Преди няколко години Украйна успя за кратко да измести Близкия Изток като фокус на изострящите се геополитически борби. И подобно на Близкия Изток, това ѝ донесе война, разруха, десетки хиляди убити и осакатени, милиони прогонени от домовете им и не на последно място – възход на екстремистите.
Подобно на Близкия Изток, Латинска Америка и други региони, имали нещастието да се окажат терен, на който „големите” мерят силите си, тези екстремисти биват използвани в услуга както на замесените глобални интереси, така и на разнообразните местни такива. И точно както в места като Сирия и Йемен водещите „война срещу терора” и ислямистките екстремисти се оказват съюзени със същите тези джихадисти заради специфични интереси, така и в Украйна възмущаващите се от възраждането на десния екстремизъм в Европа застанаха с целия си авторитет в защита на въоръжени банди от откровени неонацисти.
Украинските крайнодесни групировки, изживяващи се като наследници на пронацистките колаборационисти от Втората световна война, имаха водеща роля при протестите на Майдана, които в крайна сметка се изродиха в кървави сблъсъци и фактически преврат. След това тези групировки и техни представители влязоха директно във властта, в силовите структури и най-вече се превърнаха в основа за т.нар „доброволчески батальони”. Тези новосформирани групировки воюваха в Донбас, разчистваха всякаква съпротива срещу новия режим из цялата страна и се саморазправяха с всеки, считан за опонент – понякога като го пребиват, заливат със „зельонка” и изхвърлят в контейнер за боклук, а друг път като го разстрелват на улицата.
Някои от „батальоните” се превърнаха в частни армии на финансиращите ги олигарси, други сами се превърнаха във феодални владетели на парчета от потъналата в хаос страна, трети се заеха да си проправят път с юмруци в политическия живот, а най-честия резултат беше някакво съчетание между тези варианти.
Макар реално нищо от същността и дейността на тази дясноекстремистка вакханалия да не беше скрито, антируската парадигма на западните политически и медийни позиции изискваше реалностите на терен в Украйна да бъдат игнорирани, оправдавани или просто отричани като „руска пропаганда”. Руската пропаганда, разбира се, използваше явния възход на неонацизма в Украйна за собствените си външно, пък и вътрешнополитически цели. Но поне в това отношение рядко ѝ се налагаше да преувеличава – проблемът е толкова очеваден, че трябваше да полагаш специални усилия, за да не го забелязваш.
Доколкото Украйна постепенно придоби по-нисък приоритет в международните отношения, течащите там драми изпаднаха на заден план или изобщо изчезнаха от медийното и политическото говорене. Борбата за власт между Порошенко, Саакашвили и други местни играчи, драмите около „героинята”, превърнала се в „предателка” Савченко, мнимите и реални убийства на журналисти, повсеместната корупция, буйстващите по улиците нацистки банди, постоянните „мини-майдани” в Киев и незатихващите боеве в Донбас се превърнаха в досадно бреме за западните гаранти на „Революцията на достойнството”. Те, подобно на другия основен участник в събитията – Русия, прехвърлиха фокуса си върху по-актуалните фронтове или собствените си икономически и вътрешнополитически проблеми.
Макар престрелките по фронтовете в Източна Украйна все още да са ежедневие, преминаването на войната в окопна фаза даде възможност на ветераните от „антитерористичната операция” да се фокусират върху икономическото и политическото си позициониране в цивилния живот. На фона на официализирането на екстремизма през последните четири години голям брой младежи, пропуснали „каляването” на фронта през 2014 г., навлязоха в достатъчно зряла, (разбирай побойническа) възраст. В търсене на реализация, те се вливат в множащите се дясноекстремистки организации, като производните на батальона „Азов“ Национални дружини, чрез които тази година бяха институционализирани уличните крайнодесни хайки.
Уталожването на праха по фронтовете прави също така по-изпъкващи маршовете, нападенията и погромите, с които тези организации все по-смело напомнят за съществуването си, и с които подкопават всякаква нормализация, каквато огромната част от украинското обществено несъмнено желае. Вероятно най-бруталната демонстрация на безнаказания екстремизъм през тази година са серията нападения над ромски лагери в различни части на Украйна, някои от които завършиха и с трупове.
