Напразни са плахите надежди, които чужди дипломати и местни анализатори все още поддържаха пред медиите дори навръх церемонията по поемане на властта от новия президент на Бразилия Жаир Болсонаро на 1 януари т.г. Много им се искаше и сами да си повярват, че като действащ държавен глава той ще се откаже от най-радикалните си предизборни закани и „ще влезе в релсите”. Уви, липсват всякакви основания за подобни илюзии. Реалността е категорична – Бразилия, Латинска Америка, а и международните отношения като цяло завиват към нова фаза, след като юздите на осмата икономика в света отиват в ръцете на този крайнодесен и агресивен продукт на „свободнопазарния” реванш и на най-реакционната местна и транснационална олигархия.
Самата церемония не остави място за съмнения. Болсонаро гордо обяви, че ще освобождава страната от социализма и ще го смаже. С което предизвика аплаузи на свои фенове и гости, сред които наред с държавния секретар на САЩ Майк Помпео и премиера на Израел Бенямин Нетаняху бе и самоанонсиралият се като „голям съратник на Бразилия” унгарски министър-председател Виктор Орбан.
Болсонаро няма никакви колебания да затвърждава конфронтационния си подход и разделението на страната. Това бе посланието на речта му, произнесена на 1 януари пред изпълнения с негови привърженици столичен Площад на трите власти.
Отново бяха отправени остри нападки срещу управлявалата страната 13 години Работническа партия на бившите президенти Лула да Силва (в затвора) и Дилма Русеф (свалена с импийчмънт) и изобщо срещу всички „червени”. Без ни най-малко трогване, че Бразилия всъщност е разцепена на две половини. Все пак новият президент бе избран само от 55% от гласоподавателите, докато 45% го отхвърлиха, предпочитайки кандидата на РП Фернандо Хадад. Но Болсонаро не показва никакъв стремеж за диалог с тези 45%, а упорито се зарича да изкорени подкрепяните от тях (а и от много от негласувалите) постижения на социалния модел държава.
И вече започна да го прави на дело. Като за начало сред 22-те министерства, с които ще управлява, просто липсва винаги досега съществувалото министерство на труда. Болсонаро го ликвидира, защото го смята за излишно в „гъвкавия” трудов пазар, който ще внедрява масово, следвайки вдъхновяващия го икономически модел на „чикагската школа” и диктатурата в Чили по времето на генерал Аугусто Пиночет.
Също така закри и инспекцията по труда – според него с изискванията си тя само пречела на бизнеса да увеличава производителността и да развива икономиката. Така президентът реализира своите вече прокламирани в предизборната кампания възгледи от сорта: „Или ще имате по-малко права плюс работа, или всички права плюс безработица”. Нищо, че сериозните икономисти не се уморяват да повтарят, че икономиката е в ступор и безработицата расте, не защото човешкият труд е скъп за предприемачите, а защото държавата е абдикирала от гаранциите и инвестициите си, защото средният и дребен бизнес е задушен, защото вече реализираните от досегашното правителство на Мишел Темер орязвания са свили потреблението, а това свива и производството и т.н.
Освен за министерството на труда, в управлението на Болсонаро не се намери място и за досегашните две отделни министерства на културата и на спорта. Впрочем, заемалият досега президентското кресло Мишел Темер (седнал в него след инстуционалния преврат под формата на импийчмънт срещу Дилма Русеф) също се опита преди време да ликвидира министерството на културата, но след бурни протести на интелектуалци и културни дейци го възстанови. В новата министерска структура, стартирана от Болсонаро, културният и спортният ресор заедно със социалните въпроси отиват в новосъздаденото министерство на гражданството.
Образувани са също така няколко суперминистерства с цели ветрила от ресори и функции, а за министри са подбрани представители на сили, помогнали на Болсонаро да се възкачи на власт.
Характерен пример е министерството на земеделието и прехраната, което се поема от Тереса Кристина Кореа – една от двете жени сред общо 22-мата министри. Тя е доскорошна депутатка и е известна с това, че в парламента е отстоявала интересите на влиятелното лоби на едрия капитал в земеделието и животновъдството – същото лоби, което открито застана зад Болсонаро и го избута до държавния връх. Сега президентът бърза да се отплати. Още с първия си декрет той прехвърли в компетенциите на селскостопанското министерство и неговата шефка определянето на размерите на онези територии предимно в Амазония, които се отреждат за населяващите ги индиански общности. Това е ключ към отнемането на земи от индианците и прехвърлянето им към отдавна ламтящия за тях едър агробизнес.
