икономическа и политическа свобода, като се даде възможност на първата да надделее над втората.
Фашизмът трябва да се анализира като стратегия, която подрива масовата политика на левицата. Грамши използва концепцията за пасивна революция, за да опише подобни на фашизма режими. Накратко, това е масова мобилизация с цел политически и икономически контрол върху масите, а не обратното – контрол на масите върху политически и икономически въпроси. Именно това обяснява успеха на фашизма в двете държави – Германия и Италия, в които левицата има значителен превес над либералните елити, но е разединена. Една от разликите между фашизма и авторитаризма е техният подход към масите. Управленските стратегии на фашизма спрямо политизирането на масите е с обратен знак, т.е. за „национализиране“ на левицата (по думите на Хитлер), чрез де-демократизиране на масовата политика чрез различни методи като форми на дисциплиниране и контрол, идеологическа пропаганда и материални аспекти на идеология – ритуали, възпоменания, походи, бдения.
Именно затова Лосурдо определя съпротивата на народите, съставящи СССР като борба срещу заробването им, но и като класова борба, която приема формата на национална антиколониална борба. Още след защитата си по време на Лайпцигския процес, Георги Димитров разбира важността на всеобщ народен фронт срещу фашизма, който да обедини всички антифашистки сили.
Пълната версия на тази статия е публикувана в сборника „Социализъм: Презареждане“, издаден от списание „Диверсия“.
[1] Мишел Фуко нарича инфлационен механизъм приемането за даденост на тезите на неолиберализма от 1930-45, че всяка държавна намеса води до тиранична власт, при която се сравняват разнородни държавни управления, като САЩ по времето на реформите на Франклин Рузвелт, Съветският съюз, фашистка Италия и Нацистка Германия, защото са видове социални държави. Социалистическите политики са силно атакувани от неолибералите, които ги приравняват с нацистите, заради държавна намеса в икономическите процеси. Виж: (Foucault, 2008, стр. 187-190)
[2] Думата „азиатски” има пейоративна натовареност и в анти-комунистическия дискурс се използва, за да прокара разграничителна линия между европейска цивилизация и Съветска Русия, като се внуши, че болшевизма не е част от европейската модерност, а „варварско“, „азиатско дело”
[3] През 2014 в интервю за вестник 24 часа, на въпрос кой режим е по-страшен, Желев отговаря: „Комунизмът, разбира cе. Той е по-желязната диктатура. Фашизмът обxваща и поcтавя под контрол вcички cфеpи на обществения живот, има монопол, както и комунизмът. Но комунизмът отива още по-нататък. Той слага ръка и върху собствеността. Надзирава я. Докато фашизмът не пипа чаcтната cобcтвеноcт. Даже фашистка Германия, която е най-близо до комунистическите pежими, и тя не пипа чаcтната cобcтвеноcт на xоpата.”
