Окайвайте горкия милиардер, защото днес той чувства една нова и обезпокоителна емоция: страх. Световният ред, на който винаги е разчитал, сега се срива по-бързо от стойността на британския паунд. На негово място, тревожи се милиардера, ще дойде хаос. Докато плутократите се събират нависоко в ски курорта Давос тази седмица, трябва да помним едно нещо: те са ужасени.
Каквито и изтъркани баналности да рецитират пред телевизионните камери, това което ги стиска за гърлата, е опустошението, което се вихри някъде там долу. Само погледнете новия доклад на организаторите на срещата, започващ с жалното питане: “Насочил ли се е светът несъзнателно към криза?”. В придружаващата доклада анкета сред няколко хиляди шефове, мъже финансисти (защото финансите, подобно на богатството, си остават предимно мъжка сфера), както и други “вземащи решения” участници в Давос, девет от всеки десет запитани казват, че се страхуват от търговска война или друга “икономическа конфронтация между големи сили”. Повечето признават и за трупащите се тревоги за “популистки и нативистки тенденции” и “обществения гняв срещу елитите”. Като причина за политическото земетресение те идентифицират разместването на две тектонични плочи: климатичните промени и “нарастващата поляризация на обществата”.
Тази престорена невинност, това нагло прехвърляне на вината, това безсрамно замазване приличат на тръшкане на подпалвач, който ридае за подклажданите от самите него пламъци. Популизмът от всички видове може и да е анатема за милиардерската класа, но точно тези хора спомогнаха за създаването му.
В продължение на десетилетия те налагаха несигурност на всички останали и ни обясняваха, че това е за наше собствено добро. Те подправиха икономическата система, така че да ги затрупва с пари, докато изпразва джобовете на другите. Те лобираха и финансираха политици, за да получат всевъзможни улеснения. Навлечена в червени MAGA шапки и жълти жилетки, обратната реакция е по-грозна и по-недодялана от всичко, което може да се види из заснежените алпийски върхове. Но насъбралите се там високопоставени играчи заслужават да бъдат вписани като изпълнителни продуценти на цялата тази развала. Жалко, че тази работа не се отразява добре на дивидентите.
Публикуваният в началото на срещата доклад на Oxfam е само поредният опит да се даде цифрово изражение на това натрупване на богатство и власт. Половин автобус тлъсти котараци – едва 26 души – вече притежават колкото по-бедната половина от населението на планетата, а колективното богатство на милиардерската класа ежедневно набъбва с по 2.5 млрд. долара. Тази икономическа поляризация е далеч по-неприлична от всичко, от което се отвращават давоските мъже, и представлява основната причина за социалното и политическо разделение, което сега прави света толкова нестабилен.
Тази дълбока несправедливост не е създадена от някакви природни сили. Бездната между супербогатите и всички останали не е зейнала за една нощ. Вместо това тя бе разширявана в продължение на десетилетия – при това съвсем преднамерено. Обединеното кралство бе на първа линия във войната за създаване на по-голямо неравенство: в първите си два мандата като министър-председател Маргарет Тачър понижи наполовина най-високата данъчна ставка, плащана от хората с най-големи доходи. Тя счупи гръбнака на работническите синдикати. В 16 годишното си управление, Тачър и Джон Мейджър разпродадоха повече обществена собственост отколкото Франция, Италия, Испания, Германия, Австралия и Канада взети заедно.
Но това е древна история, ще възрази давоската групичка. Само че не е. Тачър може и да я няма, но идеологията ѝ продължава да прибира пари от вашето заплащане. Ако днес работниците прибираха същия дял от националния доход като през 70-те, щяхме да живеем доста по-добре. Според изчисленията на изследователския колектив Foundational Economy, медианната годишна заплата на служител на пълно работно време във Великобритания би била с 5471 паунда по-висока от сегашното си ниво от 29 574 паунда.
Същевременно шефовете на най-големите компании в Лондонското Сити се радват на рекордни скокове в заплащането си защото схемите за бонуси им дават частична собственост в големите компании, които управляват. Така например Джеф Феърбърн от строителната компания Persimmon прибра 47 млн. паунда – или по 882 паунда за всеки един, припечелен от средностатистическия работник на фирмата.
Шоковият отряд на Тачър проправи път, който останалите страни малко или много последваха. Политически лидери от целия партиен спектър даваха на богатите всичко, което поискат. Нямаше значение дали си гласувал за Тони Блеър или Дейвид Камерън, Бил Клинтън или Джордж Буш – при всички случаи получаваше човек от Давос. Те намаляваха данъците за богатите и бизнеса, изкореняваха обществения сектор, за да създадат възможности за частни фирми, и сключваха тайно договаряни търговски сделки, които даваха на големите корпорации повече от това, за което можеха да мечтаят.
И така повече от десетилетие след банковия срив, на този режим вече му свърши пътя. Оттук идва и масовия обществен гняв – толкова свиреп, че политическите и финансови елити не успяват нито да го възприемат, нито да го контролират. Не мога да се сетя за по-добра метафора на текущия безпорядък в Давос от това, че Еманюел Макрон – платоническият идеал на елитите за политик – с неговия простоват блясък в очите, минало на инвестиционен банкер и партия-стартъп, не успя да се включи в алпийското джамбуре, защото трябва да се оправя с жълтите жилетки. Голямо прецакване е работещите бедни да ти развалят плановете за почивка.
Всичко това не значи, че хората от “единият процент” – окопали се в своя курорт и отделени от останалия свят с огради, блокирани пътища и снайперисти – не ги е грижа за крайното обедняване на останалите. Преди две години New York Times съобщи как сред атракциите на срещата в Давос е имало и “симулация на бежанските преживявания, при която участващи в конференцията са лазели на колене и лакти, преструвайки се, че бягат от настъпващи армии”. Това е било едно от най-популярните събития през тази година, изтъква изданието.
Тях ги е грижа за проблемите на другите хора – но само доколкото им се позволява да ги дефинират, така че никога да не им се налага да признаят, че сами са голяма част от проблема. А те са точно това. Ако искат капитализма да има бъдеще, богатите ще трябва да отстъпят малко и да се откажат от печалбите. Това обаче им убягва. Приветствайки Доналд Тръмп през миналата година, икономът на Давос Клаус Шваб възхвали главнокомандващият фанатик за данъчните облекчения за богатите. “Наясно съм, че силното ви лидерство може да бъде разбрано погрешно и да бъде интерпретирано по пристрастен начин”, заяви той. Супербогатите не мразят всички популисти – само тези, които отказват да ги направят по-богати.
Прерязвайки лентата на новия икономически ред през 80-те, Рейгън твърдеше, че деветте най-зловещи думи в английския език са “Аз съм от правителството и съм тук да помогна”. Вероятно го казваше като шега, но намеренията му бяха съвсем реални. През последните три десетилетия наблюдавахме как политически и икономически елити разглобяват социалното ни скеле – права, данъци и институции. За тях това бе печеливша стратегия – за известно време, но сега заплашва и техния собствен свят. Въпреки всичко обаче те продължават да блокират съвсем разумните алтернативи – по-високи данъци за богатството; повече права за работниците; компании, които не работят само и единствено за обогатяване на собствениците си. Решенията на тази криза няма да бъдат сведени от планинските върхове на благодарните орди долу: те изискват сами да вземем властта. Три десетилетия след Рейгън, деветте най-смехотворни думи са: “Аз съм от елита и съм тук да помогна”.
About The Author