Да забележиш очевидното
Тези атаки, които са само част от умножаващите се нападения над „обичайни” цели на десния екстремизъм (етнически и религиозни малцинства, хора с различна сексуална ориентация и политически виждания, или просто такива, които са твърде слаби, за да се защитят), предизвикаха възмущение от международни правозащитни и хуманитарни организации.
Появяват се реакции и от политически организации, които не изглеждаха особено загрижени за възхода на десните екстремисти през изминалите години, когато те вършеха не по-малко ужасни неща (изгарянето живи на десетки души в Одеса през май 2014 г. е само един от многото примери).
Макар тези неща да не са били особено прикривани и при желание човек би могъл да се информира за тях от украински и западни източници, абсолютният приоритет бе борбата с „руската пропаганда”, което изискваше гореспоменатото игнориране, оправдаване и отричане. В последно време обаче дори някои от най-изтъкнатите рупори на атлантическото правоверие от сорта на Атлантическия Съвет и Фрийдъм Хаус също откриват топлата вода, и излизат с изводи и епитети, чието използване до скоро време автоматично те превръщаше в „разпространител на руска пропаганда”.
Заглавието на една появила се през юни в сайта на Атлантическия съвет статия само по себе си е показателно за това колко трудно се оказва да посочиш очевидното, ако противоречи на създадената от самия теб пропагандна парадигма: „Украйна има истински проблем с крайнодясното насилие (и не, това заглавие не е написано от RT)”. Обясненията към потенциално скандализираните читатели продължават и в самия текст: „Звучи като нещо от кремълска пропаганда, но не е”, уверява авторът Джош Коен, бивш високопоставен служител на USAID, управлявал проекти за икономически реформи в страни от бившия Съветски съюз. Текстът му в сайта на Атлантическия съвет представлява разширена версия на негови коментари, публикувани в медии като Ройтерс по-рано през годината.
Статията включва кратка (и непълна) справка за геройствата на украинските десни екстремисти и реакцията на властта (или по-скоро липсата на такава): „От началото на 2018 г. C14 и други крайнодесни групи като свързаните с „Азов“ „Национални дружини”, „Десен сектор“, „Карпатська Сiч“ и др. са атакували групи роми няколко пъти. Нападали са и антифашистки демонстрации, заседания на общински съвети, събития, организирани от Amnesty International, изложби, LGBT събития и екоактивисти. На 8 март агресивни групи атакуват шествия за Международния ден на жените в цяла Украйна. Само в няколко от случаите полицията е направила нещо, за да предотврати тези атаки, а в някои от тях дори е арестувала мирните демонстранти, вместо реалните извършители на нападенията.”
Violent hate attacks by radical groups in Ukraine on the rise. Ukrainian government needs to condemn, stop, prevent. New @hrw video,statement .https://t.co/ZXmQqssSQ6 pic.twitter.com/zQno5redln
— Rachel Denber (@Rachel_Denber) June 14, 2018
„Международните правозащитни организации вдигнаха аларма”, продължава статията. „След атаките на 8-ми март Amnesty International предупреди, че „Украйна затъва в хаос на некотролируемо насилие, извършвано от радикални групи при пълна безнаказаност. Практически никой в страната не се чувства сигурен в тези условия”. Amnesty International, Human Rights Watch, Freedom House и Front Line Defenders излязоха с общо писмо, в което предупреждават, че на радикални групировки, действащи „под маската на патриотизма” и „традиционните ценности”, се позволява да действат в „атмосфера на почти пълна безнаказаност, която може само да окуражи тези групи да извършват нови нападения”.
