Студентите, завършили в субсидирани от бюджета университети, трябва да бъдат задължени да работят в България „определен период” след дипломирането, според председателя на Асоциацията на индустриалния капитал Васил Велев. Той представи възгледите на работодателската организация по време на инициираната от нея за случая кръгла маса „Бизнесът и висшето образование”. Във форума участие взеха образователният министър Красимир Вълчев и вицепремиерът Валери Симеонов, който е редовен гост на събитията на работодателските организации.
За целта АИКБ предлага да се предоставят кредити за студентите, които после да се погасяват от държавата, ако те останат да работят тук в продължение на няколко години, така че да “изплатят” направените в тях инвестиции. Подобно предложение през 2016 г. имаше и от страна на Българската-търговско-промишлена палата (БТПП). „Издръжка на един студент за пет години обучение, които се плащат от държавния бюджет варира от 20 000 до 60 000 лв., в зависимост от записаната от него специалност. Срещу тези инвестиции в образованието на младите хора липсва какъвто и да е ангажимент на студента да работи в/за България” – каза Васил Велев.
Собствената му презентация обаче показва, че 5 години висше образование струват на бюджета около 11-12 хил. лв. средно за различните специалности. В повечето от тях обучението приключва след 4-тата година, след което студентът може да кандидатства за магистърско място. Сумата влиза в широките рамки от 20 до 60 хил. лв., ако се прибави и средното образование, но Васил Велев не развива тезата си дотам, за да каже, че и учениците, които решат да напуснат страната, трябва да бъдат задължени да платят тези разходи от джоба си.
Представителите на бизнеса коректно отчитат, че висококвалифицираните кадри са от изключително значение за социалноикономическото развитие на България, но не се сещат за друг начин да ги задържат освен да използват държавната власт, за да им вменят административното задължение да сключат договор с български работодател, независимо дали заплатата отговаря на тяхната квалификация и дори дали е достатъчна за достойно съществуване.
В презентацията на господин Велев се казва, че държавата губи от “финансиране на образованието на българи, които живеят и плащат данъци в други държави и работят за чуждестранни конкуренти на българските предприятия”. Тук се съдържа допускането, че държавата трябва да се намеси и да защити крехкия български бизнес от свободната конкуренция, като му предостави сигурна работна ръка. Такова изискване обаче би влязло в противоречие с принципа на свободно движение на труд в ЕС, където са основните конкуренти на българските работодатели за времето и уменията на тукашните работници.
Неодобрението на българския бизнес към свободния пазар си личи и от предложението допълнителни средства да се насочат към т.нар. дефицитни специалности. Логиката предполага, че при професиите, за които няма достатъчно кадри, ще се предлага по-високо заплащане, така че скоро към тях биха се насочили повече студенти и дефицитът би изчезнал. За да пропуснат необходимостта от въпросното по-високо заплащане, работодателите предпочитат да привличат студенти към нужните им специалности чрез “допълнителни средства под формата на стипендии”, плащани от държавния бюджет.
АИКБ също предлага “сътрудничество и координация между бизнеса и държавата” за определянето на план приема във висшите учебни заведения, така че да се постигне “преструктурирането му в съответствие с потребностите на пазара на труда”. Изглежда според българския бизнес само централното планиране може да нагоди предлагането спрямо търсенето при наемния труд. Освен това е необходимо “значително намаляване на план приема”, макар че делът на висшистите в България е далеч под средното ниво за ЕС.
Вицепремиерът подкрепи исканията на АИКБ, но по-предпазливо от обикновено, вероятно спомняйки си ефекта от ентусиазираната му подкрепа за премахването на класа прослужено време. По думите му “образованието трябва да престане да бъде продукт, произвеждан заради самия себе си“, а да се превърне в “система за задоволяване на нуждите на държавата, съответно на икономиката и потребностите на обществото”. Онези, които не отговарят на тези нужди, трябва сами да плащат да обучението си. За да се постигне това според вицепремиера “трябва да има натиск върху държавните институции”, с които той все още изглежда не се асоциира.
В тази среда министърът на образованието Красимир Вълчев прозвуча почти възрожденски, заявявайки, че “образованието не е измеримо единствено с приходи и разходи, тъй като то има и косвени ефекти, които трудно могат да бъдат оценени, но всички те влияят върху цялото общество” и че “по-добрите общества са изградени от по-високообразовани хора”. Според него ограничаването на държавния план прием в определени като недефицитни специалности тласка студентите към частните университети.
About The Author
