В категории:Избрано / Свят

В търсене на истината сред руините на Дума

Британският журналист Робърт Фиск разказва за впечатленията си от опустошения град Дума и за съмненията на един местен лекар относно газовата атака, която стана оправдание за ракетни удари срещу сирийското правителство.

Дума е град на руини и тунели. Снимка: twitter.com/hamza_alajweh

Робърт Фиск, Independent

Това е история за град, наречен Дума – опустошено, отблъскващо място, изпълнено със смазани жилищни блокове – както и за една подземна болница, от която дойдоха образи на страдание, позволили на трите най-силни западни държави да бомбардират Сирия през миналата седмица. В историята има дори дружелюбен доктор в зелена престилка, с когото се запознах във въпросната болница и който ми каза, че “газовият” клип, който ужаси света, е непълно истински – въпреки всички съмняващи се.

Военните истории обаче имат навика да стават по-мрачни. Същият 58-годишен сирийски лекар добавя нещо изключително неудобно: че пациентите в клипа са пострадали не от газ, а от недостиг на кислород в пълните с боклуци тунели и мазета, в които живеят. Във въпросната нощ съчетанието между вятър и силни бомбардировки е предизвикало прашна буря.

Трябва да се отбележи, че доктор Асим Рахайбани не е бил директен свидетел на случилото се. Той говори добър английски и на два пъти нарича джихадистките бойци от “Армия на исляма” от града “терористи” – дума, с която режимът нарича враговете си, но също така термин, използван от много хора в Сирия.

Правилно ли чувам? На коя версия трябва да вярваме?

Извадих лош късмет, тъй като всички лекари, които са били на смяна на на 7 април, бяха в Дамаск, където трябва да дадат показания пред разследващите, които през следващите седмици ще се опитат да дадат отговор.

Междувременно Франция заяви, че има доказателство за използването на химически оръжия, а щатски медии цитират източници, според които проби от кръв и урина на пострадали показват същото. Световната здравна организация твърди, че партньорите им на терен са оказали помощ на 500 пациенти “показващи признаци и симптоми, съответстващи на излагане на токсични химикали”.

Докато пиша тази статия, инспекторите от Организацията за забрана на химическите оръжия (OPCW) са блокирани и не могат да дойдат до мястото на предполагаемата газова атака, уж защото им липсват правилните разрешителни от ООН.

Близкоизточният кореспондент Робърт Фиск в един от тунелите под град Дума, прокопани с робски труд на затворници.

Преди да продължим нататък читателите трябва да знаят, че това не е единствената история от Дума. Много от хората, с които разговарях сред руините на града, ми казваха, че “никога не са вярвали” в газовите истории, които, твърдят те, обикновено са пробутвани от въоръжените ислямистки групи. Тези конкретни джихадисти са оцелявали под бурята от снаряди, като са се настанявали в домовете на други хора, както и в дълги и широки тунели, изкопани през скалите от затворници с кирки. Тези  подземни пътища се простират на три нива под града. Разходих се в три от тези широки тунели, в които все още имаше руски ракети и изгорели коли.

Така че историята на Дума не е само история за газ – или пък за липса на газ. Това е история за хилядите хора, които не са пожелали да се евакуират от Дума с автобусите, потеглили миналата седмица. Ако се бяха включили в евакуацията, щяха да са редом с въоръжените бойци, заедно с които е трябвало да живеят като пещерни хора в продължение на месеци, за да оцелеят.

Разхождах се в града доста свободно, без по петите ми да върви войник, полицай или придружител – само с двама сирийски приятели, камера и бележник. На някои места трябваше да се преодоляваме шестметрови защитни насипи от пръст. Хората бяха щастливи да видят чужденци сред тях и още по-щастливи, че обсадата най-после е свършила, поради което повечето се усмихваха. Поне тези лица, които можеш да видиш, разбира се – защото изненадващ брой от жените в Дума носят черни хиджаби.

Първоначално влязох в Дума като част от ескортиран конвой журналисти. Но след като един скучен генерал отговори на въпрос с “нямам никаква информация” – обичайно измъкване на арабските чиновници – просто си тръгнах. Няколко други репортери, основно сирийци, направиха същото. Дори група руски журналисти – целите във военна екипировка – се отдалечиха.

От мястото, където се разделих с групата, стигнах бързо до доктор Рахайбани. Той ми показа своята подземна клиника – наречена “Точка 200”, която е част от странната геология на този полуподземен град. След коридор, водещ надолу, стигнахме до скромната болница с няколко легла, където малко момиченце плачеше, докато сестрите третираха порязване над окото му.