В интерес на истината правозащитните организации винаги са „вдигали аларма”. Amnesty например са призовавали Киев да спре военните престъпления на проукраинските доброволчески милиции и да разследва съмнителните смъртни случаи на журналисти и опозиционери, а заедно с Human Rights Watch са протестирали срещу изтезанията на задържани в тайни затвори на службите за сигурност. Тези неща обаче просто минаваха между другото през новинарския поток и не предизвикваха промяна на отношението към украинската криза на политическо, а и на редакционно ниво.
В статията са цитирани и разкрития на украинското радио „Громадское” (също имащо дълъг списък с „правилни” партньори), че украинското Министерство на младежта и спорта финансира неонацистката групировка C-14, за да проморитира „национален патриотичен образователен проект” в страната.
„На 8 юни министерството обяви, че ще финансира C-14 с малко под 17 хил. долара за детски лагер. Финансирало е „Образователна Асамблея” и други организации, които имат връзки с крайнодесните. Разкритието представлява опасен пример за това как службите за сигурност приемат и дори окуражават увеличаващото се беззаконие на крайнодесните групи, които са склонни да използват насилие срещу тези, които не харесват”, се изтъква в материала на Атлантическия съвет.
В добавка към „проблематичното” финансиране от Министерство на образованието, C14 наскоро са подписали споразумение с киевската община, позволяващо на групировката да създава „общинска охрана”, която да патрулира по улиците. „В Киев вече са регистрирани три такива милиции, а в други градове на страната действат още 21 такива. Освен това опасният лидер на C14 Евгений Карас дори се е хвалел открито, че си сътрудничи със службите за сигурност на Украйна (СБУ)”.
Тези неща също не представляват нещо особено ново – най-малкото още през миналата година порталът Страна.ua публикува подробно разследване за това как Министерството на младежта и Киевската община финансират въпросните организации, свързани със C14. Пропуснати са и много от „геройствата” на организацията – включително това, че нейни членове са подсъдими за убийството на журналиста Олес Бузина.
Джош Коен изтъква и проблема с интеграцията на десни екстремисти в силите за сигурност, като например беларуският неонацист Сергей Короткич, който отговаря за сигурността в градовете със стратегическо значение, след като президентът Порошенко тържествено му даде гражданство през 2015 г. и това не е някакъв прецедент – през 2016 г. например ръководството на Националната полиция също бе поверено в ръцете на ветеран от „Азов”.
Почти паралелно със статията в сайта на Атлантическия съвет бе публикуван и доклад на щатската „финансирана от правителството неправителствена организация” Freedom House, озаглавен „Крайнодесният екстремизъм е заплаха за украинската демокрация”. Докладът, изготвен от „експерта по крайнодесни групировки в Украйна и Русия” Вячеслав Лихачев, повтаря в разширен вариант тезите на Джош Коен, т.е. констатира очевидното.
Лихачев разделя крайнодесните сили в Украйна на две – такива, които „изразяват екстремистки идеи, но като цяло действат в демократичните рамки”, и екстремистки групи, които „прибягват до насилие, за да влияят на обществото”. Към първата група докладът на Фрийдъм Хаус причислява партия „Свобода” (водена от Олег Тягнибок, която на последните избори спечели 4.71% от гласовете и има шест депутати); „Национален корпус“ (производна на батальона „Азов“ организация, чийто предводител Андрей Билецкий влезе в парламента като мажоритарен кандидат) и „Десен сектор“, чието политическо крило събра 1.8% на последните избори, а бившият лидер на оранизацията Дмитро Ярош също е мажоритарен депутат.
В доклада се отбелязва, че „тези партии водят преговори за съвместно явяване на предстоящите избори. Те имат представителство в почти всички региони на страната, разполагат с младежки и спортни и паравоенни организации, както и с културни движения, свързани с партийните структури”. „Понякога”, продължава докладът, „тези организации и движения привличат членове, които са по-радикални от партийния мейнстрийм активисти, и се фокусират върху използването на сила”.
Не става ясно как някой новопривлечен член може да е „по-радикален” в сравнение с партии, произлезли от паравоенни организации, които на свой ред са се развили на основата на дясноекстремистки групировки (какъвто е случаят с „Национален корпус” и „Десен сектор”) или партия, започнала съществуването си като „Социал-национална партия на Украйна”, и която е била обявена от Европейския парламент за „расистка, антисемитска и ксенофобска” организация (както е в случая на „Свобода”).
Лихачев все пак намира за нужно тези организации да се диференцират от „значителния брой екстремистки групировки”, които „агресивно се опитват да налагат дневния си ред върху украинското общество включително като използват сила срещу хора с противоположни културни виждания” като „левичари, феминисти, либерали, LGBT активисти, защитници на човешките права, както и етнически и религиозни малцинства”. Към тези групировки, които „не искат да участват в избори, но остават видими в обществената сфера заради агресивната си пропаганда и незаконни действия”, Фрийдъм Хаус причислява „Волонтерський Рух ОУН“, „Братство“, C14, „Карпатська Січ“, Социал-национална асамблея, УНА-УНСО, „Традиция и ред“, „Реванш“, „Революционни десни сили“ и др.
Въпреки направеното от Лихачев разграничение обаче повечето от тези групировки имат общ генезис със „Свобода”, „Десен сектор“ и „Национален корпус“, представители и на едните, и на другите участват в „незаконните действия”, а както се вижда от примера със C14, организациите от втората категория също умеят да се интегрират в държавните структури.
Улична политика
Както Лихачев, така и Коен подчертават, че крайнодесните нямат реален шанс на предстоящите догодина парламентарни и президентски избори. Фрийдъм Хаус дори изразява увереност, че „макар че няколко от тези групировки да имат реален боен опит, паравоенни структури и дори достъп до оръжие, те не са готови или способни да предизвикат държавата”.
Коен заявява, че „украинците не показват желание да бъдат управлявани от крайнодесни партии като „Свобода”, но проблемът не е в електоралния капацитет на екстремистите, а в „нежеланието или неспособността на държавата да се противопостави на агресивните групировки”. Той продължава с патетични обяснения как „антидемократичната идеология на тези групи е противоположна на ценностите на Евромайдана”, поради което почитането на тези ценности изисква Киев „да защитава всички граждани, независимо от етническата принадлежност, сексуалността или политическите възгледи”.
Несъмнено много от хората, които излязоха по улиците на Киев в края на 2013 г. са имали най-искрени и демократични въжделения, както е с всички масови протести. Но още тогава бе очевидно, че точно тези дясноекстремистки групировки имат решаваща роля за случващото се на Майдана и особено за развоя на събитията след „победата”. Те не само участваха в кървавите събития от началото на 2014 г. – техни представители, стиснали сопи в ръце „гарантираха” правилното гласуване в Радата, което узакони насилствената смяна на властта и създаването на правителство, в което партия „Свобода“ имаше четирима министри. Те провеждаха кървавите чистки из цялата страна в първите месеци след „революцията”, те бяха първи и на все още оформящите се фронтове в Донбас. Ръководители на „майданската” организация до ден днешен държат висши управленски позиции и използват интегрираните във военните и политически структури десни екстремисти за личните си политически цели.
След „революцията” не без помощта на техните юмруци бе създадена феодално-олигархична управленска система, в която олигарси от сорта на Игор Коломойски и Петро Порошенко вече разполагаха не само с икономически и медийни активи, но и с държавни длъжности, а в някои случаи и с частни армии. Това, че много от тарторите на тези групировки са избрани мажоритарно за депутати пък говори много за начина, по който се провеждат избори в областите, контролирани от тези паравоенни милиции.
Отрицанието на „ценностите на Евромайдана” бяха заложени в самия начин, по който той „победи” и се наложи. Сегашното положение в Украйна не е отклонение от „революцията”, а логичното ѝ развитие. Да не говорим, че макар скорошните изяви на украинските десни екстремисти да са шокиращи, те на практика са по-„умерени” от 2014 г., когато тези групировки се занимаваха също толкова безнаказано с масови убийства и терор.
