Процесът на колапс на европейските социалистически партии, които някога доминираха политиката на континента, е виден от години, и продължи с пълна сила през 2018 г.
Сега обаче традиционната левица разполага с информацията, от която се нуждае, за да се изтегли от безпътицата. Само трябва да започне да я използва.
Съкрушителните загуби през 2017 г. – близкото разминаване със смъртта на Социалистическата партия във Франция, дефлацията на социалдемократите в Германия и Холандия, свиването на цялото ляво политическо крило в Чехия – явно не бяха достатъчен зов за събуждане. Победените на избори партии не са успели да възстановят част от популярността си, а я някои случаи като германските социалдемократи дори продължават да пропадат в социологическите проучвания. Ляво-центристите се сринаха на изборите в Италия, което позволи на две популистки партии да овладеят властта. В Швеция воденото от социалдемократите правителство е изправено пред отслабваща подкрепа и неубедителни изборни резултати, които правят невъзможно задържането на властта. В Обединеното кралство лейбъристите не успяват да изкопчат властта от дърлящите се и лошо предвождани тори – до голяма степен защото самите те са разделени по въпроси като Брекзит и желаната степен на преразпределение. В далечна Бразилия пък Работническата партия загуби президентските избори.
Едва пет страни в Европейският съюз все още са управлявани от лявоцентристки или леви правителства – Гърция, Словакия, Малта, Португалия и Испания. От тях само испанските социалисти дойдоха на власт през миналата година, и то не чрез избори, а чрез необичаен парламентарен преврат. В Гърция левият блок Сириза вероятно ще загуби властта тази година, а в Испания дясноцентристките партии са по-добре позиционирани от социалистите за следващите избори, когато и да се проведат.
Прогнозите сочат, че на изборите за Европейски парламент през 2019 г. най-големият губещ ще е Прогресивният алианс на социалистите и демократите – чадърната организация на ляво-центристите. И макар да се очаква по-модерната и по-радикална група на Европейската обединена левица/Скандинавска зелена левица да спечели няколко места повече, това съвсем няма да е достатъчно, за да компенсира загубите на целия ляв спектър.
Съществуват три приети обяснения за това печално състояние. Едно от тях, популярно сред самата левица, е че традиционните партии са взели погрешен завой някъде по пътя. В своята книга от 2017 г. “Грешни завои: как лявото се изгуби”, британският икономист Джофри Ходгсън заявява, че след като са направили компромиси с капитализма след 50-те години, социалистическите и работнически партии не са успели да предложат “убедителна, осъществима и демократична” алтернатива на капитализма след глобалната финансова криза от 2008 г.
Друга гледна точка към проблема се занимава с променящата се класова структура на обществото. Според изразителите на това разбиране, старата работническа класа е изчезнала и е отнесла със себе си традиционната база на левите партии, обединявана от класовото съзнание и подкрепящите го институции – от работническите синдикати до женските клубове. “На първо място еманципацията на работническата класа – идваща основно като продължение на достъпа до висше образование – промени работническата класа и нейната зависимост от левичарски субкултури и организации”, пише френският политолог Жан Ровни. “На второ място, извоюваната от левицата възможност за търсене на собствените права позволява на по-младите поколения да се стремят към лично освобождаване от традиционните йерархии, включително от тези в ляво”, добавя той.
Според това мислене, старият пролетариат е изместен на дъното на класовата йерархия от нов прекариат – хора, работещи в сферата на услугите, които имат малки шансове и слабо желание да се организират. Те често са имигранти, разделени един от друг от културни различия, а понякога са и лишени от права. Традиционната левица може да предложи много малко на такива хора.
Третата концепция е по-радикална от другите две. Тя декларира колапс на цялата традиционна парадигма ляво-дясно, описва я като твърде опростенческа за днешната сложна матрица от фактори, отразяващи се на политическите предпочитания. Социолозите Иън Елган, Елизабет Бийсли, Даниел Коен и Маршал Фукаут наскоро направиха анализ на тази матрица, използвайки подробен набор от данни от френските президентски избори през 2017 г. Анализът показва, че хората с доходи под средните за тяхното ниво на образование, са гласували за възможно най-левия кандидат – Жан-Люк Меланшон, а хората с доходи, надвишаващи средното за образователното им ниво, са предпочитали дясно-центриста Франсоа Фийон. Социолозите изтъкват, че избиратели с по-слабо доверие към личностите са предпочитали Меланшон, ако заявяват по-висока житейска удовлетвореност, но са гласували за дясната популистка Марин Льо Пен, ако са по-недоволни от живота си. Идеологическите разделения, които някога съвпадаха с класовите линии, също са се променили: например, макар за поддръжниците на Льо Пен да е по-малко вероятно да са заможни, колкото тези на Меланшон, избирателите на националистката не са били особено заинтересувани от преразпределението.
Тези три обяснения за загиването на традиционната левица подхождат към един и същи проблем от различни ъгли. Структурата на обществото се е променила по редица причини: по-широкият достъп до образование, деиндустриализацията, миграционните потоци, успехът на социалните политики, прокарвани от същите леви партии, които сега пропадат в социологическите проучвания.
В същото време инструментариумът за описване и измерване на обществените разделения, както и за експлоатирането им с политически цели, се е подобрил драстично с възхода на информационните технологии и социалните мрежи. Същевременно обаче левите партии не успяват да използват тези инструменти, за да предложат убедителни идеи на социалните групи, които биха ги подкрепили.