„Онази нощ бях със семейството си в мазето на дома си, който се намира на 300 метра от тук, но всички лекари знаят какво се е случило. Имаше силен обстрел (от правителствените сили) и всяка нощ над Дума летяха самолети. Но онази вечер имаше вятър, който започна да вкарва големи прашни облаци в подземията и мазетата, където живеят хората. Тук започват да идват хора, страдащи от хипоксия, недостиг на кислород. Тогава някой при вратата, “бяла каска”, извикал “газ”, с което започнала паниката. Хората започнали да се поливат с вода един друг. Видеото наистина е  снимано тук, но това, което виждате на кадрите, са хора, страдащи от хипоксия, а не от газово отравяне”, заявява лекарят.

Странното е, че след като говорих с над 20 души, не успях да намеря нито един, който да проявява дори минимален интерес към ролята на Дума в западните въздушни атаки. Двама души дори ми казаха, че не знаят за връзката. Но този град представлява един странен свят. Двама мъже – Хусам и Назир Абу Айше, ми казаха, че не знаят колко хора се убити в Дума. Вторият обаче призна, че има братовчед, екзекутиран от “Армия на исляма” заради обвинения, че е “близък с режима”. Те се затрудниха като ги попитах за 43-мата души, за които се казва, че са загинали при прословутата атака в Дума.

Белите каски – парамедици и спасители, които са легендарни на Запад, но имат някои интересни елементи в историята си – играеха добре позната роля по време на битките. Те са частично финансирани от британското външно министерство, като голяма част от местния им персонал са били мъже, родом от Дума. Открих разбитите им офиси недалеч от клиниката на доктор Рахайбани. В една от стаите имаше продупчен противогаз и куп мръсни камуфлажни униформи. Зададох си сам въпроса дали може да са подхвърлени. Едва ли – мястото бе затрупано с капсули, счупено медицинско оборудване, книжа, легла и матраци.

Разбира се, трябва да чуем и тяхната страна на историята. Но няма как да стане оттук – една жена ни каза, че всички членове на „Белите каски“ в Дума са предпочели да се включват в евакуацията към провинция Идлиб, след като правителството постигна споразумение с въоръжените групировки.

В града вече имаше отворени сергии за храна и патрули от руска военна полиция – които са се превърнали в обичайно допълнение към всяко примирие в Сирия. Въпреки това все още никой не си беше направил труда да влезе в затвора в близост до Площада на мъчениците, където се смята, че ислямистите са обезглавявали жертвите си. Пратените в града сирийски полицаи – ентусиазирано носещи военни униформи – са наблюдавани от руснаците, които на свой ред може би са наблюдавани от цивилните.

Отново и отново добросъвестните ми въпроси за отровния газ биват посрещани с нещо, което изглежда като напълно достоверно недоумение. Как е възможно бежанците от Дума, достигнали лагерите в Турция, да описват газова атака, която никой в самата Дума не изглежда да си спомня?

Докато извървях няколко километра из ужасните тунели, прокопани от затворници, ми хрумна, че жителите на Дума са живели толкова изолирани един от друг в продължение на толкова много време, че “новините” в нашия смисъл на думата нямат никакъв смисъл за тях. Както цинично отбелязвам пред арабските си колеги – Сирия не може да мине за демокрация тип Томас Джеферсън и наистина е безмилостна диктатура. Но това не би могло да сплаши тези хора, толкова радостни да видят чужденци, да реагират с няколко истинни думи. Така че какво искаха да ми разкажат те?

Разказваха ми за ислямистите, под чиято власт са живели. Разказваха ми как въоръжените групи са си присвоявали жилища на цивилни, за да избягват бомбардирането от страна на правителството и руснаците. От “Армия на исляма” са опожарили офисите си, преди да заминат, а някога масивните сгради в създадените от тях зони за сигурност са почти напълно изравнени със земята от бомбардировките.

Сирийски полковник, когото срещнах зад руините на една от тези сгради, ме попита искам ли да видя колко са дълбоки тунелите. Спряхме след около миля и той изкоментира тайнствено, че “този тунел може да стига чак до Великобритания”. А, да, спомних си аз – госпожа Мей, чиито военни удари бяха толкова интимно свързани с това място на тунели и прах. И газ?

Оставете коментар