Вероятно най-очевидният израз на тези процеси е това, че въпреки слабото парламентарно присъствие на десните екстремисти, тяхната идеология, фокусирана върху героизирането на пронацистките украински колаборационисти от времето на Втората световна война, е официално приета и прилагана от държавата. От кръщаването на улици и булеварди на виновниците за масовите убийства във Волин и Бабий Яр, през налагането на някогашните колаборационистки лозунги като официален поздрав в армията, та до политиката на „украинизация” на езиковите и етнически малцинства, дневният ред на украинските десни екстремисти на практика се прилага от управляващите.
Външните спонсори на „революцията” си затваряха очите за тези тенденции в първите години, защото тогава това обслужваше криворазбраните им геополитически интереси. Сега обаче настояват украинските власти да изчистят тези нелицеприятни екстремистки елементи от имиджа на държавата, точно както редовно назидават Киев за нуждата от борба срещу ендемичната корупция.
Реабилитацията на украинските сътрудници на Третия райх и зачестилите антисемитски изяви (като например нападение на лекция за Холокоста в град Лвов или поругаване на еврейски гробища) също предизвикват по-остри реакции. По-рано тази година Мемориалният музей на Холокоста в САЩ публикува изявление, в което критикува остро насилието над малцинствата и възвеличаването на сътрудничелите си с нацистите украински националисти. Общо 57 щатски конгресмени пък подписаха отворено писмо в което се осъжда приемането в Украйна на закони, „възвеличаващи нацистките колаборационисти”. Инициаторът на подписката Ро Кана се опитва да прекрати и щатската военна помощ за украинския неонацистки батальон Азов.
Заръките на Джош Коен, че „държавните институции на всички нива трябва да прекратят сътрудничеството си с крайнодесните групи” или тези на Фрийдъм Хаус, че „държавата трябва истински да гарантира свободата на събиране и ефективно да предотврати опитите на крайнодесните групировки да прекъсват обществени събития” и да „разследва и наказва нарушителите на закона”, вероятно не се различават от препоръките, които управляващите в Киев чуват от европейските и щатските си покровители. И точно както предприемат някакви демонстративни мерки за борба с корупцията, така и след серията неонацистки ексцесии през лятото украинските власти направиха няколко акции за „разоръжаване” на бойци от „Десен сектор“ и подобни групировки. И точно както с борбата срещу корупцията, тези мерки са до голяма степен символични и не водят до съществена промяна.
Prominent DC Rabbi Rabbi Shmuel Herzfeld on his trip to #Ukraine: „The Ukrainians themselves will surely not guard the memory of the murdered Jews, as the country is unwilling to deal with its own dark history of collaboration with the Nazis.“ https://t.co/fuVlZTf0HC
— Defending History (@DefendingHistor) September 17, 2018
Джош Коен изтъква, че провеждането на три поредни гей парада в Киев без инциденти показва, че „държавата определено притежава капацитета да удържа крайнодесния вандализъм, ако иска”, и в тези случаи властите проявяват такова желание, защото са наясно с международната видимост на събитието. „Истинският тест обаче идва, когато ярките светлини изчезнат”, добавя той.
Дали украинската държава наистина има капацитет да разчисти десните екстремисти и паравоенните им организации е спорен въпрос, но наистина се оказва второстепенен на въпроса дали изобщо го иска. Колкото и имиджови главоболия да създават, тези групировки продължават да са много полезни – за уличен натиск и провокации, за „неофициално” разчистване на сметки с отделни лица и организации, за терор над активисти и опозиционери и т.н.
Наближаващите напролет избори съвсем не вещаят лесна победа за Порошенко и могат да бележат триумфално завръщане на герои като Юлия Тимошенко и политическия авантюрист Михаил Саакашвили, което може да доведе до ново сгорещяване на вътрешните борби за власт. В предизборната ситуация всякакви по-агресивни действия срещу десните групировки носят излишен риск, а и никой не би желал да се лиши изцяло от толкова удобен инструмент.
Бизнесът си е бизнес
Освен това Порошенко и компания едва ли имат причина да смятат, че от тях се изисква нещо повече от това да поприкрият най-грозните лица на корупцията и десния екстремизъм за пред света. При всички положения ще могат да разчитат на геополитическа подкрепа от Запад, а ако големите братя поискат да ги заменят с други изпълнители, едва ли точно разгулът на буйстващите неофашисти ще е решаващият фактор за това.
Шумното възмущение от щатски правозащитни и неправителствени организации по отношение на неонацистките ексцесии например по никакъв начин не попречиха Андрей Парубий, съосновател на поне две от гореспоменатите формации и текущ председател на Радата, да бъде поканен да изнася лекции пред Конгреса. Историческият ревизионизъм, героизирането на колаборационистите и вървящото с това нормализиране на антисемитизма пък не се оказват пречка за развитие на делови отношения с Израел. По-рано тази година палестински и израелски медии разкриха, че Тел Авив предоставя на Украйна стрелково оръжие, което се оказва в ръцете на неонацистите от батальона „Азов“. Макар Украйна да се е превърнала в страна, в която антисемитски тиради от военни прокурори, кметове и консули, както и церемониите, включващи униформи на СС, са станали част от пейзажа, дясното правителство на Бенямин Нетаняху явно не намира това за притеснително.
В духа на „бизнесът си е бизнес” са разкритията и на едно ново разследване, публикувано наскоро в блога Bellingcat, които показват как европейски компании са осигурявали обучение на украински десни екстремисти. Въпросната медия, сред чиито спонсори са Държавният департамент на САЩ и „Отворено общество“, се занимава основно с разследвания по свободно достъпни източници – включително тези, използвани като доказателство за вината на Русия за свалянето на малайзийския Боинг над Украйна през 2014 г. Поради това също не би могла да бъде заподозряна в геополитическа неправоверност.
Авторът на разследването Олекси Кузменко е установил, че от 2016 г. базираната в ЕС компания European Security Academy (ESA), предлагаща усъвършенствани програми за обучение за професионалисти от сферата на сигурността, правоприлагащите органи и въоръжените сили, е осигурявала „усъвършенствано обучение, насочено към бойно приложение за елементи от противоречивия украински полк „Азов“, който е интегриран в украинската Национална гвардия в Мариупол“. Сред получилите „обучение за напреднали за боравене с огнестрелни оръжия” в тренировъчния център на ESA в Полша са ветерани и текущи членове на „Азов“, както и „активисти от крайнодесни организации в Украйна, свързани с атаки и тормоз на роми, хора с различна сексуална ориентация и правозащитници”.
Забележителен е и начинът, по който е описан Арсен Аваков – ръководител на лагера на Майдана и несменяем вътрешен министър от 2014 г. По думите на Кузменко той е „политически патрон на „Азов”, чиито връзки с украински ултранационалисти като Андрей Билецкий датират от почти десетилетие. „По времето на Аваков „Азов“ бе интегриран в Националната гвардия – ход, който бе представен като начин за обезвреждане на батальона, но на практика доведе до експлозивното му разрастване и разклоняването в политическа партия „Национален Корпус“ и все по-самоувереното улично движение „Национални дружини“, пише още авторът на разследването. От личен опит знам, че поне доскоро посочването на такива подробности неминуемо ти носеше етикет „путински агент”, но явно времената се менят.
Някой би могъл да заяви, че статии и доклади като горните са доказателства, че публикувалите ги организации са принципно обективни, независимо от финансирането и геополитическите си привързаности. Дори да оставим настрана позициите им по други теми, фактът, че толкова време бяха готови да игнорират очевидния проблем с украинските десни екстремисти показва, че принципността им е доста спорадична и зависима от текущи политически приоритети. Отделно от това често в коментарите по темата като основен проблем се посочва не толкова превръщането на цяла европейска държава в неонацистки рай, а това, че ексцесиите на десните са в полза на руската пропаганда.
