Отиде си Бернардо Бертолучи, но ни остави уникалния „20-ти век” („1900”)

Потресаващо е, че българските медии, известяващи за кончината на гениалния италиански кинорежисьор, срамежливо споменават най-епохалната му творба само с едно изречение, или дори направо я пропускат. И мълчат като комунист на разпит, че Бертолучи беше именно комунист

Бернардо Бертолучи на снимачната площадка през 80-те. Снимка: El Pais
Бернардо Бертолучи на снимачната площадка през 80-те. Снимка: El Pais

Бернардо Бертолучи – кинорежисьорът канара, който през 70-те и 80-те утвърди славата на италианското кино като световен феномен, си отиде в дома си в Рим от рак на 77-годишна възраст.

За медиите във всички страни това е една от водещите днешни новини, включително и за българските. Но е потресаващо, че у нас всички известяващи за кончината на филмовия гений издания срамежливо споменават само с едно изречение най-епохалната му творба, вървяла у нас под заглавието „20-ти век” и оригинално назована от автора си „Novecento“ („1900”), или дори направо я пропускат. И освен това мълчат като комунист на разпит, че Бертолучи беше именно комунист. Никои други уважаващи себе си и аудиторията си световни медии, дори и най-мейнстриймните, не допускат подобно кощунство с паметта на емблематичния творец, оставил ни най-забележителната кинофреска на разтърсилия Италия и света 20-ти век през призмата на характеризиралите го класови борби и политически антагонизми.

Плакат за филма "20-ти век" ("1900")
Плакат за филма „20-ти век“ („1900“)

У нас фокусът на всички публикации в памет на Бертолучи е скандалният му еротичен хит от 1972-ра „Последно танго в Париж” с участието на Марлон Брандо и Мария Шнайдер. А самият Бертолучи многократно е казвал, че той съзнателно прави този предизвикателен филм, за да спечели онези средства, които са му така необходими, за да осъществи главния филм на живота си – именно „20-ти век” („1900”). Той го снима непосредствено след „Тангото” – през 1976 г., и привлича за финансирането му три американски кинокомпании, всяка от които изважда по два милиона долара. Но те пак не стигат за дългата над 300 минути киноепопея, за която отива и всичко спечелено от филма с Брандо и Шнайдер.

Бертолучи с Марлон Брандо и Мария Шнайдер по време на снимките на "Последно танго в Париж". Снимка: El Pais
Бертолучи с Марлон Брандо и Мария Шнайдер по време на снимките на „Последно танго в Париж“. Снимка: El Pais

Никой и никога не е правил друго такова кино, каквото ни показва Бертолучи в „20-ти век” („1900”). Той е автор и на сценария, и на постановката. Сюжетът и образната му реализация разтърсват, пречупвайки през ярки лични съдби най-големия сблъсък на 20-ти век – между пролетариата и буржоазията, между комунизма и фашизма, между бедните и богатите. При това историята е разказана не като агитационен плакат, а пълнокръвно, с релефни герои, сред които няма изцяло лоши, или изцяло добри, с типичната за италианското кино смесица между драма и комедия, с пламенна чувственост и с безкомпромисна гражданска позиция.

Бертолучи заедно с Жерар Депардьо и Доминик Санда по реме на снимките на "20-ти век" ("1900"). Снимка: La Biennale di Venezia
Бертолучи заедно с Жерар Депардьо и Доминик Санда по реме на снимките на „20-ти век“ („1900“). Снимка: La Biennale di Venezia

В главните роли блестят Жерар Депардьо и Робърт де Ниро – те са родените по едно и също време – в началото на века, синове съответно на слугинята и на господаря в едно имение. Героят на Депардьо – Олмо, се превръща във водач на селски и работнически стачки. А героят на Де Ниро – господарският син Алфредо, онагледява лицемерната и винаги повратлива управляваща класа, готова да се съюзи и с бруталния фашизъм, за да опази печалбите и надмощието си. В същото време през целия си живот израслите заедно Олмо и Алфредо остават хем приятели, хем постоянно каращи се противници. Не могат един без друг. Дори обичат едни и същи жени и едни и същи жени си съперничат за тях. Олицетворяват буквално марксистката теза за единството и борбата на противоположностите. А може би и необходимият „исторически компромис” между тях…