Нещо повече – това е и посегателство спрямо защитени природни зони, спрямо „белите дробове” на планетата, както са наричани горите в Амазония, спрямо екологичното равновесие. Но тези неща очевидно никак не вълнуват Болсонаро и екипа му, където всички са убедени, че рисковете от глобалното затопляне са „измислица на марксистите”. По време на кампанията си сегашният президент многократно се заканваше да се откаже от Парижкото споразумение за борба с климатичните промени, но още не е ясно дали ще го направи наистина. Не заради друго, а защото това ще докара финансови загуби на износителите на бразилска продукция на световния пазар, сред които са основните му спонсори.
Досега за земите на индианците, които представляват 12,5% от цялата бразилска територия, отговаряше FUNAI (Национална фондация на индианците), но тази функция вече ѝ се отнема, като Болсонаро отправя нападки към фондацията и въобще към всички НПО-та, отстояващи правата на коренното население. Разбира се, представя инициативата си за отхапване на индиански земи под маската на загриженост за „интеграцията” на хората там: „По-малко от един милион души живеят по онези места, които са истински откъснати от останалата Бразилия. Тези хора са експлоатирани и манипулирани от НПО-та. Заедно ще интегрираме тези граждани и ще придадем значимост на всеки бразилец”. През кампанията си Болсонаро обичаше да обещава на жителите на тези зони как ще ги цивилизова с идването на заинтересовани от земите им компании, които щели да им докарат сателитна телевизия и руси гаджета…
В новото правителство отговорността за развитието на индианските общности се прехвърля на другото министерство, оглавявано от жена – министерството по въпросите на жените, семейството и човешките права. Начело на тази структура застава представителка на другата влиятелна сила, дала решаващ принос за победата на Болсонаро – евангелистите. Именно от техните среди е шеметната Дамареш Алвеш, евангелистка пасторка, която, поемайки поста си, се самоопредели като „страхотна християнка”. Тя бързо се прочу и с един видеоклип, който завзе бразилските социални мрежи и породи буря от подигравки. Снимано след встъпването в длъжност на новия президент и правителството му, видеото показва как министърката-евангелистка крещи в еуфория сред свои съмишленици: „Внимание, внимание! Започва нова ера! Момченцата облечени в синьо, момиченцата – в розово!” Изцепката, разбира се, е в отговор на големите емоции, разпалени не само в Бразилия, около половата идентичност.
Дамареш Алвеш се опита да замаже положението, обяснявайки, че използвала „метафора” заради „джендър идеологията” и че всъщност децата можели да се обличат както искат. Но социалните мрежи преляха от нейни собствени снимки в сини одежди и от фотографии на знаменитости, нарочно облечени в разрез с нейните правила.
Например големият певец и китарист Каетано Велозо се снима в розова тениска с надпис върху жълт ромб, подобен на онзи от бразилския национален флаг: „Защити приятелите си”.
Парадоксът е, че чрез тези две министърки – Тереза Кристина Кореа и Дамареш Алвеш – Болсонаро се опитва да обори обвиненията, че е мачист и да убеди критиците си, че дава власт и на нежния пол. Но всичко се обръща на карикатура не само заради личните им качества, а най-вече заради това, че назначенията им са вид разплащане на новия президент със силите, осигурили му високия пост.
Карикатурен спектакъл беше и един особено увлякъл медиите епизод, предшествал речта на Болсонаро пред множеството на Площада на трите власти на 1 януари. Всички услужливи кореспонденти се прехласнаха по факта, че за първи път на подобна церемония речта на самия президент бе предшествана от изказване на неговата съпруга – първата дама Мишел Болсонаро. При това 38-годишната трета поредна половинка на новия държавен глава реши да изрази своите благи намерения да работи за общото добруване с езика на глухонемите – чрез жестове. Застанала до нея специална преводачка прехвърляше всичко в слово и звук.
Нескритата цел отново бе да се подчертае колко почита жените Болсонаро. Представете си, даже оставя собствената си да вземе думата преди него. И другото, разбира се, че такъв обединител на нацията като него ще приобщава също и хората с увреждания, които специално ще ухажва младата му съпруга.
Подобни спектакли обаче само могат още повече да отвратят критичните и мислещите бразилци, а те все пак никак не са малко. Много активните в страната социални движения, като например известното „Без земя”, не спират да предупреждават, че всичко, което не посмя да продаде на транснационалния капитал досегашния изключително непопулярен президент Мишел Темер, вече е договорено от приемника му и екипа около него – независимо от всичките му клетви, че „Бразилия е над всичко” и че слага на първо място грижата за националните интереси.