Тази протичаща на втори план промяна в отношението към проблема с „десните екстремисти” в Украйна също така винаги може да бъде преобърната, ако нуждата го изисква. Както вече бе посочено, информацията за всичко това е напълно достъпна, без да се налага да докосваш и един „кремълки ресурс”. Въпреки това на Джош Коен му се налага да пояснява, че заглавието му не е писано от Russia Today, което показва колко слабо отношение имат фактите към господстващия наратив.
В това отношение украинските неонацисти много си приличат с действащите в Сирия джихадисти. Макар да има хиляди статии, доклади от хуманитарни организации и западни тинк-танкове, както и безброй видеа и снимки, показващи ясно, че значителна част от „умерените бунтовници” не се различават с нищо от „Ал Кайда“ и ИДИЛ, в моменти на „разгорещяване” на конфликта, този факт просто изчезва от медийните материали и политическите изказвания, а брадясалите воини на шериата се оказват невръстни момиченца с добре поддържани Twitter акаунти. По същия начин утре затъналите в кръв неонацисти в Украйна могат отново да се окажат патриоти (а защо не и „умерени бели супремасисти”), храбро защитаващи родината от хибридни атаки.
Такова цинично използване на фанатици и екстремисти за вършене на мръсната работа и пропагандното им изпиране разбира се не е нещо ново – дали ще са муджахедини в Афганистан, алкайдисти в Йемен или фашизоидни криминали в Никарагуа, схемата е една и съща. И в никакъв случай не е патент само на САЩ и съюзниците им, макар че те са осигурили доста голяма част от примерите.
Това, което позволява на властниците да въртят същия номер отново и отново, обаче е готовността, с която голяма част от публиката се включва в пропагандния хор. Това е особено видно в днешната епоха на интернет геополитическо агиткаджийство. Специално по отношение на възприемането на десните екстремисти това е довело до своеобразно географско разграничение, преминаващо по границите на бившия Съветски съюз.
От една страна имаме хора, обикновено определящи се като либерали и демократи, които с право се ужасяват от възхода на крайнодесните в Западна и Централна Европа, че и в САЩ. Точно те обаче най-активно осигуряваха пропаганден параван за неофашистката вълна в Украйна и чак тази година започнаха да се изненадват неприятно от нея. Пак те гледат радушно на шествията на ветераните от СС в прибалтийските републики и понякога дори ръкопляскат на десните екстремисти в омразната им Русия, ако се случи да се изявяват като опозиционери. От друга страна имаме такива, които са потресени от престъпленията на „фашистката хунта” в Украйна, но се умиляват до сълзи от ексцесиите на десни екстремисти от Шарлотсвил до Кемниц, и са твърдо убедени, че консервативно-ксенофобската политическа вълна е единственото спасение на бялата раса и европейските ценности. Посочването на очевидната принципна непоследователност на която и да е от двете групи може само да ти докара обвинения, че си от вражеския лагер.
Поради географските и историческите особености на България, тук си имаме доста представители и на двата типажа. Има хора, които на висок глас се обявяват в защита на либералната демокрация от „фашисткия заговор“ на Путин, Орбан и Тръмп, но в същото време жалят за прекрасния лидер Цанков, които така добре се е разправил с терористи като Гео Милев и Йосиф Хербст, и се съгласяват с организаторите на „Луков марш”, че генералът е бил патриот, а не презрян лидер на колаборационистка фашистка организация. Имаме и хора, които на 9 май и 9 септември стават и лягат със „смърт на фашизма” на уста, но през останалото време (или дори едновременно с това) рецитират най-откровени фашистки тези за расите, либерализма и напоследък дори за „културния марксизъм”.
Тъжният извод е, че фашизмът във всичките си превъплъщения винаги ще се оказва полезен някому, поради което винаги ще има благодатна почва, в която да вирее. Човечеството явно все така отказва да си извади веднъж завинаги извода, че античовешките идеологии и изповядващите ги екстремисти не трябва да бъдат поощрявани и нормализирани, колкото и удобни да са за нечии цели и интереси. Макар тези ненаучени уроци вече да са коствали милиони човешки животи, продължаваме безгрижно да се движим по същия път надолу.
About The Author