Жерар Депардьо (Олмо) и Робърт де Ниро (Алфредо)–революционерът и господарят, вечните приятели-неприятели от "20-ти век" ("1900"). Снимка: cinema italiano
Жерар Депардьо (Олмо) и Робърт де Ниро (Алфредо) – революционерът и господарят, вечните приятели-неприятели от „20-ти век“ („1900“). Снимка: cinema italiano

Именно „историческият компромис” между мощната през 70-те Италианска комунистическа партия (ИКП) и управляващата тогава Християндемократическа партия (ХДП) е политическият хит и в Италия, и в Европа, и в света през онези години. Да напомним – „20-ти век” („1900”) е сниман през 1976 г. Същата година, когато ИКП е буквално на крачка от властта. А две години по-късно – през 1978-ма, загадъчната и до днес терористична организация „Червените бригади” (зад която мнозина съзират дистанционното устройство на ЦРУ) отвлича и убива лидера на ХДП, министър-председателя Алдо Моро. И то точно в момента, когато той отива на партийно заседание, за да въплъти в живота „историческия компромис” и да обяви поканването в правителството на ИКП…

Такава е епохата, в която Бертолучи избира да е член на ИКП – също като своя гуру в киното и в живота Пиер Паоло Пазолини. Младият Бернардо е едва на 21 години, когато Пазолини го кани за свой помощник в първия си филм „Безделник” (1961 г.). Всъщност Бертолучи няма никакво кинообразование. Просто гледа и попива всичко, което прави Пазолини. А после започва да го прави сам, изработвайки си и собствен киноезик.

Стефания Сандрели като водачка на женски бунт в "20-ти век" ("1900"). Снимка: cinema italiano
Стефания Сандрели като водачка на женски бунт в „20-ти век“ („1900“). Снимка: cinema italiano

Иначе първото творчество, в което още невръстният Бернардо пробва таланта си, е поезията. И това му е заложено в гените – син е на поета Атилио Бертолучи, който, впрочем, освен това е и кинокритик, и професор по история на изкуството. Така че литературната закваска на Бернардо, толкова помогнала му после за киносценариите, е висококачествена. Но той рано-рано се отказва сам да твори стихове, защото смята баща си за „прекалено добър” в това и решава, че никога няма да го достигне.

Няма съмнение, че с онова, което Бернардо Бертолучи прави в киното, той самият много трудно ще бъде достигнат от някого. Легендарни са например деветте му „Оскар”-а за неговия също много нашумял шедьовър от 1987-ма „Последният император”. Ето какво каза днес за Бертолучи Жил Жакоб, бившият президент на кинофестивала в Кан, връчил му през 2011-та почетната награда „Златна палма” за цялостно творчество: „Това беше последният император на италианското кино, господарят на всички фрески и номера. Празникът свърши – трябват двама за танго…“

Трябва и голяма масовка – поне колкото в „20-ти век” („1900”), ако съвременният свят пожелае да преоткрие идеалите и мечтите на Бертолучи от средата на 70-те… По онова време те със сигурност са намирали доста широк отзвук. Както днес припомнят доста западни (но не и български) медии, в регистрите с имената на новородените из цяла Южна Европа във втората половина на 70-те е пълно с името Олмо – в чест на революционера от „20-ти век” („1900”), така пълнокръвно възпят от Бертолучи…

Масовката в "20-ти век" ("1900") изобилства от червени знамена. Снимка: cinema italiano
Масовката в „20-ти век“ („1900“) изобилства от червени знамена. Снимка: cinema italiano
Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар