Другата война в Мианмар

Тод Питман, Естер Тусан, Associated press

На фронтовите линии армията удря бунтовниците с въздушни удари и артилерия. В бежанските лагери ужасени цивилни строят бомбоубежища от чували с пясък и камъни. Нaвсякъде в тази изтормозена част от Северен Мианмар цари усещане, че конфликтът се влошава.

Докато светът е фокусиран върху трагичната съдба на мюсюлманите рохинги от западен Мианмар, в северната част на страната бушува гражданска война, в която правителството хвърля силите си срещу друго малцинство – християните качини. Това е една от най-дълго продължаващите войни на планетата, като през последните месеци сблъсъците бележат рязка ескалация. Според ООН от началото на годината 10 хил. души са били принудени да напуснат домовете си.

Тази криза е не само една от най-старите в света, но и една от най-забравените. Дори в самия Мианмар тази война е засенчена от насилието срещу рохингите, близо 700 хил. от които бяха прогонени в изгнание от военните. Макар конфликтите да се различават, те споделят една трагична тема, заявява Зау Рау – ръководител на комитет, отговарящ за хуманитарната помощ в ивицата планинска територия по границата с Китай, която е контролирана от бунтовниците. “Точно както рохингите, качините започват да осъзнават, че армията иска да ни заличи. Това е война за нашето изтребление”, казва той.

Качините, повечето от които са християни, се борят за по-широка автономия в предимно будистката държава от 1961 г. насам. Тази кампания обаче е част от много по-мащабна битка за доминация на бирманското мнозинство – което контролира всевластните военни и основни постове в правителството – срещу десетките етнически малцинства в страната.

Поне 20 от тези етнически групи са прибегнали до въоръжена борба след като страната става независима от Великобритания през 1948 г. През последните години правителството е подписало примирия с 10 от тях. Други шест малцинства, включително качините, продължават да воюват.

Макар зверствата на военните да не достигат мащаба на документираните през последната година престъпления срещу рохингите, мисията на ООН за установяване на фактите този март отчете, че има “прилики” между двата конфликта.

Подобно на западния щат Ракхин, където протича геноцидът срещу рохингите, ООН е получило информация за брутални изстъпления на военните и в Качин – включително убийства, отвличания, мародерство, мъчения, изнасилвания и принудителен труд. И също като в Ракхин правителството е ограничило достъпа на хуманитарна помощ до нуждаещото се население, избягало от домовете си – според местните власти става въпрос за общо около 120 хил. души в Качин и в съседния щат Шан.

Хуманитарнтие ограничения са се затегнали значително, след като бившия опозиционен лидер Аун Сан Су Чи е дошла на власт през 2016 г., казва Зау Рау. Правителството вече напълно спира достъпа на ООН и повечето международни организации до бунтовническите региони, като разпределянето на намаляващите помощи е оставено на местните баптистки и католически организации.

През април лидери на качинската общност призоваха правителството да позволи доставянето на медицинска помощ за 2000 души, включително деца и бременни жени, които са се оказали блокирани в гора в близост до фронта. От страна на властите нямаше отговор.

Правителството твърди, че част от помощите се оказват в ръцете на бунтовническите бойци. Хуманитарните организации и бунтовниците категорично отричат това. Зау Рау казва, че целта на властите е проста: “Те се опитват да направят живота на цивилните в контролираните от бунтовниците зони по-труден”. Той добавя, че проблемът с недохранването при децата свата все по-остър.

Минанмарските военни не са отговорили на зададените им въпроси. Говорителят на президента Зау Хтей признава, че има нарушения на човешките права, но настоява, че вината е и на двете страни. “Когато и да има боеве, има и съпътстващи щети. Правителството иска да сложи край на войната. Затова призоваваме етническите въоръжени групи да подпишат национално примирие”, заявява той.

Бунтовниците от Качинската армия за независимост многократно са водели преговори за мир с военните, но са отказали да подпишат примирие, защото правителството не признава няколко други бунтовнически групи, с които са съюзници. Качините също така отказват да признаят Конституцията от 2008 г., която осигурява на въоръжените сили огромна власт.

Подобно на повечето други малцинства, те гледат на своята борба като на битка за оцеляване и равни права. Военните от своя страна гледат на бунтовниците като на “терористи”, решени да дестабилизират страната.

Макар двете страни да се обвиняват взаимно за подновяването на сблъсъците през 2011 г., когато бе сложен край на 17-годишно примирие, оттогава само едната страна бележи военни победи: далеч по-добре оборудваната правителствена армия, която вече е овладяла над 200 бунтовнически позиции в богатия на нефрит щат Качин. Последният удар дойде през март, когато цял бунтовнически батальон се изтегли от Танай – регион, чиито златни и кехлибарени мини осигуряваха жизненоважни данъчни постъпления за качините.

Един ранен партизанин, оцелял от тази битка Дий Ла, разказва пред Associated Press, че в продължение на месеци правителствените сили са обстрелвали позициите им с изтребители, щурмови хеликоптери и артилерия. В последния ден от битката бомбардировките са били толкова жестоки, че бунтовниците не са могли да приберат телата на загиналите им другари. “Използваха дронове, за да открият позициите ни, след което ни бомбардираха. Загубихме всичко”, разказва Ла от болничното си легло в градчето Лайза, което служи за щаб на бунтовниците.

39-годишният партизанин обаче е ранен от случайно детонирана мина, която е поставял по време на изтеглянето. Макар и двете страни да са обвинявани в използване на мини и насилствено набиране на деца-войници, мианмарската армия си е спечелила репутация за бруталност, която засенчва всяка друга въоръжена група.

Съветът за човешките права към ООН заявява, че е получил информация, че в Качин е използвана една стара военна тактика: патрулиращи войници събират цивилни – много от които са жестоко пребивани или насилвани сексуално – след което са принуждавани да работят като хамали или са използвани като живи щитове.

Появяват се и все повече съобщения и за отвличания и убийства. През март например в плитък гроб бяха открити телата на двама качини от бежански лагер на правителствена територия. Двамата мъже, подобно на други трима от същия лагер, са изчезнали седмици по-рано, след като са били задържани от войници при неясни обстоятелства.

Армията също така от години обстрелва безразборно град Лайза и околностите му, убивайки и осакатявайки местни жители. При един от последните обстрели с миномети на 12 април двама мъже са убити в близост до бананова плантация. Според бунтовниците други трима цивилни са загинали при подобни обстрели през миналия месец.

След няколко поредни дни на обстрел през декември, жителите на два от бежанските лагери на бунтовническа територия започват да копаят бомбоубежища около домовете си, които могат да служат за символ на постоянния ужас на войната. Подобни самоделни бункери са построени и в лагерите около Лайза след вълна от бомбардировки през 2013 г.

“Познаваме само страха”, разказва 35-годишната Латау Кай Ринг, която си спомня как на Бъдни вечер е била принудена да се крие от минометен обстрел в недовършено убежище заедно с двете си деца на 5 и 8 години. “Най-много ни плаши това, че никой не знае кока и къде ще паднат следващите снаряди. Децата ми ме молят са бягаме дори когато чуят шум от пиратки”, разказва разплакано тя.

Лафай Кай Нан, 29 годишна учителка, част от чиято челюст е отнесена от шрапнел при един от обстрелите, заявява, че целта на армията е очевидна. “На тях не им пука къде падат бомбите. Те се целят във всеки, който е качин”.