Това, че британското правителството очаквано успя да се спаси от вота на недоверие, не е знак за сила, а за слабост. Всичко, което обединява днес озлобената и нервничеща Консервативна партия, е паниката от вероятността водено от Джереми Корбин лейбъристко правителство да дойде на власт при следващи избори – възможност, за която много от тях са учудващо честни.
Ако Тереза Мей имаше увереност в перспективите пред партията си, тя би рискувала да хвърли заровете на нови избори. Само че при последната изборна кампания лейбъристите започнаха с 24-процентни пункта зад торите в социологическите проучвания и шест седмици по-късно бяха свели изоставането си само до 2%. Днес осреднените резултати от анкетите показват лека преднина за Лейбъристката партия. Консерваторите се страхуват, че оглавявана от Корбин администрация няма да е като “нормалните” лейбъристки правителства и ще преобърне икономическия консенсус, установен по времето на Маргарет Тачър. И са прави.
Сега медиите ще се опитат да извъртят всичко така, сякаш лейбъристите са под натиск в създалата се ситуация. Това е абсурдно. Правителството току-що претърпя най-тежката парламентарна загуба в историята на британската демокрация. Катастрофалното управление на торите през последното десетилетие доведе страната до най-тежката ѝ политическа и социална криза в модерно време. Това е последица от налаганите по идеологически причини орязвания и катастрофалните политически решения на Дейвид Камерън и Тереза Мей. Канят се да приковат Лейбъристката партия за позорния стълб, защото не разполага с вълшебно лекарство – каквото никой няма – за криза, създадена от политическите ѝ опоненти.
Ще се засилят твърденията, че след като вотът на недоверие не успя, сега партията трябва да подкрепи втори референдум, защото така постановява демократично определената официална политика на лейбъристите. Но това е погрешна интерпретация. В приетата формулировка се заявява, че “най-доброто развитие за страната е провеждането на незабавни парламентарни избори, чрез които консерваторите да се отстранят от властта”, а ако не могат да бъдат предизвикани избори, то партията „да подкрепя всички останали на масата възможности, включително кампания за обществено гласуване”.
Каква трябва да е стратегията на лейбъристите? Да разгледаме казуса с втори референдум. Каквото и да реши партийното ръководство, не е ясно дали ще получи достатъчно подкрепа. Един лейбъристки депутат, който напусна през 2016 г., ми каза, че при свободно гласуване “парламентарната група ще се разцепи на две половини, като дори е възможно повечето членове да се обявят против. Просто тези хора не са същите, които постоянно говорят по телевизора”.
В кабинета в сянка има хора, които аргументирано подкрепят втори референдум, като Даян Абът (един от най-влиятелните депутати във вътрешния кръг на Корбин) и Кеир Стармър. Но има и други като Ричард Бъргон, които са против. Трети, като Джон Макдонъл пък се опитват прагматично да балансират между това разделение.
Предвиждаше се, че около 100 лейбъристки депутати биха се обявили в подкрепа на втори референдум, но на практика тази седмица го направиха само 71. Ако само половината парламентарна група на партията гласува за втори референдум, това би представлявало по-малко от една пета от целия парламент. При това положение над 100 консервативни депутати също трябва да подкрепят предложението, за да бъде прието. Много е трудно да си представим това да се случи, така че подемането на кампания за ново гласуване само ще създаде риск да бъдат отблъснати поддръжниците на партията, подкрепящи излизането, без да бъде постигнато нещо в замяна.
Хора от кабинета в сянка, представляващи искащите излизане от ЕС избиратели, са ми заявявали, че ще напуснат, ако партията се опита да наложи следване на линия за втори референдум. Ако референдумът се превърне в единствена останала възможност, то тогава лейбъристите ще трябва да водят ударна кампания за оставане. Но аз нямам илюзии. Такава кампания би била още по-злобна и горчива от предишната. Културната война, обхванала страната ще се ожесточи. Милиони гласоподаватели ще бъдат дори по-гневни и разочаровани отпреди. И под лозунга “кажете им го отново” поддръжниците на Брекзит биха могли да спечелят още веднъж.
Управлението на консерваторите е източник за злочестията на нацията. Да искаш да ги свалиш от власт – единственият начин за което е победа на лейбъристите – не означава “да поставяш партията пред държавата”. Това е опит да се спаси държавата от най-унищожителната администрация от Втората световна война насам. От 54-те избирателни района, които лейбъристите се надяват да отнемат от консерваторите, 41 са подкрепили Брекзит, а само в 13 от тях повечето хора са гласували за оставане. Без да задържи поддръжниците си, желаещи излизане от ЕС, и без да привлече още повече такива избиратели, Лейбъристката партия не може да спечели избори. А ако консерваторите останат на власт, тези несправедливости, които спомогнаха да се стигне до Брекзит, ще се изострят още повече.
Така че какво да прави партията? Тя трябва да направи опит да обедини Великобритания. Торите се стремят да представляват единствено страната на искащите напускане, само че без да засягат основните притеснения на повечето от тези избиратели. Главните медийни съюзници на консерваторите пък демонизират искащите оставане.
Лейбъристите трябва да сложат ударението върху това, че истинският конфликт не е между поддръжниците и опонентите на Брекзит, а между мнозинството хора и елита. Партията трябва да измести фокуса на дебата към това, което обединява и двете „племена“ като стандартът на живот, работните места, здравеопазването, данъците за богатите и обществената собственост. Това означава лейбъристите да работят за компромис.
В парламента съществува мнозинство, което би подкрепило митнически съюз с ЕС. И макар мнозина в ръководството на Лейбъристката партия да го намират за незадоволителен, т.нар. вариант “Норвегия плюс”, който предлага съчетаване на единен пазар и митнически съюз, има добри шансове да спечели подкрепа от всички страни на парламентарното разделение. От ЕС са дали ясно да се разбере, че изместване в определените от Лондон “червени линии” ще създаде нови възможности за договаряне. Това би изместило и фокуса на споровете вътре в Консервативната партия.
Лейбъристката партия ще бъде охулена от едно доста гласовито лоби, ако не подкрепи кампанията за втори референдум. Но засега партията със сигурност трябва да насочи усилията си към изграждане на нова сделка.
