Гласуването на договорената от Тереза Мей сделка за Брекзит в британския парламент се превърна в разгром без прецедент от ерата на всеобщото избирателно право в страната – порязване, по-унизително дори от това, изтърпяно от Рамзи Макдоналд през 1924 г. (Мей загуби вота с 230 гласа, спрямо 166 гласа при Макдоналд преди близо век). Цели 118 консервативни депутати гласуваха против ключова политика на собствената си партия, с което предизвикаха вот на недоверие. В едни по-нормални времена такова развитие би свалило правителството за часове.
Но времената са толкова необичайни, че това дори не бе най-значителната история от този ден. С много по-голямо значение от съдбата на това правителство или на министър-председателя е съдбата на цялата държава и решението ѝ да напусне Европейския съюз, които са блокирани в ситуация, наподобяваща Чистилище. Законът казва, че Великобритания трябва да излезе от ЕС след около 70 дни. Снощи обаче страната отхвърли единствения солиден план за изход, който съществува. Това означава, че освен ако нещо не се случи и депутатите успеят да постигнат споразумение помежду си, на 29 март Великобритания ще излети от съюза без сделка. Резултат, който всички – освен най-безумните поддръжници на Брекзит, считат за икономическа и социална катастрофа за тези острови.
Въпросът, на който всички чакат отговор в момента, е какво следва. В сряда ще има вот на недоверие, който въпреки всичко правителството изглежда ще спечели, като се има предвид обещаната подкрепа от североирландските демократични юнионисти и твърдолинейната брекзит група около Джейкъб Рийс-Мог. Тереза Мей се зарича да говори с “водещи парламентаристи” от други групи, за да чуе от какво се нуждаят, за да я подкрепят. Но изкавайки се след загубата, нейният говорител намекна, че червените линии на премиера относно Брекзит не са се размили и не трябва да се очаква това да се случи. На този фон не се вижда как е възможен какъвто и да било прогрес, камо ли пробив.
Та как се стигна до тук? Какво докара Мей, парламента и страната до този момент?
Отговорът ще зависи от това, колко назад във времето искате да се върнете. Може да погледнете към извънредните избори през 2017 г., когато Мей сама изхвърли предимството си и се остави на милостта на “висящ” парламент, в който няма мнозинство, подкрепящо Брекзит, та даже и самата нея. Като прост въпрос на аритметика вчерашният разгром бе предсказан в изборната нощ на 8 юни 2017 г.
Може да се върнем и няколко месеца по-рано – до активирането на член 50. То включи часовника за преговорите, за които Мей очевидно не бе готова. Кабинетът ѝ бе твърде разделен между искащи излизане и оставане, за да може да каже какво точно иска. Едва през последните няколко месеца от този двугодишен период Обединеното кралство има нещо, наподобяващо позиция.
Можете да кажете и че жребият бе хвърлен доста по-рано – малко след като Мей стана министър-председател и се блокира сама в ъгъла, като начерта поредица ярки червени линии. След като веднъж вече се бе ангажирала да напусне единния пазар, митническия съюз и юрисдикцията на Европейския съд и след като бе приела, че не може да има “твърда” граница в Ирландия, тя на практика вече бе напечатала споразумението, отхвърлено от депутатите във вторник. Физическите закони в ЕС диктуват, че няма почти никакъв друг възможен изход.
Разбира се, очертаването на тези червени линии от страна на Мей бе резултат от един друг избор – политическата калкулация, че най-добрите ѝ шансове са свързани с това да умиротвори най-твърдите радетели за Брекзит в партията. Тя бе видяла как еврофобското крило на британския консерватизъм поглъща много от предшествениците ѝ, и заключи, че нейната собствената безопасност изисква да се помири с тази фракция. Чак по-късно тя научи нещо, за което предшествениците ѝ можеха да я предупредят: че исканията на еврофобите никога не могат да бъдат изпълнени, защото техните желания са хем вълка да е сит, хем агнето да е цяло, което е невъзможно.