Аз лично по никакъв начин не съм левичар. Никой, който като мен е израснал в Съветския съюз през 70-те и 80-те, не би могъл да е такъв без помощта на предизвикващи амнезия медикаменти. Според мен управляваното от държавата преразпределение винаги ще се превърне в корумпирана, прахосническа система, която не успява да направи никого щастлив, колкото и репресии да се използват. Аз обаче много държа на оцеляването на традиционното ляво в западния свят. То се е доказало успешно в създаването на по-справедливи общества, ограничаването на империалистическите импулси и съкращаването на войните. То служеше като полезна противотежест на естествената склонност на традиционната десница да подкрепя големия бизнес, както и военната и полицейската машини.
Не е нужно традиционната левица да се отказва от тези важни роли. Тя се нуждае от яснота по три въпроса: кого защитава, за какво се бори и как да комуникира идеите си. Лявото има потенциал да привлича привърженици от различни групи: от обществени служители, вярващи в позитивната мисия на държавата; от интелектуалци и креативни професии, които защитават свободата, разнообразието и голямата роля на образователните институции; прекариатната работническа класа, която се чувства мачкана от една система, манипулирана в полза на богатите. Всички те имат общ интерес към едно нещо: справедливостта.
Много леви лидери разбират това. Мартин Шулц, загубилият социалдеморкатически кандидат за канцлер през 2017 г., дори избра “Повече справедливост” за свой лозунг. Причината да загуби бе в това, че той не успя да обясни какво означава за него тази дума и как ще осигури справедливост на различните групи, от които търси подкрепа. В подобни ситуации държавните служители, интелектуалците и студентите предпочитат да гласуват за природозащитнически партии като германските Зелени, които споделят техните усещания. Много от несигурните работници пък се насочват към националистите популисти, които третират проблема със справедливостта по възможно най-опростенческия начин: според тях една страна трябва да помага първо на “своите”.
В същото време съществуват начини хем да се отговори на притесненията на всички потенциални публики, хем да се защитават ясни политики. Холандските Зелени леви, които се представиха неочаквано добре на изборите през 2017 г. и продължават да трупат популярност, осигуряват важен пример в това отношение. Формацията е продукт на сливането на четири прогресивни партии, които наблягат на различни аспекти на социализма и защитата на околната среда, но намират начини да ги съчетават. Сливането със “зелените” може би е продуктивен път напред за традиционната левица, тъй като избирателите изглежда се движат свободно между тях. В Германия например, западането на социалдемократите доведе до възход на Зелените, които ги замениха като втората най-популярна партия през 2018 г.
“Зелените леви” в Холандия се отклоняват от традиционните идеи за преразпределението – партията предлага програми, наблягащи на осигуряването на работа и обучение на непривилегированите, вместо повече финансова подкрепа. Макар да призовават за по-високи разходи за образование, те всъщност защитават по-малко държавна намеса и по-рационализирана политическа система, което съвпада с анти-елитистките настроения сред затруднената ниска средна каса.
Комбинацията от “зелени” цели и леви чувствителности може би е отговора на движения като “Жълтите жилетки” във Франция. Вместо данъци върху горивата, които предизвикаха бурните протести заради незабавният си и директен ефект върху най-оскъдните семейни бюджети във Франция, подобни хибридни партии искат основно големите корпорации да платят за опазването на околната среда. Макар че повишените корпоративни данъци в крайна сметка ще се отразят и на бедните, това вероятно няма да е по начини, които да предизвикват протести – особено ако бъдат осъществени инвестициите в обществения транспорт, обещавани от тези партии. Управляващата в Люксембург коалиция, която е предвождана от дясноцентристка партия, но включва и лява и зелена формации, предлага да направи обществения транспорт в малката страна безплатен – много популярен ход, който вероятно ще подсили правителството.
Фокусът върху справедливостта вероятно би означавал по-слаб фокус върху политическата коректност. Социалният либерализъм пречи на политиците в ляво да говорят свободно за тъмната страна на имиграцията. Това не е помогнало особено на имигрантите – в много страни те са изтласкани от погледите в зони, които местните отбягват, и са оставени да страдат от последствията от липсата на социални услуги, слабото полицейско присъствие и дискриминацията на пазара на труда.
Това няма много общо със справедливостта. Наказването на престъпленията е справедливо, както и свързването на социалната подкрепа с позитивни, дълготрайни резултати на пазара на труда. Да си пробежански настроен, както са повечето леви и зелени политици, не би трябвало да връзва езиците им – това е нещо, което интелектуалната публика се е научила да приема, но е омразно на възмутените работници.
Водените от млади лидери, партии като холандските Зелени леви са успешни в комуникирането на специфични идеи към различни целеви групи чрез социалните мрежи. Като цяло обаче традиционните леви партии са оставили това поле основно на популистите, за които социалните мрежи са удобна платформа за разпространение на разделящи послания.
Но нищо не пречи на лявото да пренесе битката на техния терен по начин, който да помогне за печеленето на избори. Традиционните „офлайн“ мрежи – като синдикатите и други обществени организации – не могат да се сравняват с Facebook, Twitter и YouTube, и левите партии осъзнават това твърде бавно.
В тези депресиращи времена за традиционната левица идва време за смели съюзи, основно със зелените, както и за ясни идеи, промотирани по умен начин към подбрана публика. Левите партии трябва се възползват от възможността да се учат и да експериментират, вместо да чакат подкрепата им сама да се възстанови до старите нива. Това няма да се случи. Ако тази възможност бъде пропусната, за години напред западният свят ще бъде в плен на консервативни или фрагментирани правителства, които се опитват да преборят или умилостивят движения без лидерство като жълтите жилетки, без да могат да ги разберат. Тази перспектива сама по себе си би трябвало да е достатъчен стимул за вярващите в левия идеал на справедливостта да се стегнат.
About The Author