Продължава да звъни остро например алармата, че вече е спазарено гълтането от световни гиганти като „Кока-Кола” и „Нестле” на големи дялове от бразилската част в гигантския природен резервоар от подпочвени води, известен като Aquifero Guarani. Той се разполага под площ от 1 200 000 кв. км, по-голямата част от които са на бразилска територия, но влизат също и в границите на Аржентина, Уругвай и Парагвай. Четирите съседни държави са подписали и документ за устойчиво развитие на водното съкровище.
Правителството на Темер нееднократно е отричало да е давало на чужди компании концесии там или да е преговаряло за приватизация. Но кой ли вярва на Темер – особено след като в зоната са били забелязани инсталации на въпросните компании. А спрямо Болсонаро, който не крие, че вижда в природата само средство за функциониране и разрастване на индустрията, подозренията са още по-силни.
Тоталната разпродажба на държавни активи и пълното отвързване от регулации на „свободния пазар” са любими мантри на новия президент, надъхан в тази посока от своя икономически съветник и вече суперминистър на икономиката, планирането, търговията, индустрията и услугите Пауло Гедеш, който пък е възпитаник на прословутата „чикагска школа” на Милтън Фридмън. Гедеш и Болсонаро единодушно се прехласват по резултатите, постигнати от „чигакските момчета” в Чили по време на диктатурата на генерал Аугусто Пиночет. Да напомним, че в онези стерилизирани откъм политическа съпротива и съпроводени с хиляди човешки жертви брутални чилийски условия се зароди и лабораторният вариант на безскрупулния неолиберализъм, плъзнал след това през рейгъномиката и тачъризма из целия свят. И довел човечеството до днешните чудовищни неравенства.
Но на Болсонаро и Гедеш това именно им харесва. Ето защо в разрез с всякакви досегашни бразилски традиции, при които първото посещение в чужбина на всеки нов президент неизменно е било в съседна Аржентина, тъй като икономиките на двете страни са много свързани, сега Болсонаро е планирал друга международна премиера. Първата му президентска визита ще е именно в Чили, родината на любимото му „чикагско чудо”. Управляващият там днес десен държавен глава Себастиан Пиниера му е много симпатичен, защото има брат – Хосе Пиниера, който е един от „чикагските момчета” на Пиночет. Бил е министър на труда и на мините по време на диктатора, а освен това е сътворил и фамозната чилийска пенсионна система, базирана на частни фондове, която и на нас, българите, отдавна се опитват да ни я натрапят. Е, преди нас ще я опитат бразилците – Пауло Гедеш вече предупреди, че пенсионната реформа е първата, която ще подхване веднага в качеството си на министър.
Сред показателните членове на новия кабинет е и колумбийският теолог, натурализираният бразилец (покрай брака си с бразилка) и остър критик на Работническата партия Рикардо Велес, който се зарече да изхвърли „марксисткия боклук” от учебните програми и да въведе празнуване на датата на военния преврат в Бразилия през 1964 г.
Но никой не може да се мери по заслуги в борбата срещу РП със суперминистъра Сержио Моро, който поема министерството на правосъдието и обществената сигурност. Това е същият онзи съдия, когото всички наричат „душманина на Лула”. Започнатите от него през 2014 г. разследвания за корупционни практики най-вече около държавната „Петробраз” и свързани с нея строителни фирми довеждат до насаждане в обществото на внушението, че най-корумпирано е било именно управлението на РП, въпреки че в разкритите случаи се оказват замесени представители на цялата политическа върхушка от всички партии. Моро и не крие политическата си антипатия специално към Лула и олицетворяваната от него левица като хвърля много личен хъс във вкарването и задържането зад решетките на бившия популярен президент.
Сега тъкмо в ръцете на Моро отива не само правосъдната система, която в последните години с персоналния му принос се превърна в инструмент за разправа с политически опоненти, но и обществената сигурност – именно онази сфера, в която Болсонаро лансира най-оспорваната си инициатива да се бори с престъпността като направи общодостъпно оръжието.
Важна опора на новия президент ще е и бившият депутат Оникс Лоренцони, който поема т.нар. Граждански дом – така в Бразилия се нарича позицията, отговаряща в парламентарните републики на поста на премиера. По времето на втория мандат на Лула на този ключов пост бе Дилма Русеф.
Първото, с което вече се зае Лоренцони, бе да подхване чистка в държавния апарат, от който се зарече да изгони всички „социалисти и комунисти”, защото „няма смисъл да имаме правителство като сегашното, ако ще продължим да държим на работа хора с различни идеи за организацията на обществото”. За уволнение вече са нарочени над 300 души.
