“Където има голяма собственост, там има и голямо неравенство. На един богат човек трябва да се падат поне петстотин бедни и охолството на малцина предполага немотията на мнозина”. Това състояние изглежда много крехко, така че за поддържането му ще е нужно нещо специално: “Гражданската власт, доколкото е установена за осигуряване на собствеността, е установена всъщност за защита на богатите срещу бедните или за защита на онези, които имат някаква собственост, срещу онези, които нямат”.
Ако вече сте разпознали характерния за Карл Маркс стил – с превъзнасянето на бедните, прости и мързеливи хора за сметка на богатите, трудолюбивите и предприемчивите – опитайте пак. В действителност горните редове са написани повече от половин век преди Маркс да се роди и то от автор, който и в академичната литература, и в масовата култура традиционно се приема едва ли не като негов архивраг. Става дума за Адам Смит и неговото “Богатство на народите”.
Около двестагодишнината от рождението на Карл Маркс ще чуем много версии за неговата личност и историческо значение. Той ту е факелът, запален в мрака на ранната индустриализация, ту се явява като прът в нормалното развитие и рушител на естествените йерархии. Той носи лелеяното освобождение на потиснатите класи или пък отприщва гнева на лентяите срещу способните и заслужилите. Посочва изхода от един път, който води до мизерно съществуване и екологично бедствие, или посява семената на тоталитарните импровизации от следващия век. Разкрива безличните механизми, които превръщат човека в бездушно винтче в производствената машина, или подклажда безкрайна класова борба там, където само трябва да се отстранят няколко гнили ябълки.
Колкото и поляризирани да са оценките за историческата ролята на Маркс, онова, което обикновено ги обединява, е признанието на неговата изключителност, със съответния положителен или отрицателен знак. Другото общо между тях е, че грешат.
Един нов свят
Когато Карл Маркс се ражда през пролетта на 1818 г. във все още полусредновековната Прусия, предачните машини в Манчестър се въртят с неохота. Тридесет години по-късно, той ще си представя най-вече тях като причина за “ниските цени, който сриват всяка китайска стена” и съответно трансформират света така зашеметяващо, както никаква армия не би могла. Ако искате да прочетете вдъхновяваща възхвала на възхода на капитализма, захвърлете скучноватите технократски съчинения на неолибералите и детинските фантазии на либертарианците и прочетете “Манифест на комунистическата партия”. Не се шегувам.
Нищо, което хората били виждали, не можело да се сравни със събитията от 18-ти и първата половина на 19-ти век, а парната машина, железницата и телеграфът са само черешките на тази трансформация. Никъде другаде тази промяна не била така осезаема, както в Памучния район около Ливърпул и Манчестър. Лятото на 1818 г. обаче било поредното, в което доходите на предачите намалявали. Стагнацията на доходите всъщност е нещо обичайно за първата половина на века, главно заради наплива на селяни към градовете. Мизерията на надничарите в комбинация с осезаемото нарастване на цялостното благосъстояние в обществото пораждат съвременното работническото движение. Те са и основата, върху която Малтус, Рикардо и Маркс оформят възгледите си и изваждат своите песимистични прогнози за бъдещето на този нов свят. Макар и водени от различни мотиви, тези мислители неизменно стигали до извода, че нещата не могат да продължат по този начин дълго.
А предачите в Манчестър? Те искали само още няколко шилинга към седмичната си надница, така че през юли започнали стачка, включваща постоянни демонстрации и блокирания на фабрики. Седмица след седмица на преживяване чрез подаянията от също толкова бедни симпатизанти увеличават напрежението и омразата към “тиранията” на господарите става открита.
