Мразя жегите. Мястото, на което мечтая да съм днес, е на островите Свалбард – северно от Норвегия и по средата на пътя към Северния полюс. Но тъй като всъщност се намирам вкъщи, всичко, което мога да направя, е да си пусна климатика и да почета… за текущите горещи вълни и глобалното затопляне, разбира се.
А това е нещо, което трябва да се прочете. Температурите, надвишаващи 50 градуса по Целзий, вече не са големи новини – те са нещо нормално за ислямските емирства, Южен Иран, части от Индия, Долината на смъртта, а както разбираме перспективите са много по-мрачни, защото скоро подобни жеги могат да надвиснат и над територии, които не са пустинни. Във Виетнам, например, много фермери решават да спят през деня и да работят през нощта заради непоносимата горещина.
Най-гъсто населеният регион в света – Голямата китайска равнина, простираща се от Пекин до Шанхай, населена гъсто с хора и произвеждаща множество храни – ще стане необитаем, ако глобалното затопляне продължи. Причината ще бъде смъртоносната комбинация от топлина и влажност, измерена като температура на „мократа крушка“ (WBT). След като WBT достигне 35°С, човешкото тяло вече не може да се охлажда чрез изпотяване и дори хората да стоят на сянка, те ще умрат в рамките на шест часа.
И така, какво става? Ставаме все по-наясно, че оцеляването ни е крайно неясно: опустошително земетресение, голям астероид, удрящ Земята, смъртоносна гореща вълна и всичко свършва. Гилбърт Кийт Честъртън пише: „Отстранете свръхестественото и това, с което сте останали, е неестественото“.
Ние трябва да подкрепим това твърдение, но в обратния смисъл, а не в смисъла, предвиден от автора му. Ние трябва да приемем, че природата е „неестествена“ – едно странно шоу на условни смущения без вътрешна рима. Но има още много, много повече.
Глобалното затопляне ни кара да осъзнаваме, че с цялата ни духовна и практическа дейност ние – на най-основното ниво – сме просто още един жив вид на планетата Земя. Нашето оцеляване зависи от някои естествени параметри, които автоматично приемаме за даденост.
Урокът на глобалното затопляне е, че свободата на човечеството е възможна само на фона на стабилните природни параметри, необходими за живота на Земята (температура, състав на въздуха, достатъчно вода и енергия и т.н.). Хората могат да „правят това, което искат“, само доколкото те останат достатъчно маргинални, за да не нарушат сериозно тези параметри на живота. И когато нашата свобода започна да расте, а нашето влияние като вид върху света да се увеличава, то в отговор на това природата започна да ограничава нашата свобода. „Природата“ се превърна в нещо като социална категория сама по себе си.
Днес науката и технологиите вече не се стремят единствено към разбиране и възпроизвеждане на природни процеси, а към създаване на нови форми на живот, които ще ни изненадат. Целта вече не е просто да се доминира природата (такава, каквато е), а да се създаде нещо ново, по-голямо, по-силно от обикновената природа, като това важи и за нас самите.
Идеален пример за това е е манията по изкуствения интелект, имаща за цел да създаде мозък, по-силен от човешкия мозък. Мечтата зад това технологично начинание, е да се задейства процес без връщане назад; процес, който ще се възпроизвежда експоненциално и ще продължи сам.
Ето защо понятието „втора природа“ днес е по-подходящо от всякога – и в двете си основни значения.
Първо, буквално, като изкуствено създадена нова природа: чудовища на природата, деформирани крави и дървета или – по-положителната визия за генетично манипулирани организми, „усъвършенствани“ в исканата от нас посока, която да ни „пасва“.
Но и „втората природа“ в по-стандартен смисъл на автономизирането на резултатите от собствената ни дейност: начина, по който нашите действия избягват от техните последици, начина, по който те генерират чудовище с живот сам по себе си. Този ужас от непредвидените резултати от нашите собствени действия предизвиква шок и ужас, а не силата на природата, над която нямаме контрол.
Процесът, който заплашва да излезе извън контрол, вече не е само социалният процес на икономическо и политическо развитие, а самите нови форми на естествени процеси, от ядрена катастрофа до глобално затопляне и непредвидените последици от биогенетичните манипулации. Можем ли дори да си представим какъв би могъл да бъде непредвидимият резултат от нанотехнологичните експерименти: нови форми на живот, които се възпроизвеждат извън контрол, по подобен на рака начин?
По този начин влизаме в нова епоха, в която просто самата природа се „топи във въздуха“ (по думите на Комунистическия манифест на Маркс): основната последица от тези научни пробиви в биогенетиката е краят на природата.
Това ни принуждава да хвърлим нов поглед на заглавието на Фройд Unbehagen in der Kultur – недоволство, безпокойство, култура. С последните развития недоволството се пренасочва от култура към природа: природата вече не е „естествена“, надеждният „плътен“ фон на нашия живот. Сега изглежда като крехък механизъм, който във всеки един момент може да избухне в катастрофална посока.
Мислейки си за горещите вълни и губейки се в теоретичните спекулации, аз в крайна сметка успях да забравя за непоносимата реалност на жегата около мен. Накратко, хванах се в капана на това, което Фройд нарича фетишисткото отричане – знам много добре (колко сериозна е опасността), но въпреки това не мога да я взема на сериозно, не вярвам, че това може да се случи.
Може би за съжаление само шокът от действителната катастрофа може да ни събуди. И тогава ще осъзнаем колко смешни са били борбите между нашите национални държави, „Америка преди всичко“ и игрите около Брекзит – когато целият ни свят се разпада бавно, надеждата за неговото спасение се крие в нашето голямото колективно усилие.
About The Author