Мнозина наблюдатели изтъкват още една важна характеристика на новото бразилско правителство: 7 от 22-ата министри са по един или друг начин свързани с армията. Това, впрочем, е дори по-малко от очакваното, защото по време на кампанията Болсонаро се вричаше половината от министрите му да са хора от войската, която той – бивш капитан от парашутните части – продължава да боготвори.
Вицепрезидентът Амилтон Моурао е бивш генерал, който преди време бе набързо пенсиониран след призиви, че военните трябва пак да се намесят, както при преврата от 1964-та, за да въведат ред в обществото. Той и досега не се е отказал от думите си.
Наред с агробизнеса и евангелистите, армията несъмнено също е носещ стълб за Болсонаро, може би най-важният. Има и мнения на анализатори, че очевидно неподготвеният за отговорностите на високия пост нов президент е само временна фигура, подхвърлена на тълпата от военните. И тъй като провалът му ще е неизбежен в по-близко или по-далечно бъдеще, армията просто изчаква пълното узряване на обществото, че е „най-добре танковете да дойдат”, за да излезе тя отново на сцената в пълната си тежест в подобаващия момент.
Всички прогнози и хипотези, разбира се, се фокусират и върху най-незаобиколимия фактор – външния. И най-вече върху ролята на САЩ. Не само защото самият Болсонаро толкова обича да се представя за „тропическия Тръмп” (въпреки че мнозина повече го сравняват с гротескния филипински президент Родриго Дутерте). А най-вече защото Вашингтон – и то независимо дали там командва Тръмп или някой друг – е силно заинтересован от стратегически важния за Латинска Америка и за международните отношения обрат в Бразилия. Целта е това да обслужи интересите на САЩ в унищожаването на остатъците от латиноамериканската „лява вълна”, както и да бъде премахнат всякакъв риск от съживяване на формата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), вече изпаднал в кома с настоящите ръководства в Делхи и Претория.
Болсонаро и избраният от него за външен министър дипломат от средната йерархия, запален тръмпист и блогър Ернесто Араужо (който говори за глобалното затопляне като за „марксистка конспирация”, а за Работническата партия като за „терористична”) са твърди противници на мултилатерализма – също като Тръмп. Толкова твърди, че се канят да обърнат гръб дори на „Меркосур“ – южноамериканския общ пазар, който обаче е много важен за Аржентина. Това разминаване с Буенос Айрес е в основата и на хладните засега отношения с иначе също десния и проамерикански настроен аржентински президент Маурисио Макри, който не отиде на инагурацията на Болсонаро, а прати само външния си министър. Впрочем, трябва да се знае, че за 16 януари е предвидено официално посещение на Макри в Бразилия, така че тогава по-ясно ще проличи какво ще е общуването на двамата десничари начело на двете най-големи и важни държави в Южна Америка.
Мнозина коментатори отбелязаха малкия брой страни – едва 46, които бяха представени на церемонията на 1 януари от свои специални пратеници. При предишните президенти числото е било двойно по-голямо, че и повече. Също така не бяха много сред тях и лидерите на най-високо ниво, преобладаваха външните министри.
На такова равнище бяха представени и Съединените щати чрез своя държавен секретар Майк Помпео. Въпреки че Тръмп поздрави Болсонаро в Туитър и наблегна, че САЩ са с него, все пак не се вдигна лично да го посети. Но Помпео постигна най-важното, каквото целеше Белият дом. Беше първият чуждестранен гост, с когото се срещна новият президент на Бразилия, след като встъпи в длъжност.
Пратеникът на оригиналния Тръмп получи от „тропическия Тръмп“ страстна прегръдка пред камерите на медиите и уверенията му, че ще следва американската линия спрямо трите латиноамерикански тръна в петата на Вашингтон – Венесуела, Куба и Никарагуа. Тоест – че ще съдейства за смяна на властта в тях.
Впрочем, Мишел Темер беше изпратил покани до ръководствата на тези три страни да се включат със свои представители в церемонията на 1 януари в Бразилия. Но Болсонаро демонстративно оттегли поканите. И на встъпването му в длъжност въпросните три леви латиноамерикански правителства липсваха, което направи впечатление на всички.
„Барикада” вече е писала, че отдавна разработваният от САЩ сценарий специално спрямо Венесуела е за „хуманитарна интервенция” там, която да се осъществи от съседните ѝ Колумбия и Бразилия, като с тяхна намеса да бъде свален венесуелският президент Николас Мадуро. На 10 януари на него му предстои официално да поеме своя втори мандат въз основа на резултатите от президентските избори, които се състояха на 20 май м. г. САЩ и десните латиноамерикански правителства обаче не признават този вот за легитимен и съответно няма да признаят като законен новия мандат на Мадуро. На този фон в Каракас очакват разиграването на гранични инциденти, които да провокират намеса на Колумбия и/или Бразилия. Вариантът се обсъжда усилено през последната половин година при зачестилите посещения именно в тези две страни на висши американски емисари, включително на доскорошния шеф на Пентагона Джеймс Матис. Именно той при гостуването си през август в Бразилия заяви в пряк текст, че на тази страна ѝ предстои „да ръководи решението на кризата във Венесуела”. После отскочи със същите послания и до Колумбия.
