Павел Адамович не е случаен човек, поради което няма как неговото убийство да не предизвика голямо сътресение. За съжаление, реакциите след трагичния инцидент показват, че случаят ще допринесе по-скоро за задълбочаване на дългогодишния кошмар, в който пребивава полското общество, отколкото за сериозен размисъл и зараждане на нови перспективи.
Да припомним – на 13 януари в Гданск се провежда благотворителен фестивал, чийто инициатор е отявлен десничар и опозиционер, известен с остри приказки спрямо управляващата партия „Право и справедливост”. Изказванията му, включително в социалните мрежи, често са на границата на вулгарността. Към края на мероприятието, непосредствено преди да започне заключителния концерт, на сцената излиза кметът на Гданск Павел Адамович, оглавяващ града от 20 години. Той поздравява публиката и организаторите. Тогава млад мъж изскача към него въоръжен с нож и го наръгва няколко пъти пред очите на всички. Нападателят крещи, че е бил “изтезаван в затворите на „Гражданска платформа” – опозиционната партия, чийто представител е неговата жертва. На следващия ден Адамович умира в болница от раните си.
Убиецът е задържан на място. Самоличността на 27-годишния Стефан Вилмонт веднага е установена и повсеместно из медиите и социалните мрежи започват да се разпространяват информации за многобройните му криминални прояви, за пребиваването му в затвора, а също и за това, че е бил под наблюдение на психиатри от малък. Чистите факти обаче рядко сдържат полските политици и журналисти, които тутакси се почувстваха задължени да надуят фанфарите на полско-полската война. Основни участници в тази политическа и културна битка са двете основни и десни политически сили – управляващата „Право и справедливост“ и опозиционната „Гражданска платформа“.
Агитките на двата лагера светкавично задействаха церемониалните си крясъци едни срещу други, обвинявайки се взаимно за случилото се и помпайки истерията до психиатрични нива. В тази параноидна атмосфера нито една медия, никой коментатор или политик не си позволи да каже очевидното – а именно, че убийството на Абрамович от психично нестабилен, агресивен мъж с криминално минало е симптоматично за атмосферата, насаждана в Полша. Тя обаче съвсем не е политическа, както настоятелно твърдят „експертите” от двете страни на барикадата. Разбира се, под „политическо“ тук имаме предвид фундаменталните характеристики на това понятие като противоборство на социални интереси. В тази токсична манджа, която кипва не за първи път, има много омраза, реваншизъм, личностна непоносимост, политическа немощ, отчаяние и насилие, но няма нито грам сблъсък на идеи.
Фундаментите на безпрецедентната обществена поляризация в страната са или тотални фантасмагории и измишльотини, плод на болни фантазии, или някакви социо-културни и исторически въпроси, които имат точно нулево значение върху реалния живота на хората. Това, което в Полша фалшиво се нарича „политически дебат”, фактически е едно неспирно кръчмарско дърляне, засягащо предимно емблеми (патриот/демократ), символи (знамето на ЕС срещу знамето на Полша), архетипи (поляк/европеец) и ритуали (сватба/аборт; домашно насилие/гей парад). Те в крайна сметка определят идентичността на “дебатиращите” и тяхната принадлежност към някой от двата единствено възможни лагера: „патриоти” и „демократи”. А когато допълним този пейзаж със солидните дози чисто хулиганство, което от години може да се наблюдава из телевизионните студия и по улиците покрай всякакви масови прояви, получаваме обществената параноя, на която все по-малко хора издържат.
Разбира се, всичко това е напълно закономерно, когато вътрешнополитическия процес в Полша се гради от хора, искрено вярващи, че през 2010 г. някакви руснаци са убили президента им или че през нощта не спят добре, понеже чуват ужасните писъци на ембрионите, които ги чака аборт или замразяване за ин витро процедури… Какво друго може да се очаква от такива „държавници”, освен да вкарат обществото в колективен транс и да издевателстват емоционално над него?
Вместо обаче да разобличават тези прояви на елементарно и дори направо едноклетъчно мислене, местни инфлуенсъри развиват митологии как полският политически живот бил изпълнен с мъст и ненавист и как това принуждавало обикновените граждани да ръгат политици с ножове, вместо да си пият вечерната водка пред телевизора. Това съвсем не е вярно. В полската политика – доколкото въобще все още съществува такава, има едно агресивно надиграване със символи, но никакво друго насилие – освен именно символно, няма. И няма как един повтарящ се набор от евтини манипулации и заигравки да доведе до политически убийства.
Убийството на Адамович не беше политическо, а криминално с елементи на театрализация, така характерна за местното медийно пространство – например, „затворите на „Гражданска платформа” в които престъпникът бил „изтезаван” (напълно е възможно, впрочем, в това да има известна доза истина). Убийството на кмета на Гданск е поредният резултат от емоционалната експлоатация на обществото, подхранваща от години управлението на страната. Управление, насаждащо непрекъснато страх и ужас от „антиполското” и „комунистическото” влияние, за което постоянно взаимно се обвиняват фанатиците на Качински и Туск.
