В категории:Анализи / Свят

Палестинците не искат да отричат Израел. Ние просто искаме бъдеще

Живеещите в Газа може и да сме затворени като животни – но в деня на Накба ще покажем на света, че човешката ни същност е несломима

Атеф Абу Саиф, Guardian

В първия ден от „Големия марш за завръщане” отидох на границата между Газа и Израел с двете ми най-малки деца, Ясер и Яфа. Да, кръстих единствената си дъщеря на града, в който е трябвало да се родя. Това е нещо като традиция сред палестинците, особено ако името на мястото звучи добре. Двете деца развяваха палестински знамена в малките си юмручета, докато вървяхме. Гледайки към граничната ограда, Ясер попита: „Татко, Яфа зад оградата ли е?”. Дъщеря ми не се разтревожи от това двусмислие.

Докато гледах един от израелските снайперисти, приклекнал върху изкуствената дюна, играеща роля на граница, си представих, че и той е втренчен в мен. Децата ми не представляват заплаха за теб, опитах се да кажа с очите си. Ние сме на над 300 метра от вас. Децата ми нямат оръжия или камъни, не са тук, за да се бият. Но това разбира се беше фантазия. По-късно същия ден, както и през следващите седмици, израелските войници използваха прекомерна сила срещу протестиращите – сълзотворен газ, хвърлян от дронове и миномети, както и бойни патрони.

„Големият марш за завръщане“, мирната проява на съпротива на жителите на Газа, протекла през последните седем седмици, ще кулминира утре – на 70-тата годишнина от това, което палестинците наричат „Накба”, или Катастрофата, а израелците празнуват като раждане на държавата си. Протестите по границата привлякоха много внимание. Десетки бяха убити – включително деца и журналисти – а хиляди други бяха ранени. Всякакви притеснения на международно ниво обаче са свързани по-скоро с опасността от военна ескалация в целия регион. Макар тези страхове да са оправдани, те също така изобличават дълбокото неразбиране на протеста.

Думата накба се отнася за онзи момент през 1948 г., когато 700 000 палестинци са прогонени от своите градове и села – повечето от които след това са разрушени – при обявяването на израелската държава. За нас 1948 г. е нулевата година от един колективен, неизбежен кошмар, в който всички палестинци живеят оттогава. Всичко, което последва – прогонването, бедността, войните, полицейските часове, разпитите, задържанията, интифадите, глада, липсата на основни провизии (лекарства, електричество, чиста вода, канализация), ограниченията за придвижване… всеки ужас, който се стовари върху палестинците – започва от онзи момент.

Аз можех да съм роден в някоя от вилите на дядо си на южния плаж на град Яфа. Вместо това съм роден в мизерен, претъпкан бежански лагер на Север от град Газа. Моите европейски приятели често казват: „И какво от това! Още толкова много хора са прогонени по време на две световни войни, но са изградили нов живот и са просперирали”. Това е истина, но в тези случаи става въпроси за конфликти, които са разрешени, за цели икономики, които са изградени наново. За това, което остана от Палестина, никога не бе позволено да има щастлив край. Повечето европейски държави, и разбира се САЩ, отказват дори да признаят Палестина за държава. Какъв шанс имаше тя тогава? Дори Великобритания, която посвети политиките си в Палестина след 1917 г. на това да заменя палестинците с еврейски емигранти – нарушавайки собствения си мандат да подготви страната за независимост – признава Израел, но отказва да признае Палестина без условия.

Докато израствах, родният град на семейството ми не бе изцяло изгубен за мен. Лагерът, в който живеех – Джабалия – беше разделен (и все още е) на квартали, кръстени на градовете и селата, от които са жителите им. Така че аз израснах в квартала Яфа, слушайки истории за рибарски приключения и за портокалови овощни градини – спомени за живота в един от най-оживените градове в Палестина през първата половина на 20 век. Винаги имах усещането, че разказващите тези истории чувстват истинска, физическа болка; представях си ги с някаква скрита рана, която тихо кърви, докато разказват. Не беше сякаш те все още живееха в миналото или сякаш миналото ги преследва. Беше сякаш те бяха изоставени от миналото, сякаш някак си го бяха загубили, и имаха нужда да се самоубеждават, че то наистина се е случило.

Баба ми Ейша бе един от тези разказвачи на истории. Когато през 1948 г. е била принудена да замени голямата си къща на плажа с малка, бяла палатка върху пясъците на Газа, тя също така е трябвало да извърви 100 км. пеша за тази привилегия. Когато слушах историите ѝ, усещах, че е мой дълг да продължа да ги разказвам по същия начин. Така, когато бях на 12,  започнаха първите ми опити в писането. Записах набързо версия на една история, която тя често разказваше – за това как е посетила лекаря си в Яфа. После осъзнах, че има и други истории, които мога да споделям и разработвам.