Този маршрут премина сега и Помпео. След като получи в Бразилия уверенията на Болсонаро, че гледа към Каракас синхронно с Вашингтон, държавният секретар отиде и при колумбийския президент Иван Дуке, от когото с удоволствие чу почти същите фрази. Тоест координацията за операция срещу Мадуро напредва с пълна пара, особено с оглед и на преминалото под същия знак заседание на Групата от Лима на 4 януари в перуанската столица (групата включва Аржентина, Бразилия, Гватемала, Гвиана, Канада, Колумбия, Коста Рика, Мексико, Панама, Парагвай, Перу, Санта Лусия, Хондурас, Чили).
Разбира се, бразилската мисия на Помпео не дойде на празно място, а на добре разораната почва, която бе обработена и при срещата през ноември между Болсонаро и гостувалия му секретар по националната сигурност на САЩ Джон Болтън. Както и сега, тогава също бе уточнен синхронът по венесуелската тема, както и по изричното американско желание Бразилия да намали влиянието на Китай в икономиката си. Второто не е толкова лесно с оглед на наистина сериозното присъствие на азиатския гигант в латиноамериканския. Рискът бразилската икономика да се разклати е и риск за самия Болсонаро, защото това бързо може да му скъси мандата. Пък и американците не предлагат нищо от своя страна в замяна на евентуалното прогонване на Китай от Бразилия.
В двусмислена ситуация Болсонаро попада и по линия на сближаването му с Израел, който също му даде рамо в предизборната битка. Разплащането сега се очаква да е под формата на преместване и на бразилското посолство от Тел Авив в Йерусалим – по примера на САЩ. Само че това пък ще скара Бразилия с важните ѝ търговски партньори в Арабския свят, който е най-големият купувач на нейната месна продукция. Затова, въпреки даденото по принцип обещание за местенето на посолството, това така и не влезе в документите от петдневното посещение на израелския премиер Бенямин Нетаняху, останал и за инагурацията на Болсонаро.
Може да се припомни, че топлата израелска връзка бе подгрята с усилията на любимия син на сегашния бразилски президент (той има трима сина и една дъщеря) – депутатът Едуардо Болсонаро, който при многобройните си совалки до Вашингтон и обратно успя да се сприятели със зетя на Тръмп – Джаред Кушнер, натоварен с отношенията между САЩ и Израел.
Пак Едуардо Болсонаро осигури на баща си и подкрепата на сътворителя на ултрадесния възход из различни краища на планетата, бившия шеф на предизборния щаб на Тръмп – Стив Банън.
Именно по съвет на Банън Болсонаро-баща свика в началото на декември „среща на върха” на консерваторите от двете части на Америка край прочутите водопади Игуасу на границата между Бразилия, Аржентина и Парагвай. Същата диригентска ръка прозира и в многократните публични прехласвания на Болсонаро по методите на управление в страни като САЩ, Израел, Италия, Унгария.
Екипът на новия бразилски президент бе особено щастлив, че на инаугурацията му пристигна и унгарският премиер Виктор Орбан, с когото по предварителни канали беше установена също топла връзка. В един от телефонните си разговори с Болсонаро още през ноември Орбан му беше изразил горещите си симпатии и се беше самоопределил като „голям съратник на Бразилия”. Унгарският министър-председател беше единственият лидер от страна членка на ЕС, присъствал на поемането на властта от Болсонаро и аплодирал речта му на Площада на трите власти. Двамата имаха и отделна среща помежду си, обсъдиха двустранното сътрудничество и Орбан покани новия бразилски водач да посети Будапеща. Поканата бе приета с радост.
Унгарският премиер се срещна и с вездесъщия Едуардо Болсонаро, който така изкоментира в Туитър впечатленията си: „Унгария на Виктор Орбан е суверенна страна, която не се дава на международни НПО-та, прокарва икономическия либерализъм и пази своите традиции. Унгария, която се освободи от комунизма през 90-те, както и страните от Вишеградската група (Полша, Чешката република и Словакия) ще бъдат наистина силни съюзници на Бразилия”.
Хубава компания, хубави хора, но нищо хубаво не го чака свят, предал се в такива ръце…
About The Author