Скоро правителството също започва да се притеснява, когато шпионите съобщават, че лидерите на стачниците се опитват да обединят различните работнически трейдюниони в обща организация. По това време всякакви обединения на работниците са забранени от закона, макар че това скоро ще се промени на Острова. Стачката приключва през септември, след като лидерите на движението са арестувани за тази подривна дейност, а предачите са разпръснати при сблъсъци, в които те се бият с камъни срещу армията, намесила се в защита на собствеността. Каквато е изначалната функция на властта, ако питате Джон Лок, Адам Смит или Карл Маркс. Последният обаче вече живее в един доста по-различен свят, който го убеждава, че доколкото властта съществува само за да увековечава несправедливостта чрез насилие, тя трябва да бъде унищожена като се започне от нейния източник.
Срещу течението
Но не всички фабриканти се отнасяли с работниците като тези в Манчестър. Далеч на север, в шотландското селце Ню Ланарк, идентични памучни фабрики са уредени от изобретателя и предприемач Ричард Аркрайт в края на 18-ти век. Единственото, което отличава Ню Ланарк от другите му начинания, са тамошните съдружници – индустриалци със странен филантропски уклон. Не че филантропията била необичайна за техните среди, но онези, които просперирали в новия свят предпочитали да покровителстват художници, изследователи, музеи и какво ли още не. Но не и общностите, които правели успеха им възможен.
Когато Робърт Оуен поел управлението на бизнеса в Ню Ланарк през 1800 г. на 29-годишна възраст, той изпробвал редица нововъведения, които днес се приемат за проява на здрав разум, но тогава били наистина революционни. В рамките на три десетилетия бедното шотландско селце се трансформирало така, че славата му се разнесла из цяла Европа. Навсякъде, където индустриализацията настъпвала, тя носела със себе си и мизерия, пиянство, проституция, престъпност, полиция, съдилища и масова деморализация. Но не и в Ню Ланарк.
Оуен основал първите детски градини и виждал как родителите започват да работят по-добре. Поддържал по-къс работен ден от конкурентите си – “едва” 10-11 часа – и откривал, че работниците стават по продуктивни, когато работата им не ги съсипва. Не допускал на работа деца под 10 години, защото вярвал, че ранното развитие е определящо и на тази възраст те трябва да се учат. Когато кризите на свръхпроизводство затваряли фабриките на конкурентите, обричайки работниците на глад, Оуен плащал на своите пълни надници. Компанията поддържала и магазини, които продавали стоки с незначителна надценка – точно обратното на разпространената практика по онова време да се дават заплати под формата на оскъпени стоки.
Накратко, шотландецът малко по малко откривал социалдемокрацията. Той правел всичко наобратно и преуспявал напук на всеобщото убеждение, че абсурдната му филантропия ще го разори за нула време. Всички тези действия се считали за дълбоко морални, но и очевидно утопични. Затова светът бил изумен от техния успех, а колкото до Оуен – той бил разочарован.
Селцето му нараснало до 2500 души, но по негови оценки произвеждало такова богатство, за каквото половин век по-рано биха били нужни 600 хиляди души. Сега работниците му наистина живеели малко по-добре от предшествениците си, но все така не притежавали нищо освен труда си, който продавали седмица след седмица. Къде отишло цялото това богатство? Оуен знаел отговора, но не бил доволен от него и искал да отиде по-далеч.
Светът е ваш?
Причината за това недоволство е една идея на 150 години, която британското общество по онова време отдавна е приело, дори без да го съзнава, като проява на здрав разум. То също така не забелязва, че тази идея влиза във все по-смущаващо противоречие с изменящата се действителност. Отхвърлянето ѝ е невъзможно, а последователното ѝ прилагане води до смущаващи изводи. Когато Оуен достигнал до тях, дори онези, които по-рано го възхвалявали, изглежда били ужасени.
През втората половина на 17-ти век Англия тъкмо е преживяла краха на монархията и провала на буржоазната си революция, така че води продължителна политическа и идейна борба за бъдещето си. Онези, които искат да върнат колелото на времето назад, твърдят, че абсолютната монархия е единственото справедливо управление, защото бог дал собственост над света на Адам при Сътворението и тя се предавала в наследство до ден днешен. Колкото и налудничава да изглежда тази представа днес, нейни вариации са доминирали по-голямата част от историята.
