Думите демокрация, свободен пазар и капитализъм вече от десетилетия са наложени като синоними в масовото съзнание у нас. И има причина да е така – от всички медии всекидневно и напоително редица експерти непрестанно повтарят, че пазарът трябва да се освободи от безбройните държавни регулации, за да се наложи свободната конкуренция и доброволната пазарна размяна. Само така, казват, може да се гарантира свободата на отделния човек.
Още в първата си програма СДС изписва с големи букви: „СВОБОДАТА НА ПАЗАРА И ИКОНОМИЧЕСКОТО ПОВЕДЕНИЕ СА НЕРАЗДЕЛНА ЧАСТ ОТ ПОЛИТИЧЕСКАТА И ГРАЖДАНСКАТА СВОБОДА НА ХОРАТА“. От друга страна се твърди, че социализмът, с неговата планова икономика и незачитане на принципите на свободния пазар, е несъдържателна и утопична теория, която в реалния свят не оправдава своите теоретични постановки и затова всеки опит за отхвърляне на капитализма е завършвал безславно: „Този модел на обществено развитие се оказа неефективен и аморален. Скъпа е цената, която плащаме и тепърва ще плащаме за този утопичен опит“ – четем в същата платформа.
Но до каква степен принципите на свободния пазар изобщо са способни да се реализират? И дали цялата класическа икономическа теория не се гради върху утопични твърдения, непотвърдени от реалността? Задълбавайки в основните ѝ постулати, лесно откриваме, че е точно така. Ако желаем да бъдем по-меки, бихме обобщили, че конвенционалната икономическа теория е чиста утопия.
Алъш-вериш, но честен
От три години членувам в потребителско сдружение (наречено от нас кооператив), в което хранителните продукти се предлагат от различни частни фермери. Идеята за него се роди сред ентусиасти, желаещи да подпомагат малките местни производители и да се снабдяват с чисти продукти. Зеленчуци, мед, мляко, месо, олио, ядки и каквото друго се сетите, се предлагат чрез обяви в затворената ни групичка. Доставките се извършват на 5-6 различни пункта в града в удобно за производителите и клиентите време. Няма прекупвачи, няма регулации – идеята е, че при директната връзка производител-клиент всички свързващи звена и техните надценки ще отпаднат и така хем ще хапваме здравословна храна „от градината“, хем цените ще са народни. Речено – сторено. Групата набъбна, производители бол, клиентите са хиляди. Цените съвсем не са ниски, но нали поне се храним здравословно. Откъдето и да го погледнеш – истински свободен пазар. Държавата е изхвърлена, няма регулации, няма касови бонове, харесва ли ти нещо – купуваш, търсене – предлагане, чиста работа.
Скоро обаче стана ясно, че работата може и да е чиста, но съвсем не е така с някои продукти. Този боб е мухлясал, онзи зехтин е фалшив, сиренето е неузряло, никой не знае кой с какво си пръска зеленчуците. Оказва се, че в групата са се намърдали и прекупвачи – сутрин на борсата, вечер на срещата, данъци – йок. Множат се недоволните клиенти. Плащаш за яйца от щастливи кокошки, отглеждани на двора, пък се окаже че производителят продава стотици кори. Много кокошки, много нещо и не спират да снасят от щастие. Оказва се, че никой не знае какво точно купува. В един момент направихме анкета – да отделяме ли по 2-3 лева на месец, за да изследваме продуктите на някои вече сигнализирани производители? Огромното мнозинство го иска – честната дума си е честна дума, но все пак бием път до някъде, вместо да слезем в магазина на улицата, плащаме високи цени, а току се окаже, че клиентът е преметнат. Някои производители си премълчават за решението, други скачат на бой – „Ама къде отива доверието? Това ще навреди на процеса!“. На кой процес? На този на алъш-вериша между тарикат и будала ли?
Далеч съм от мисълта, че щом търговските вериги са принудени да спазват някакви регулации, при тях продуктите са по-добри. Най-често търговците си измиват ръцете с факта, че изискват от производителите да слагат задължителните от закона етикети. Какво и как трябва да е описано на тях, зависи от законодателя и силата на лобитата на производителите. Факт е обаче, че тези регулации в крайна сметка съществуват, защото клиентите са осъдени да не знаят какво купуват, как е произведено и колко ниски заплати са платени на работниците. Но дали изобщо е възможно да разберем това от етикета?
