Как се отразява възхода на един политически лидер, който е оставил ясна диря от антиконституционализъм, расизъм и окуражаване на насилието? Дали пресата трябва да заеме позицията, че подобен политик действа извън нормите на обществото? Или пък да счита, че щом някой е избран на честни избори, то по дефиниция той е „нормален“, защото неговото ръководство отразява волята на народа?
Пред тези въпроси се оказва изправена американската преса след възхода на фашистките лидери в Италия и Германия през 20-те и 30-те години.
Доживотен лидер
Бенито Мусолини си подсигурява премиерския пост след марша на 30 000 черноризци към Рим през 1922 г. До 1925 г. той вече се е обявил за доживотен лидер. Макар че това трудно може да се впише в прокламираните американски ценности, Мусолини става любимец на американската преса и е обект на най-малко 150 статии за периода 1925-1932 г., като повечето от тях са с неутрален, очарован или позитивен тон.
Изданието The Saturday Evening Post дори публикува автобиографията на Дучето като серия публикации през 1928 г. Макар да признават, че „движението на фашистите“ е „малко грубо в своите методи“, вестници, вариращи от New York Tribune до Cleveland Plain Dealer и Chicago Tribune му приписват заслугата, че то е спасило Италия от крайната левица и е съживило икономиката на страната. От тяхна гледна точка, бумът на анти-капитализъм в Европа след Първата световна война е много по-страшна заплаха от фашизма.
Иронично, макар медиите да признават, че фашизмът по същество е нов „експеримент“, вестници като The New York Times редовно го възхваляват, че е върнал турбулентната Италия към това, което наричат „нормалност“.
Заслужава да се отбележи, че някои журналисти като Ърнест Хемингуей и списания като New Yorker отхвърлят нормализирането на антидемократичния режим на Мусолини. Джон Гюнтер от Harper’s Magazine пък прави остро като бръснач описание на това как американската преса не е могла да устои на майсторската манипулация на Мусолини.
Германският Мусолини
Успехът на Мусолини в Италия нормализира успеха на Хитлер в очите на американската преса, която в края на 20-те и началото на 30-те години рутинно го нарича „германския Мусолини„. Като се има предвид, че пресата гледа с добро око на Мусолини, то Хитлер получава добър старт в американския печат. Освен това Хитлер има предимството, че неговата партия се радва на зашеметяващ ръст в изборните резултати – от маргинална сила през 20-те тя се превръща в доминиращата партия на германската политическа сцена на свободните избори през 1932 г.
Но основният начин, по който пресата придава безобиден облик на Хитлер, е като го представя като някаква шега. В него „няма никакъв смисъл“, той кряска „налудничави фрази“, а според Newsweek „външността му наподобява тази на Чарли Чаплин“. „Изражението му е карикатура“, той е колкото „словоохотлив“, толкова и „несигурен“, заявява Cosmopolitan.
След като партията на Хитлер става влиятелна сила в германския парламент и дори след като той става канцлер на Германия през 1933 г. – около година и половина преди да си присвои диктаторски правомощия – много американски печатни издания смятат, че той или ще бъде надигран от по-традиционните политици, или ще му се наложи да стане по-умерен. Разбира се, той има последователи, но те са „впечатлителни“ избиратели, измамени от „радикални доктрини и шарлатанско говорене“, твърди тогава The Washington Post.
След като Хитлер вече ще трябва да работи в рамките на правителството, „трезвите“ политици ще „потопят“ движението му, убедени са The New York Times и Christian Science Monitor. „Силният инстинкт за драматичност не е достатъчен“, тъй като когато дойде време да управлява, липсата на „сериозност“ и „дълбочина на мисълта“ ще бъде изобличена, смятат вестниците.
След като Хитлер е назначен за канцлер, The New York Times пише, че този успех само „ще му позволи да изложи на германската публика своята несериозност“. Журналистите се питат дали Хитлер съжалява, че е заменил митингите с правителствени заседания, където ще трябва да поема някаква отговорност.
Американската преса като цяло осъжда добре документирания антисемитизъм на Хитлер в началото на 30-те години. Но има много изключения. Някои вестници омаловажават докладите за насилие срещу еврейските граждани на Германия като пропаганда, подобна на тази, разпространяване при предишната световна война. Мнозина – дори такива, които категорично осъждат насилието, многократно заявяват, че то вече е приключило и се наблюдават тенденции за връщане към нормалността.
Журналистите са наясно, че могат да критикуват германския режим само до някаква степен без да загубят достъпа си до страната. Когато синът на кореспондент на CBS е пребит от кафявите ризи, защото не е поздравил Фюрера, той не го съобщава. След като Едгар Моурър от Chicago Daily News пише през 1933 г., че Германия се превръща в „лудница“ , германските власти оказват натиск върху Държавния департамент на САЩ да строи американските репортери. Алън Дълес, който в последствие става директор на ЦРУ, заявява на Моурър, че „взема германската ситуация прекалено на сериозно“. След това издателят на Моурър го извежда от Германия поради страх за живота му.
До края на 30-те години повечето журналисти в САЩ осъзнават колко са грешали като са подценявали Хитлер, и че не са успели да предвидят колко точно може да се влошат нещата (макар че остават и някои пословични изключения като Дъглас Чандлър, който през 1937 г. пише любовен очерк за „Променящият се Берлин“ за National Geographic). Дороти Томпсън, която през 1928 г. преценява Хитлер като „изненадващо незначителен“, осъзнава грешката си през средата на 30-те и подобно на Моурър започва да бие тревога.
„Хората не могат да познаят предварително диктатора“, пише тя през 1935 г. „Той никога не включва диктатурата в своята предизборна платформа. Той винаги се представя като инструмент, въплъщаващ волята на народа. Прилагайки тези уроци към САЩ, тя предупреждава: „Когато нашият диктатор се появи можете да сте сигурни, че той ще бъде „наше момче“, и че ще застава зад всичко, което се счита за традиционно американско“.