В резултат на Накба, собственото ми семейство е разпръснато в Газа, Йордания и Яфа, където няколко роднини са успели да останат. Събирането на семейството се превърна в цел на моето писане: поне в духовен смисъл. Докато Ейша лекуваше раните на семейството чрез спомените, моята мисия бе да напоя настоящето с надежда. Пишех, за да може животът на това семейство да продължи напред. Но това е много личен начин за оцеляване. Всеки палестинец има своя лична стратегия да поддържа себе си и хората, които обича. „Големият марш за завръщане“ бе един от редките случаи, в които хората откриха някаква колективна стратегия за оцеляване.

Разбира се протестиращите са наясно, че никой няма да се завърне никъде в края на този марш. Разбира се, те нямат планове (или средства) да премахнат оградата. И разбира се протестът не е опит по някакъв начин държавата Израел да бъде премахната или отречена. Всякакви твърдения, че това са целите или очакванията на протеста, са нелепи. Протестиращите просто искат гласовете им да бъдат чути. Те искат Накба и десетилетните ѝ последици да влязат в историческото съзнание и на останалата част от света, вместо да бъдат отхвърляни. Единствено надеждата за пълноценно признаване на тяхната държава (с всички свързани с това свободи) държи палестинците живи през последните 70 години – живи през войни, блокади, безкрайни унижения и несигурност. Тези 70 години превърнаха Газа в затвор, в който всеки излежава доживотна присъда. Децата на всички също са обречени на доживотна присъда, след това и техните деца и т.н., и т.н.

Посланието на протеста е просто: Не можем вечно да живеем така. Дори след 100 години палестинците ще се раждат с неотменими човешки права, колкото и да им се иска на израелците да ги стъпчат в прахта. Израел не може да очаква да се наслаждава на мир, стабилност и просперитет, докато ние все сме наблъскани като животни в индустриална ферма. Оградата не представлява само физическа граница между два народа. Това е и концептуална, дискриминационна линия между два свята, две реалности. Мизерията на единия свят е щастието на другия; мечтите на първия са погребани под седем десетилетия от пясъци във втория.

На първия ден от „Големия марш“, аз се засмях на гледката на тийнейджъри, късащи снимки на Доналд Тръмп. Америка снабдява с оръжия Израел още от създаването му като държава и палестинците познават много добре ролята, която Вашингтон е изиграл за засилването и поддържането на окупацията. Но различното в решението на Тръмп да признае Йерусалим за столица на Израел е това, че то е изцяло психологическо – то няма никакви последствия освен това, че представлява провокация.

Жалко е, че в столетието след Декларацията Балфур международната общност нито веднъж не е успяла да припознае нуждите на палестинците и ги е разглеждала просто като врагове на еврейската вяра. Палестинците винаги са били способни да разграничат хората, изповядващи юдейската вяра, и държавата Израел и нейното правителство. Просто е срамно, че що се отнася за критикуването на второто, широката международна общност никога не успява да направи това разграничение – и по този начин продължава да проваля моралните принципи, нормите и законите, върху които се основава.

Потъпквайки всякакви остатъци от палестинската гледна точка в начина, по който светът гледа на Йерусалим, Тръмп дава оправдание за лицемерието на международната общност по отношение на Палестина. И така само поставя основите за още по-големи престъпления в бъдеще.

През 90-те години, когато бяха съставени споразуменията от Осло, моята майка отказа да приеме условията им. Но след подписването на сделката, тя излезе по улиците на Джабалия, за да празнува заедно с всички останали. Тя смяташе, че така най-после ще може да прегърне брат ми Наим – политически затворник, който трябваше да бъде освободен според условията на споразумението. Така и не се стигна до тази дългоочаквана прегръдка – тя почина, докато чакаше сделката да бъде изпълнена.

Със споразумението от Осло палестинците се съгласиха на абсолютния минимум – държава, насъбрана от едва 22% от родината на техните майки и бащи. А Израел не бе доволен дори от това и иска да споделяме дори тези 22%. Пътят към двудържавното решение бе умишлено блокиран с препятствия, барикади, контролни пунктове и незаконни селища.

Така че какво следва? „Големият марш за завръщане“ може и да свърши утре, но въпросите, които повдига не само ще останат, но и ще продължат да се трупат – и да увеличават натиска по периметъра на палестинския затвор. Ако нищо не се промени е трудно да си представим в каква нова посока ще тръгне този отчаян народ – след столетие на политическо изоставяне, 70 години прогонване, и конкретно за Газа – 11 дълги години на блокада.

Атеф Абу Саиф е политолог и автор на книгата The Drone Eats With Me: Diaries from a City Under Fire

Оставете коментар