„В ход е глобална война срещу трудещите се, срещу околната среда, срещу демокрацията, срещу порядъчността. Мрежа от десни фракции се разпростира през географски граници, за да ерозира човешките права, да заглуши недоволствата и да лансира нетолерантността. От 30-те години на 20-ти век човечеството не е се е изправяло пред подобна заплаха.”
С тези така директни думи започва манифестът на Прогресивния интернационал – платформа, стартирана от левия американски сенатор ветеран Бърни Сандърс и от известния гръцки икономист Янис Варуфакис, които така отговарят на стари и нови неприятели. Старите са елитите, към които те отправят обвинението, че са създали все по-подхранваща неравенствата икономическа система. Новите са популистки движения с консервативни характеристики, каквито никой не подозираше да възникнат само допреди няколко години и които сега се олицетворяват от Доналд Тръмп в САЩ, Жаир Болсонаро в Бразилия, Матео Салвини в Италия.
Прогресивният интернационал се опитва да предложи своя алтернатива. Зове за „глобална мрежа” на левицата от всички нюанси, за да бъде възпряна тази дясна вълна. Апелът бе отправен в началото на декември 2018-та от Бърлингтън, щата Върмънт, САЩ. Там е централата на Института „Сандърс”, където бе представена инициативата.
Сред участниците бе и кметицата на Барселона Ада Колау. Тя заяви пред „Ел Паис”: „Свидетели сме как, от една страна, привилегированите малцинства се окопават, за да запазят своите облаги, а от друга виждаме разрастваща се десница с популистки акцент, която обаче стъпва върху фундамента на истаблишмента, разчита на всичките му пари и се координира на международно ниво, споделяйки си стратегии. Щом като крайната десница се организира така, няма как да не го направят и социалните движения, изискващи промяна”.
Може да се припомни, че междувременно крайната десница превзе важен рубеж и в Испания чрез партията Vox, която се представи неочаквано силно при изборите за местен парламент в автономната област Андалусия на 2 декември.
Що се отнася до сбирката във Върмънт, в нея участваха и икономистът Джефри Сакс, и кметът на Ню Йорк Бил де Блазио, и актрисата, кандидатирала се за губернатор на щата Ню Йорк Синтия Никсън, както и много други.
Сред логичните въпроси, които могат да бъдат отправени към тази инициатива, е доколко общи са характеристиките на популисткия възход в САЩ и в Бразилия, примерно, или доколко социалдемократическите традиции в Европа, оформили се след Втората световна война, са сравними с либералното прогресивно движение в САЩ сега. Тоест – дали идеята за Прогресивен интернационал е в състояние да функционира и от двете страни на Атлантика. Факт е, че хранителната среда, която му дава живот и тук, и там, е една и съща. Както са подобни и програмите на Бърни Сандърс и на новата партия на Варуфакис DiEM 25, макар и да са формирани независимо една от друга, още доста преди създаването на Прогресивния интернационал. Американецът е наследник на политиката New Deal и Great Society, приложена по времето на президента Франклин Делано Рузвелт, а гъркът – на социалната държава, от която се роди модерната Европа.
Според Джеймс К. Гълбрайт, син на Джон К. Гълбрайт и участник в течението на американските прогресивни икономисти, към които принадлежи и споменатият Джефри Сакс, политиката New Deal е най-близкият исторически паралел с новия Прогресивен интернационал, тъй като представлява „цялостна програма за обществено действие с цел да се преодолее голяма криза и да се издигне алтернатива на фашизма, а това е велика алтернатива – и тогава, и сега”.
Есенцията на политиката New Deal обаче е в икономическата програма за държавно регулиране, задействана от президента Франко Д. Рузвелт, за да се преодолее Голямата депресия, свила с 27% БВП на САЩ между 1927 и 1933 г. и увеличила безработицата от 3% до 25%. Докато стартирането сега на Прогресивния интернационал идва в момент, в който показателят на безработицата в САЩ е най-ниският от времето на войната във Виетнам, а икономическият растеж е вторият най-висок в историята на страната – надминава го само един 120-дневен период на непрекъснато покачване през 90-те години. Как да дойде в такъв случай сегашен New Deal?
Картината има и друга страна. След борсовия срив през 1929 г. и Втората световна война, прилаганото кейнсианство (по името на икономиста Джон М. Кейнс) води до три десетилетия икономически напредък в САЩ, които вдъхват чувство за сигурност у семействата. В онова време всеки младеж може да зареже университета, да си намери хубаво работно място във фабриката в родния си град, със заплатата да си купи къща, да кара „Форд” и да отглежда спокойно децата си. А днес, 10 години след последната финансова криза и началото на Голямата рецесия, макар макроикономическите показатели да са възстановени и надхвърлени, трудещата се класа продължава да е смазана от несигурност.
Ако Голямата депресия показа, че икономиката не може да се възстановява сама, то Голямата рецесия сложи край на идеята за спонтанно разпределение на богатството. И в последвалите бурни вълни хвърлиха въдици консервативните популистки лидери от Америка и Европа. Това е фонът, на който звучат призивите за нов New Deal, по-точно „зелен” New Deal, както уточнява манифестът на Прогресивния интернационал, защото е налице осезаем акцент върху политиките за опазване на околната среда.
Според икономиста Дани Родрик пък истинският популизъм има повече общо с Рузвелт, отколкото с Тръмп. В своя статия, излязла през февруари 2018 г. в „Ню Йорк Таймс”, професорът от Харвард припомня, че популизмът (термин, който в САЩ не носи негативния контекст, придаван му в Европа) се заражда в края на 19-ти век, подклаждан от движенията на работниците и фермерите. Както и днес, той идва в отговор на тогавашната глобализация, също дала „съпътстващи щети”. Всичко това получава кулминация с New Deal. „Историческият урок се състои не само в това, че глобализацията и социалното отхвърляне са тясно свързани – сочи Родрик. – Но и в това, че този лош популизъм, генериран от глобализацията, може да породи един добър популизъм, който да прогони първия.”
Гълбрайт смята, че платформи като тази на Сандърс и Варуфакис се хранят, както от популистката традиция отпреди 100 години, така и от прогресивизма от началото на 20-ти век, който залага на по-голямата регулация и обществения контрол над изложилия се капитализъм. „Целта е да се възпре Националистическия интернационал, който се форсира в Еворпа и САЩ и който заплашва да репресира социалните движения и да освободи капитализма от контрол,” смята Гълбрайт.
Триумфът на тръмпизма в САЩ се осъществи успоредно с напредъка на левичарски настроени кандидати на Демократическата партия – политици, които не се притесняват да се наричат социалисти в една страна, в която това определение се асоциира с някогашния Съветски съюз.
Джон Сеймпълс от консервативния мозъчен тръст Cato във Вашингтон казва следното за тази тенденция: „Хората продължават да не искат да плащат по-високи данъци и вярват, че богатите трябва да плащат повече”. Добавя: „Странно е, че се говори толкова за New Deal, защото Демократическата партия през 30-те години не е гледала на тази политика като на социалистически експеримент, а като на опит да се избегне именно социализма, също и фашизма”. В крайна сметка New Deal дава нови сили на пазарната икономика. Или както посочва Родрик, „спасява капитализма от него самия”.