За да я отхвърли, Джон Лок възразява, че бог всъщност е дал земята на хората, а това, че Адам единствен се е случил на място, за да разпише протокола, било просто стечение на обстоятелствата. Безсмислено е да търсим неговия пряк наследник и да му подарим света, защото той е общо притежание на всички хора. Хората все пак биха могли да придобиват лични притежания като просто добавят към общото “нещо свое” – своя труд. За да не “навреди или да ограничи използването на притежаваното от някой друг”, всеки „трябва да има толкова, колкото може да използва“ и да не присвоява повече от нужното. Би трябвало в общо владение да остават достатъчно земя и ресурси, така че всеки да може да преживява прилично чрез труда си.
Тази представа, обикновено наричана трудова теория за стойността и развита по-късно от Адам Смит, не просто помита предполагаемите устои на абсолютната монархия, но и поема по собствен път, от които идейните наследници на Лок понякога ще се ужасяват. Идеята, че всеки има право на плодовете от своя труд и равни права върху природните ресурси на света, превзема умовете в едно общество от дребни собственици и занаятчии, които винаги могат да се отправят към Новия свят, ако решат, че искат нещо повече. Лок осъзнава, че теорията му “по необходимост предполага и изисква всички хора да имат собственост”, иначе гражданската власт ще бъде просто средство “за защита на богатите срещу бедните“, както забелязва Адам Смит почти век по-късно.
Смит вижда наченките на индустриалната цивилизация, при която трудът на наемния работник не му носи собственост над продуктите. А и не би могъл, след като в изработването дори на най-прости изделия понякога участват хиляди души, а в наше време – милиони. Шотландецът също така забелязва, че заплатата на работника не е дял от продукта, а само цената, заплащана за труда му. Като всяка стока, тя се определя от пазара, а не от приноса ѝ към богатството на нацията. Затова заплатите могат да са високи във все още бедната Америка, където капиталът нараства бързо, докато стагнират в преливащата от богатство Англия, където растежът е по-умерен и търсенето на нови работници по-слабо.
Когато Оуен осъзнал това, той решил, че не е достатъчно да прави щедри подаяния на работниците си, а трябва да ги направи пълноправни собственици на продуктите от своя труд. Идеята била проста и утопична – след като не можем да поделим продуктите, нека средствата за производство да бъдат колективна собственост на работниците, като по този начин печалбите се социализират. Опитът му да приложи на практика този принцип се провалил зрелищно, но неговият край бил само началото.
Докато има надежда
Това е светът, в който се ражда и формира мислите си и Карл Маркс – само един от по-добрите изразители на идеи, които вече витаели във въздуха. Всяко богатство, включително машините, е натрупано от труда на работници, които в замяна са получили правото да продължат скромното си съществуване, докато спомагат за увеличението на богатствата. Държавната власт на свой ред е там, за да се намеси, ако те решат да поискат своето.
Възможно е един ден натрупването и предаването на богатства да изглежда на хората също толкова чудато, колкото е за нас божественото право на кралете на абсолютна власт. Но дотогава социалистите несъмнено ще продължат да изглеждат, както и досега, като непоправими и не особено благоразумни мечтатели и утописти, които упорстват в невъзможното. Но докато съществува надеждата за промяна на един свят, в който упоритият труд не винаги стига и за скромно съществуване, и докато гротескните богатства го тласкат към войни за ресурси и все по-осезаема глобална екологична катастрофа, те ще се навъртат наоколо, а с тях и Карл Маркс.
През 1874 г. той пише: „Сам аз позволявам на английските вестници от време на време да съобщават за моята смърт, без да давам никакъв признак на живот“. И до днес е така – вестниците ту провъзгласяват окончателната му смърт, ту откриват, че е още тук и продължава да говори за света, в който живеем. Той изглежда няма да си тръгне сам, ако ние продължим да стоим на едно място, докато си въобразяваме, че препускаме стремително към бъдещето, заслепени от прекрасните ни технологии.
