Ник Доусън, New Internationalist
Централният мит на неолиберализма – “частният сектор е добър, държавната собственост е лоша” – упорито бива повтарян въпреки всички доказателства за обратното.
Частният сектор бива представян като по-добър, по-ефективен, като начин за модернизация… Но навсякъде по света стотици услуги биват връщани под обществен контрол, което показва, че хората не се връзват на шумотевицата за по-голямата ефективност на частната собственост.
Дори мажоретките на глобалния капитализъм са признавали, че имат съмнения по въпроса. В доклад на Международния валутен фонд от 2004 г. например се казва, че „макар да има значително количество литература (за сравнителната ефективност на частния сектор), теорията е неясна и емпиричните доказателства показват смесени резултати”. Или вземете Световната банка, която признава, че „приватизацията сама по себе си не гарантира по-добри резултати”.
Някои обширни метаанализи достигат до подобни заключения: „Доказателствата не показват значителна разлика в ефективността между частните и публичните компании в сектора на обществените услуги”. Както отбелязва изследователят Дейвид Хал, това е особено впечатляващо, тъй като тези проучвания „са проведени от икономисти, които са очаквали да потвърдят тезата, че приватизацията неизменно е по-ефективна”.
Някои изследвания дори са показали, че приватизираните услуги се представят по-лошо – подобни изводи има в някои от най-големите проучвания по темата, сред чиито автори са икономисти като носителя на Нобелова награда Джоузеф Стиглиц.
Дори според ортодоксалната икономическа теория, идеята, че частният сектор може да върши повече или по-малко, се прилага само редом с ограничен брой обстоятелства. Според тази теория, където е налична съвършена конкуренция между фирми от частния сектор, това ще ги принуди да предоставят по-добри услуги на по-ниска цена – и тези фирми, които не се конкурират успешно като стават по-ефективни, ще фалират, с което ще допринесат за повишаване на ефективността като цяло.
Тук възникват два непосредствени проблема. На първо място конкуренцията често липсва – някои услуги са „естествени монополи”, за които е логично една компания да предоставя цялата услуга. Освен това идеята неефективните фирми да затворят врати често е неприемлива. Не можеш просто да затвориш болница или Спешна помощ само защото пазарната теория го изисква. А когато такива фирми, към които са „аутсорснати услуги” (същото впрочем се отнася за банките) фалират, държавата е принудена да поправя щетите. Скорошен пример за това е колапсът на британския аутсорсинг гигант Carillion, който може да прехвърли на държавата пенсионни и други задължения на стойност над 1.4 млрд. долара.
Сметки, сметки, сметки
Аутсорсването на услуги към частния сектор върви с цяла гама неефективности, описвани в икономическата теория като „разходи за транзакциите”. Бюрокрацията на пазара създава голямо количество от това, което антропологът Дейвид Гребър нарича „безсмислени работни места”. Те са нужни за оформянето, съблюдаването и налагането на договори, за борба с измамите и за правните битки, които компаниите водят, за да получат своето парче от обществения пай.
Здравеопазването е един от крайните примери. В САЩ, където системата е изключително пазарна, разходите за здравеопазване са близо двойно по-високи като дял от БВП спрямо редица други публични здравни системи в развития свят. Същевременно на много хора се отказва лечение за застрашаващи живота обстоятелства. Изследвания в икономически по-слабо развити държави също показват, че здравните системи, ориентирани към печалба, са по-неефективни.
Друга причина за повишените разходи е това, че частните компании трябва да отклоняват печалбите си. След като Боливия национализира пенсионния си фонд през 2006 г., правителството успя да пренасочи 500 млн. долара към местните пенсионери – пари, които иначе биха отишли в джобовете на частните инвеститори. По целия свят могат да се посочат примери за това как частният сектор не успява да отговори на очакванията.
Натрупването на дългове е един от съпътстващите ефекти на модела на публично-частно партньорство, при който частни компании използват частни заеми за да финансират изграждането на публична инфраструктура, която след това е давана под лизинг на правителството за дълъг период от време (обикновено поне 20 години).
След като този модел вече бе довел до натрупване на потресаващи количества дългове за някои болници във Великобритания, той започна да се прилага навсякъде по света. В Лесото над половината от националния бюджет за здравеопазване отива за покриване на плащанията към частен консорциум, построил само една болница в столицата на страната. В Боливия приватизацията на водоснабдяването бе бързо последвано от 33 процентно повишаване на цените, което доведе до знаменитите „водни войни”.
Една сфера, в която частният сектор успява да бъде ефективен, е свиването на разходите за труд и съкращаването на работни места. Така обаче компаниите просто карат служителите си да вършат повече работа срещу по-малко пари, което се отразява на качеството на услугите.
Когато са обществена собственост, услугите могат да се облагодетелстват от мащаба. Когато Париж върна водоснабдяването под общински контрол през 2010 г., успя да намали годишните разходи с 2.45 млн. долара благодарение на подобрената координация и в същото време да намали цените с осем на сто. Същевременно новото управление позволи увеличено демократично участие на служителите, клиентите и местни неправителствени организации. Общината също така започна да работи със земеделците във водосборните райони, за да бъде намалена употребата на пестициди. Когато бъдат освободени от натиска за печалба, услугите могат също така да се възползват от споделените ценности и доверието между служителите, които заместват културата на корпоративните цели.
Съществуват и по-широки въпроси, които трябва да се вземат предвид когато се гледа ефективността на услугите. Дали тези услуги са доставяни където и на когото са най-нужни? Дали осигуряват пълноценни работни места и приличен стандарт на живот, като същевременно предпазват околната среда?
„По отношение на проблемите с устойчивостта, намаляването на отпадъците и на енергийната консумация също са част от управлението на ефективността”, отбелязва Сатоко Кишимото, изследовател в Transnational Institute и съавтор на излязлата наскоро книга „Възстановяване на публичните услуги”. „Дори при тясната дефиниция на ефективност, когато става дума за пари, обществената собственост често се оказва по-ефективна от частната. Но ако се вземе предвид ефективността в по-широкия смисъл на социална ефективност, обществената собственост има много по-голямо предимство пред частния сектор”, добавя тя.
Един от най-забележителните примери за това идва от Германия, където над 280 компании за комунални услуги от енергийния сектор станаха обществена собственост като част от програмата Energiewende (енергиен преход) – съгласувани усилия за бързо преминаване към възобновяеми енергийни източници.
Гражданите на Хамбург бяха мотивирани както от финансови, така и от екологични съображения при референдума, който върна енергопреносната мрежа на града под общински контрол. Две години по-късно, правилността на това решение е явна – генерираната от вятърни турбини и слънчеви панели енергия се е увеличила с 23 мегавата, което е достатъчно за покриване на нуждите на около 15 хил. домакинства. За гласоподавателите в Хамбург аргументът за обществена собственост върху услугите е съвсем прост – както гласеше лозунгът на кампанията преди референдума – „защото си заслужава”.
