Гавраил Гавраилов е роден през 1979 г. в Пловдив. Завършил е бакалавърска програма по „Политология“ и магистратура по „Приложна Психология“. От 2016 г. е докторант по „Социология“ с тема на дисертационен труд „Социалното предприемачество в Родопите през XXI век (2000 – 2018 г.)“. Интересува се от социология на местните общности, регионално развитие, екология, селски туризъм и развитие на алтернативните зелени общности. Автор е на книгите „Североизточна България – гид за пътешественици“ (2013), „Родопи – в търсене на корените“ (2014), „Селата в България – посоки за туризъм и култура (2015)“ на изд. „Сиела“. Работил е в сферата на рекламата, медиите, туризма и политиката.
Заедно с Весела Николаева – главен редактор на сайта за туристически пътувания в Северозападна България „Северозапазена“ и с Михаил Михов – екскурзовод от Русе, Гавраил Гавраилов е автор на книгата с идеи за пътешествия „От Балкана до Дунав“, в която те разказват интересни факти за историята, етническите общности, настоящето и иновативните туристически инициативи в Северна България.
С Гавраил Гавраилов разговаря Владимир Митев.
Г-н Гавраилов, вашата книга описва редица местни туристически инициативи в Северна България и се опитва да спечели като турист любопитния и интелигентен българин. До каква степен съвременният български туризъм преодолява представата за туристическия бизнес като „стаи за спане и заведения за ядене и пиене“?
В България за всеобщо съжаление държавната администрация в туризма все още робува на митове от миналото. Малко хора знаят, че системата „ол инклузив“ е измислена в нацистка Германия. В Министерството на туризма имат доста авторитарен подход към развитието на потенциала ни в тази сфера. Съвременните тенденции в световен мащаб са свързани с по-устойчиви форми – повече приключения, общуване с местните общности, автентичност.
Ние като независими автори вярваме, че българите са интелигентни хора и виждаме как все повече се търси нещо по-непознато, което е свързано с откривателство и приключения. А в Дунавска България има толкова много неща за преоткриване. Разбира се, ако някой търси преди всичко места за спане и храна, ще трябва да го разочароваме. В книгата ни „От Балкана до Дунав“ има повече информация за хората на свободния дух, които търсят и откриват интересните теми чрез своето любопитство. А в Дунавска България има много местни предприемачи, които наистина се вписват в нашата представа за туризъм. Тази книга разказва и за техните идеи – от панорамните полети с балон и оперните фестивали на запад към Видин и Белоградчик, до веломаршрутите и дунавските салове към Русе и Тутракан.
В текстовете от книгата личи представата за туризма като среща с традиции, с малко познати етноси, с преживяване и красива емоция. До каква степен има противоречие и конфликт между промотирания от вас туризъм и „по-масовите туристически жанрове“ като алкохолния туризъм например?
Всеки потребител има право да избира своите форми на забавления в свободното си време. Ние се опитваме да стъпим върху автентичните неща, които са били характерни за българите в близкото минало. Вярваме, че това е правилния път за развитие на устойчив туризъм. Бих дал пример със съдбата на един типичен занаятчийски квартал в моя роден град Пловдив. Всички са чували за „Капана“, но който е бил там вижда по-скоро една кръчмарска атмосфера. И този резултат е само след три години „усилия“ от страна на общинското ръководство в града, което е показателно. Ако залагаме само на първичните удоволствия в туризма, това ще води до вторични негативни ефекти. Аз лично искам България да бъде популярна дестинация за устойчив приключенски туризъм, а не всички да ни считат за най-евтиното място в Европа за алкохолно опиянение.
Дали откриването на новото, по-модерно лице на българския туризъм не е и мисията, която стои зад сайта Rural Balkans, на който сте главен редактор? Каква промяна искате да предизвикате с него?