С това тя повтаряше грешката, направена от Дейвид Камерън през 2013 г., когато той обяви, че преди 2017 г. ще бъде проведен референдум за напускане на ЕС. Той също се опитваше да угоди на твърдолинейните поддръжници на излизането от ЕС и да притъпи привлекателността на Партията на независимостта. Това бе още едно съдбовно решение, постлало пътя към снощния вот в парламента – да искаш избирателите да одобрят статуквото в следкризисна ера е като да си го търсиш да те цапардосат в лицето. От критична важност бе и поведението на Камерън по време на кампанията за референдума, което бе белязано с поредица провали: той се позоваваше на портфейлите на избирателите, вместо да се опитва да спечели сърцата им, отказваше да атакува консервативните лидери на кампанията за излизане и като цяло излъчваше самодоволство.
Камерън заслужава да бъде осъден и за начина, по който се оттегли. Ако бе отложил оставката си, можеше да повлияе за определянето на това, какво ще означава референдума. Той можеше например да каже, че британците са гласували за излизане от ЕС, но не и за напускане на единния пазар или митническия съюз, тъй като такива въпроси не фигурираха в бюлетината. Можеше да каже – британците очевидно искат излизане от политическите институции на ЕС, но не са отхвърлили членството в общия пазар. Можеше да работи за излизане с придобиване на статут в стил Норвегия, което щеше да минимализира щетите.
Вместо това той избяга от собственото си местопрестъпление, оставяйки вакуум, в който могат да се втурнат съперничещи си определения за Брекзит. Няколко месеца след оттеглянето му излизането от ЕС бе предефинирано по най-твърдолинейния начин.
Всички тези решения на Мей и Камерън постлаха пътя към днешната ситуация. Но истината е, че тази пътека е доста по-дълга и по-стара. От поне три десетилетия “Европа” служи като универсално плашило в британската политика. Политици от всички шарки намираха за удобно да обвиняват Брюксел за всякакви и всички страдания, за което бяха възхвалявани от еврофобската преса. Тя на свой ред бе подхранвана от безкраен поток от лъжи (много от които сътворени от кореспондент на Telegraph в Брюксел, наречен Борис Джонсън).
Колко бе лесно за британските политици да казват, че много искат да направят нещо по този или онзи проблем, но ръцете им са вързани от злодеите в ЕС. Всяка европейска среща бе “конфронтация”, поставяща смелата Великобритания срещу злите континенталци. И двете основни партии участваха в тази игра. Спомнете си нежеланието на Гордън Браун да бъде сниман при подписването на Лисабонския договор (в крайна сметка той го подписа в малка стая, сам – малка метафора за бъдещия Брекзит). Като се има предвид колко отдавна и с колко горчилка е водена тази борба срещу Европа, всъщност е забележително колко много британци гласуваха за оставане през 2016 г.
Можем да се върнем и още по-назад. Фиаското в Суец през 1956 г. трябваше да е излекувало Великобритания от загубата на имперските ѝ илюзии, но сега е видно, че много британци не са успели да се приспособят. В основата на Брекзит и вярването, че трябва да се отделим от най-близките си съседи, е отказът да се приеме, че сме част от една взаимнозависима европейска икономика. За поддръжниците на Брекзит Великобритания си остава един глобален Гъливер, твърде дълго блокиран от завързалите го лилипути в малка Европа. Това е фундаментално погрешно тълкуване на нашето място в света
Може би всъщност семената са били засети още в руините на британските преживявания по време на войните. Тъй като никога не са били окупирани, британците не разбират силната нужда от съюз, както го разбират европейците на континента. През 1984 г., по време на церемония в памет на падналите при Вердюн, Франсоа Митеран и Хелмут Кол се хванаха за ръце – силен жест за френско-германското помирение. Според биографа на Маргарет Тачър, тя не само не се е трогнала, но и се е подигравала на гледката на двама възрастни мъже, държащи се за ръце.
Това е историята на британското отношение към Европа – на острова този проект за мир, замислен да сложи край на вековете кръвопролития, постоянно е бил разглеждан като някаква шашма, целяща да вземе с измама парите на британците.
Можем да се върнем и още по-назад – до повтарящите се войни срещу французи, испанци и германци. Можем да прокараме връзката на Брекзит пет века назад, когато Хенри VIII се стреми да си върне контрола, като къса с Рим.
Каквато и начална точка да изберем, крайната е достатъчно ясна. Пътят свършва така – със сцените на парализиран от нерешителност парламент, все още неспособен да приеме Европа, но също толкова неспособен да се откъсне от нея. Зрелище на една изгубена държава, движеща се по течението.