Красивата теория и грозната практика
„Най-големият враг на знанието не е незнанието, а илюзията за знание“
Стивън Хокинг
Интересно е какво казва конвенционалната икономическа теория по темата. Тя използва термини като „конкуренция“ и „свободен пазар“, които всеки човек счита, че разбира добре. Но според самата теория, какво действително означават те? Конкуренцията – гласи теорията – може да бъде съвършена или несъвършена. Несъвършената е ясна – при нея монополи и олигополи са завзели пазарите. Икономистите отсичат: „От това губят клиентите! И понеже ние много искаме клиентите да са добре, на нас ни трябва истинска, хубава конкуренция!“. За да бъде съвършена, тя трябва да отговаря на няколко изисквания. Едно от основните е наличието на пълна и достъпна информация. На базата на нея всички клиенти са свободни да избират продуктите на тази или онази фирма, казва още теорията. Така, чрез процеса на конкуренция, следвайки предпочитанията на клиентите, производителят може да елиминира своите конкуренти и да си спечели по-голям дял от пазара.
Но дали изобщо има случай, в който клиентите успяват да получат цялата възможна информация, за да направят правилния избор? Категорично не. Ние не знаем почти нищо за стоките, които купуваме – нито какви точно суровини са използвани, нито с какво са обработени, не познаваме самия процес, често не познаваме дори съдържанието им. Производителите постоянно се противопоставят на налаганите от държавата регулации – изискванията за описание на съдържанието, изисквания за спазване на оказаното на етикета количество и т.н. На почти всеки пазар можем да срещнем успокояващия надпис „Точен кантар“. Не знам за вас, но подобно твърдение не само не ме успокоява, но и ме кара да се запитам нормално ли е премерването на точното количество, за което си е платил клиентът, да бъде някакво конкурентно предимство?
Проблемът е, че производителите винаги ще търсят и намират методи, за да оцелеят при конкуренцията и тези методи едва ли биха се харесали на клиентите. Няма как цената да ни даде точна представа за процеса на производство и ако потребителите наистина разполагаха с пълна информация за продукта, както изискват повелите на теорията, то техните предпочитания вероятно биха били различни. Например, аз като клиент бих искала да зная дали фирмата-производител е кооператив, семейна фирма, използва ли наемен труд и колко заплаща на работниците си, осигурява ли ги, гарантира ли им добри условия на труд. Но колкото и да се взирам в цената, няма как да си отговоря на тези въпроси.
Друг важен факт при конкуренцията не е просто липсата на информация, а фалшивата такава. Виждали ли сте някога реклама, която да ви описва реално продукта – какво съдържа, как е произведен, доволни ли са работниците, фирмата кооператив ли е, корпорация ли е или семейна? Надявам се, не вярвате, че киселото мляко „От чичо“ се произвежда от Бай Ставри, жена му и майка му. Подвеждащите реклами са напълно допустими в нашия свят на „конкуренция“, в който „свободният пазар“ трябва да се остави да работи без ненужни ограничения. Както твърди Теорията, само така ще си имаме истинска, съвършена конкуренция.
Държавата на помощ на… пазара
Истината е, че капитализмът мрази свободния пазар и никога не го е обичал. Производителите не искат съвършена конкуренция и правят всички възможно, за да не позволят на потребителите да разполагат с информация. Затова и твърдението, че пазарните размени се сключват доброволно, а не принудително, е фалшива реклама на пазарната система. Ако една банка поиска от вас да подпишете договор за ипотека, без да ви позволи да прочетете какво е изписано с дребния шрифт, за доброволен или принудителен договор ще го приемете?
Същото е при пазарната размяна, когато не знаете всички характеристики и история на продукта. Всеки път, когато държавата се намеси, за да смекчи, макар и само до известна степен, тази липса на информация, собствениците на капитал се опитват всячески да премахнат или заобиколят регулациите. За тях конкуренцията често се свежда до все по-голямо изсмукване на работната сила, до избягване на едни или други данъци и до създаването на все повече отрицателни външни ефекти, които се прехвърлят върху плещите на обществото. Търсенето и предлагането отдавна не се подчиняват, ако изобщо някога са се подчинявали, на свободното и честно договаряне.
Капитализмът не вярва в свободния пазар, а в неговата противоположност – в един анти-пазар, процъфтяващ върху заблудата и лицемерието, а често и върху директната измама. Регулациите, които толкова вбесяват производителите, всъщност се опитват поне донякъде да възстановят липсата на информация, която, според Теорията, е задължително изискване за честната и доброволна пазарна размяна. И ако държавата не подръпва отвреме-навреме юздите, „свободният пазар“ ще се превръща във все по-голяма илюзия, опитваща се да излъже всички нас и сама себе си.