Идеята за създаването на сайта ми хрумна по време на един топъл летен ден на плажа в Поморие предишното лято. Със сина ми правихме пясъчен замък, а наблизо до нас се забавляваха група едри мъжаги, които демонстрираха типичен селски манталитет. Един от тях настъпи замъка на сина ми, докато нахлуваше в морето и дори не се извини. Това малко ме подразни и се заслушах в разговора им. Оказаха се хора от ръководството на общината в старата ни столица. Говореха си за туристически проекти, за крепости и музеи с восъчни фигури. Тогава ми хрумна, че туризмът ни може да има и друго лице – всичко това, което се случва извън масовите градски дестинации, в които секторът се управлява от хора с провинциалистки манталитет. След седмица – две ми хрумна и името на сайта, а екипа създаваме все още в движение, но се развиваме динамично. Основната промяна, която лично аз искам да предизвикам е в нагласите на хората към родния туризъм. Вярвам, че човешкото му лице не е в масовите курорти, а в по-малките места, където хората са живи, а усмивките истински.
Книгата ви разказва за две етнически общности, които са мост между Румъния и България – банатските българи и власите. Какво открихте във вашите пътувания за българо-румънските връзки днес? Каква роля може да изиграе туризмът за развитието на нашите народи?
Според мен река Дунав може да бъде и път, а не само граница. Дълги години тя е била възприемана като една непреодолима бариера между двата народа, като разделителна линия между роднинското общуване от двете ѝ страни. В последните години културните връзки все повече се засилват, а това влияе и на туризма. Разбира се, има още много какво да се желае. Румънците са най-активната туристическа нация на Балканите, те обичат да пътуват и да откриват нови места. Идеята на нашата книга е да покажем колко е красива Дунавска България не само на българите, но и на нашите северни съседи. Докато пътувахме в Румъния, посетихме много интересни места като например една ловна хижа до Братовоещи, както и приключенският парк „Комана“. Тези места са близо до Дунав и биха представлявали интерес и за българските туристи.
А що се отнася до банатските българи и власите – това са много живи местни общности, които организират и интересни събития като например фестивала Фършанги в село Бърдарски геран. Там вече гостуват румънски туристи, което е показателно за потенциала на региона. А границата може да се премине на 12 места, което дава толкова много възможности.
Книгата ви създава усещане, че мислещи и способни хора са се насочили към развитие на туризма у нас, но не греши ли обаче България, че се специализира в туризъм, а не във високотехнологична индустрия с висока добавена стойност? Вместо да сме само страна за туризъм и отдих на глобализирания турист, не е ли по-добре да сме научна и технологична сила, каквато сме били в електрониката до 1989 г.?
Това е въпрос от национално значение. Градове като Русе, Силистра, Свищов и Видин днес се обезлюдяват, защото липсват достатъчно инвестиции в модерната дигитална икономика. В този смисъл развитието на туризъм не е алтернатива. За да се предизвика положителна промяна в целия регион е нужно да се планират повече инвестиции в инфраструктура, в образование, в култура, в стимули за демографска промяна. А туризмът е само един сегмент от една добре балансирана местна икономика, която трябва да привлече младите хора. За съжаление, сегашната държавна политика е насочена повече към привличане на бармани и келнери, отколкото на инженери и лекари. Надявам се, че съвсем скоро този проблем да бъде решен, защото има нужда от цялостна промяна в ценностния модел на българите.
Мнозина виждат като задължително условие за своето развитие домогването до ресурсите на властта. Кои са най-интересните инициативи в духа на социалното предприемачество, които се реализират вън от задължителния, според мнозина, досег с властта?
Една силна личност няма нужда от държавната власт, за да бъде полезна за обществото. Дунавска България дава изключителни примери за ярки личности, които са променяли средата въпреки властта. Историята на Финансовата академия в Свищов е много показателна в тази посока. В последните години феноменът на социалното предприемачество у нас се появи като реакция на някои негативни резултати от действията на държавната власт. Ярките личности успяват да реализират идеите си, въпреки усилията на властта да монополизира обществената енергия. Като пример бих дал усилията на отделни личности като читалищните дейци в Бърдарски геран, организаторите на оперния фестивал в Белоградчик, писателят Стоян Николов – Торлака и вдъхновителят на „Дунав Ултра“ Борис Бегъмов. Всички те се опитват с много лична енергия и воля за промяна да създават едно по-добро лице за региона.
